Стеф мълчи малко. След това поглежда към Хари:
— Да питам нещо… ама нема да ми се хилиш… Идва веднъж в ТВУ-то некъв дъртак, с черна рокля, приказва, че кат умрем, после пак сме щели да се съживим. Щел да помага некъв, дето бил правил вече номера, и се кефел да помага. Ама го немало наоколо, и се не знае кога ще дойде…
— Кой знае — внимателно казва Хари. — Може пък да има кой да помогне.
— Кой бе, ти ли? — захилва се Стеф. — Да не си ти оня? Колко пъти си мрел и си се съживявал?… Па може да е добре да пукна сега. Другите с джаджите всички ги пукясаха — значи номера става. И сигурно ще ги нахакат на всеки.
— Може и да не стане лесно. Компаниите ще се опъват, поне някои. Ще го забавят известно време.
— И кат мине времето, кво? Нема бегане ни от ТВУ-тата, ни по бунищата. Кат военен робот. С блокаж върху анализа на мотивите на задачата. — Стив не е сигурен какво значи лафа, но е засукан точно като целия номер с джаджите. — Рекат ли, сержанта натиска копчето, и прайш кво каже… Хич и не ща така. Кво ша прая, ако издрапам?…
Другият мълчи.
— Хари, краката ми се схващат и стинат. И ръцете. Това кофти ли е?
Очите зад дупките в кутията избягват погледа му. Стеф обаче разбира.
— Хари… Искам да се жакна, за последно. Акумулатора зареден ли е?
Хари поклаща глава отрицателно. След това поставя ръка върху челото на Стеф. Ръката му е студена, и сякаш вибрира, все едно вътре работят механизми.
— Ще ти намеря как, Стеф. Спи. Спи спокойно…
Притваряйки очи, Стеф чува скърцане на ламарина, и забелязва в последния миг как Хари смъква металната кутия от главата си. Опитва се да каже нещо, но стомахът го присвива, около него се завърта вихрушка, и той е до асфалтов път. Пред него лежи в канавката момиче на към петнайсет, само по мрежести чорапи и високи токчета, с насинено лице и в несвяст, и Стеф внимателно намества счупената й ръка.
Внезапно всичко се променя, и момичето седи срещу него в колиба от боклуци, не тази на Хари, някаква друга. Облечено е в стар, прекалено голям армейски маскировъчен костюм, синините ги няма, и лицето й е по-зряло, сякаш са минали две-три години. Отново премигване — и Стеф води под ръка през тъмна нощ нанякъде по улицата пиян клошар, който кашля ужасно и сипе ругатни. Пак премигване — наоколо е изоставена стая, и той тъкмо оставя стиропорена паничка с вдигаща пара храна на пода, и иззад полуотворена врата внимателно го следи парцаливо дете, готово всеки миг да побегне…
Премигванията са все по-начесто, интервалите — по-кратки, гаденето — по-силно. Стеф отчаяно се опитва да се залови за нещо, да се удържи насред замайващия въртеж. Улавя се за поредното видение — ръцете му монтират с пинсети фини детайли върху микроплатка. За момент то потъмнява, но успява да се задържи. Микроплатката е готова, и Стеф разкопчава ризата си. Вдига поглед към пукнатото огледало на облепената с мухлясали тапети стена насреща — в него се виждат гърдите му, разтворени. Отвътре са като апарат — жици, кабели, разни елементи. Вмъква платката на някакво място с щракване, скрива някъде вътре и пинсетите, затваря гърдите си, и докато закопчава ризата си, вдига поглед. От огледалото го гледа лицето на Хари.
Огледалото се разпада по пукнатините на парчета, и зад него има голяма топка боклуци, която се върти като земното кълбо по телевида. Отгоре е посипана с тънък слой пръст, да скрива боклуците, и са построени градчета, или развлекателни паркове, или парници за храни. Топката се нагъва и превръща в лицето на говорител от телевида, усмихнато, и под него има костюм и вратовръзка, но е само маска върху топката боклуци, и устата му бълва като черен облак смрадта им.
Маската внезапно се раздува и пръсва като пренадут от боклуците балон, тe се уголемяват и стават на земното кълбо. Цялото е бунище, и по него ровят в боклуците разни хора. Някои Стеф ги знае — сестрата на Мъри, директора на ТВУ-то, продавачката в онова магазинче, Хари с ламаринената кутия на главата. Други като да ги помни, но не се сеща от кога и къде. Трети не ги е виждал никога, кой знае какви са.
Внезапно духва вятър, и отнася лицата на хората — те се оказват само маски върху метални глави. Роботи, програмирани да ровят боклуците по най-различни начини. За нищо друго — никой не е програмиран да забелязва другите, или света наоколо. И миг преди мракът да го погълне, Стеф забелязва сред тях Хари. Вятърът е отнесъл металната кутия от главата му заедно с маските на другите, и той се е оказал под нея човек.
Информация за текста
© 2007 Григор Гачев
Източник: http://gatchev.info/stories/stories_bg.html
Разпространява се под лиценз „Криейтив Комънс — Признание“ версия 2.5 (CC-BY version 2.5)
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/2417]
Последна редакция: 2007-02-07 08:12:04
