ваша работа.
Като наведе глава, за да позволи на косите й да покрият лицето й като преграда между тях двамата, Пейдж простена унизена. После рязко стана.
— Вземете — тя му подаде остатъка от трохите. — Лека нощ, Никоу.
Той сграбчи ръката й, когато тя се опита да тръгне. Силата му я накара да изстене и да се обърне.
— Съжалявам, Пейдж — промълви той. — Оценявам това, че се интересувате от мен.
На слабата светлина от външните фенери, тя се втренчи в дълбините на тези омагьосващи тъмни очи — и бързо премигна при болката, която съзря в тях. Импулсивно сграбчи ръката, която все още я държеше.
— Никоу, ако има нещо, което мога да направя за вас…
Спря. Колко ли глупаво звучеше отстрани. Тя, обикновената Пейдж Конър, предлагаше да разреши проблемите на един принц.
Но той също така бе и мъж. При това тъжен. Тя се опита да се освободи от ръката му, но той я стисна още по-силно.
— Останете тук с мен, Пейдж, само още за миг.
Какво друго можеше да стори тя? Седна. Гъските, изглежда, усетиха, че няма да получат повече трохи за тази вечер и зацапаха обратно към водата. Вече се чуваха само жабите, които крякаха над бълбукането на водата, и шепотът на лекия ветрец.
На Пейдж й се прииска да можеше да успокои умълчания мъж, пръстите, на който все още притискаха нейните. Въпреки влажната горещина на нощния въздух, на нея й беше приятно да усеща топлината, която тялото му излъчваше. Тя се загледа във вълничките на водата и с периферното си зрение забеляза, че Никоу правеше същото.
След минута ръката му се напрегна.
— Трябва да направя това, което е най-добро за моя народ — започна той, — даже и да не ме разберат. Преди малко говорих с Алфред за някои решения, които взех. Сега трябва да се справя с последиците от тях.
Говореше с недомлъвки, макар че тя усети неговото желание да й обясни.
— Какви решения? — попита направо.
Гласът му едва се чуваше.
— Заложих душата на моята страна.
— Как…
— Едуард. — Тази единствена дума бе изречена с агония, която Пейдж не разбираше. — Бях толкова уверен, че нямаше да загубя. Цялата държава беше зад мен. Но възстановяването на една съсипана култура отнема време. А аз не разполагам с повече време.
— Никоу… — Той се бе умълчал и тя се опитваше да запълни тишината с нещо, което можеше да му помогне. Но без да разбира нищо, какво можеше да каже?
Той стана и я привлече след себе си. Отправиха се бавно към брега на рова. Той вдигна един камък и го запрати във водата. Пейдж долови едно пльос-пльос-пльос, когато камъкът отскочи три пъти.
Принцът се обърна внезапно към нея. Лицето му оставаше в сянка на оскъдната светлина. Беше безизразно.
— Заех пари от Едуард, за да построя хотелите. Много пари. Падежът за първата вноска по заема е след шест седмици.
Пейдж вече знаеше отговора на въпроса, който щеше да зададе.
— Можете ли да изплатите вноската?
— Сделката предвижда или много пари в брой, или доказателство, че хотелите ще бъдат рентабилни. Това означава да се напълнят деветдесет процента до деня на първото плащане и да останат пълни поне един месец.
Сега Пейдж го разбра.
— Вие нямате парите, така че въпреки това, което гласят легендите, трябва да организирате бал, за да си намерите булка с царствена кръв. Една приказна ситуация като тази ще привлече много туристи, а обещанието за романтика ще продължи да привлича нови и нови туристи.
— И преди съм ви казвал, че сте схватлива. — Усмивката му бе прекрасна, но тя не премахна скръбта в очите му.
— Но ако откриете Легендарните, нали ще ги продадете, за да покриете плащането?
Всякаква следа от усмивка изчезна от лицето му.
— Ако те наистина… да. Ще трябва да ги продам. И тогава ще остана в историята като принца, който е пропилял най-безценните съкровища на страната.
Пейдж долови болката му.
— Но какво ще направи Едуард, ако не успеете да платите първата вноска, Никоу? Ако той стане собственик на хотелите, също ще трябва да открие начин, за да привлече посетители в тях. Нима това наистина ще е толкова лошо?
Никоу се усмихна с горчивина.
— Лошо ли? По-добре кажете направо ужасно. Той ще отнеме мечтите на народа ми за светло бъдеще на Даргентия, ще ги захвърли в забвение като боклук.
— Какво искате да кажете?
— Първо, той ще доведе от чужбина опитни служители за хотелите, така че даргентийците ще останат без работа.
Пейдж сдържа нетърпението си да зададе следващия въпрос. Отговорът изглеждаше очевиден.
— Но вие сте принцът? Не можете ли да предотвратите това, като издадете закони срещу имиграцията?
— Сега мога, но не и ако не изпълня задължението си по първото плащане към Едуард.
Може би даже и независимите решения не бяха толкова прости.
— Но защо?
— Обещах му, че ако не мога да платя, ще го провъзглася за премиер. Тогава той ще може да диктува както фискалната, така и останалите политики на държавата.
Пейдж бе шокирана. Никоу притежаваше власт. Едуард несъмнено щеше да му я отнеме с охота.
— А и той няма да разчита само на туристите.
— Скъпият Едуард иска да превърне тази страна в Мека за финансовите среди на света, с ниски данъци, безброй банкови сметки и всичко останало, което ще превърне Даргентия в нещо по-лошо от Швейцария и Каймановите острови. — Никоу сви ръцете си в юмруци, когато се обърна с лице към водата. — И ако тук се обслужват някои по-малко почтени интереси… ами, още по-добре. Той няма да позволи законите за имиграцията да ги пропъдят оттук. В края на краищата, те ще разполагат с повечето финансови средства. И като съдя по жизнения стандарт на Едуард, подозирам, че той вече си присвоява инвестиции чрез поставени чужденци в страната само защото гори от желание пръв да започне да пере мръсни пари в Даргентия.
— Но нали той е банкер? Неговият жизнен стандарт над…
— Той е свикнал на черен хайвер и шампанско в една затънала до шия в дългове икономика — отвърна принцът. — А и политиката на банката му за отпускане на заеми просто не окуражава развитието на дребния бизнес в страната. Той ще стане чудесен министър-председател за всеки друг, но не и за даргентийците.
— Разбирам. — Пейдж замълча, а после изтърси: — Тогава вие разчитате много на бала.
— Прекалено много. Даже заради титлата ми, тъй като принцът на Даргентия може да бъде коронован за крал само ако е женен.
— Тогава — каза тя и го погледна окуражително в тези дълбоки, тъмни, отчаяни очи — това трябва да се превърне в един грандиозен бал.
Той горчиво се усмихна.
— И — продължи Пейдж — ние трябва да привлечем много туристи на него. — Тя се извърна за момент към рова и се загледа в един прекрасен черен лебед, който плаваше безшумно във водата. Изведнъж я обзе внезапно вдъхновение. — Нико, мисля… ако ми дадете малко по-голяма свобода на действие, мисля, че брошурата ми ще привлече хора за повече от един месец.
