Седна в края на балдахиновото легло. В огледалото над бюрото видя отражението на една жена с очила и права, тъмна коса. Беше невзрачна. Обикновена. Просто никоя.
Но жена, на която принцът се бе доверил! И не само някакъв принц, а Никоу. Отражението й се усмихна, защото тя поне за миг се почувства по-особена.
Тази нощ навън при рова той не се бе опитал да я целуне. Радваше се, че беше така.
А дали?
Той й бе разкрил проблемите си, а после се противопостави на предложените от нея разрешения. Брат й бе вършил същото стотици пъти. По-добре да си мислеше за Никоу като за брат, отколкото да си представяше, че той изпитваше някакъв интерес…
Брат й! О, боже, тя почти бе забравила, че трябваше да се обади на Джо. Погледна колко е часът. За щастие, във Вашингтон бе с шест часа назад. Там щеше да е привечер. Можеше и да успее да се свърже с него.
Както й бе казал Никоу, телефонната система на Даргентия бе модерна, въпреки че вътрешната система на замъка бе объркваща. Преди това никога не бе поръчвала международен разговор. Повече от разговорите й, докато водеше преговори за тази работа, бяха с американски дипломати в Щатите, последвани от потвърдително писмо от принца. Въпреки първите си два неуспешни опита, най-накрая успя да се свърже — само за да чуе телефонния секретар на Джо. Остави съобщение с молба да й се обади колкото бе възможно по-скоро. Това, че той не си бе вкъщи, бе добре, защото следващият разговор щеше да бъде за негова сметка.
Когато си легна в гравираното балдахиново легло, тя погледна към сводестия таван на стаята. Кой ли мит пресъздаваше сцената с тъжната горска нимфа, която с копнеж наблюдаваше един красив младеж? Тя не се занимаваше с гръцка история. Преглътна с мъка и отмести погледа си. Представи си как се чувстваше тази пренебрегната нимфа.
Спа добре тази нощ, но бе разбудена рано на другата сутрин от звъненето на телефона.
— Ало? — Тя се опита да прозвучи колкото бе възможно по-свежо.
— Пейдж. Аз съм.
Джо! Тя се изправи и хвана слушалката с две ръце, сякаш беше брат й.
— Здрасти. Не се ли обаждаш твърде късно? — Можеше да си го представи в апартамента си във Вашингтон, висок и слаб, приличащ твърде много на техния красив татко. За щастие, неговата личност представляваше един отделен свят; той бе добър брат.
— Бях на дипломатическа среща, която продължи през цялата нощ. Помислих си, че е по-добре да ти се обадя рано, за да те хвана. Как вървят нещата при тебе? Благополучно ли пристигна в Даргентия? Каква е работата ти? А страната?
Пейдж се разсмя.
— Задръж малко! Да видим: пристигнах в Даргентия без проблеми. Страната е красива, всичко е наред. Обадих се заради моята работа. — Тя му обясни за нуждата си от модем и определени програми, за да може да се свърже с Европейската университетска мрежа, която да й предостави достъп до Интернет. — Принц Никоу иска от мен да намеря достатъчно информация за рекламната брошура на бал, който ще се състои след няколко седмици. Ще се спра предимно на народните легенди, но ми е необходим и достъп до всички източници на информация колкото се може по-скоро.
— Принц, който организира бал. Звучи познато. Да не би да говоря с Пепеляшка?
Пейдж се засмя.
— Принцът вече ме срещна, но не ме подгони със стъклена пантофка. Аз съм просто негова служителка.
— Много лошо.
— Въобще не е лошо — каза Пейдж. — Живея в замък, макар и за съвсем кратко време. — Тя се поколеба. — Чул ли си мама и татко?
— Разбира се. Все още говорят за новата ти работа.
— Мога да си представя какво казват.
— Сега, Пейдж…
Тя не обърна внимание на болката. Достатъчно лошо бе, че не се бе научила да привлича вниманието на своите привлекателни родители… Баща й бе рекламен директор, а майка й — телевизионна говорителка. И двамата бяха красиви. И двамата бяха сторили всичко по силите си да я разкрасят — и нея, и личността й, докато растеше: скъпи дрехи, училище за манекени, уроци по актьорско майсторство, контактни лещи. Но всичко се оказа напразно.
Джо и тя говориха още няколко минути и той обеща да й изпрати необходимите програми колкото бе възможно по-скоро.
— Благодаря ти, Джо.
— Пази се, Пепеляшке.
Тя се засмя пряко волята си. Когато той затвори, все още държеше слушалката до ухото си. Не искаше да прекъсва връзката. Скъпият Джо; липсваше й.
Когато започна да усеща мириса на люляци, тя тресна слушалката.
— Е, добре, Милисънт, къде си?
Един стълб светлина започна да проблясва близо до прозореца. След миг Милисънт се появи.
Тя стоеше изправена с ръце, скръстени пред себе си. Изглеждаше смирена като ангелче въпреки вишневочервения си потник, на който бе изобразена една ухилена летяща фея с две крила и вълшебна пръчица. Надписът върху нея гласеше: КОГО ЩЕ ИЗВИКАШ? ПРИЯТЕЛЧЕТАТА СТРАШИЛИЩА! Тъжните й очи светнаха, когато се спряха върху Пейдж, а обичайната й усмивка се разля още повече.
— Здрасти, скъпа — каза тя.
Голяма част от гнева на Пейдж от предишния ден бе отминала. Това отново я ядоса. Знаеше, че Милисънт я бе избягвала толкова усърдно с надеждата Пейдж да забрави пакостливата лудория на своята фея.
— Не съм забравила, Милисънт — предупреди я Пейдж.
— Никога не съм си и помисляла, че ще забравиш, скъпа. Нали пушекът ми бе просто великолепен? И начинът, по който се превърна в пеперуди… Господи, просто трябваше да се върна у дома и да покажа това на приятелите си. Въпреки че — добави тя замислено, — когато опитах това там, пушекът ми просъска и се превърна в слузести гъсеници. А приятелката ми Гленда се ужасява от пълзящи гадинки. Тя не престана да пищи. Но мисля, че ти ми действаш положително, Елеонора.
Пейдж въздъхна. Точно както бе изпитала съчувствие към принца заради меланхолията му, така и сега почувства съжаление към Милисънт.
— Номерът ти бе чудесен.
— Наистина ли смяташ така? — Тя започна да размахва малките си сбръчкани ръце, докато пръстите й не започнаха да пропускат струйки дим.
Пейдж я наблюдаваше изумена — но само за момент.
— Но, Милисънт, все пак вчера не трябваше да вършиш своите магии. Не бях сама.
— Точно за това, Елеонора. Ти даже каза на принца, че за него е важно да има широки възгледи. Ако той няма такива, ти няма да станеш принцеса.
— Не искам да ставам принцеса, Милисънт. Искам само…
Но Милисънт вече изчезваше заедно с пушека от пръстите й. Треперещият й гласец отекна от стените.
— И ти също трябва да имаш широки възгледи, скъпа.
Широки възгледи, си мислеше Пейдж, докато се обличаше в джинси и тениска. Колко широки трябваше да бъдат? За бога, тя продължаваше да вижда феи!
Спусна се по стълбите колкото можеше по-бързо.
— Добро утро — каза Пейдж, когато влезе в трапезарията. Ароматът на канела и бекон изпълваше въздуха.
Шарлот и Руди не се бяха присъединили за закуска.
Едуард, Алфред и Никоу се изправиха. Никоу носеше същите дрехи, както когато за пръв път го бе
