ще поиска един ден да я посети, за да научи какво знае тя за историята на Даргентия?
Мосю Полон бе навярно на около шестдесет години и Пейдж си помисли, че майка му трябваше да е с близо двадесет години по-възрастна от него.
— С радост ще я посетя. Някой от вас двамата знае ли нещо за народните легенди?
Кръглото му лице блесна въодушевено.
— А, да, мадмоазел. Малцина са тези, които знаят повече по въпроса от моята maman.
След като покани Пейдж на чай в украсения ресторант на първия етаж на магазина, мосю Полон тържествено представи няколко души от персонала си, които също бяха в напреднала възраст. Обаче бабата на един от тях все още бе жива.
— О, да, мадмоазел — каза слаба жена с тъмна рокля от креп, която бе почти толкова намачкана, колкото бе сбръчкано и лицето й. — Ma grand mere е много жизнена и говори толкова много, че човек би си помислил, че никога няма да спре. А и легендите, които ни разказва за Даргентия — о, боже, в тях има даже рицари и дракони, които обикалят около нашия чудесен замък.
— Това е фантастично! — Пейдж си уреди среща с всеки един от тях, който можеше да й разкаже нещо — истинско или митично — за историята на Даргентия. Все още се дразнеше от това, че Никоу така твърдо й бе наредил да остави кутиите и да го придружи в града, но сега осъзна, че той бе прав. Тя трябваше да подготви рекламна брошура — базирана на местните легенди, — а как по-добре щеше да стори това бързо, ако не изслушаше приказките на даргентийските жители?
Колко забавен ставаше този проект!
А и колко прочувствен също! Някак си тя трябваше да стори всичко възможно, за да помогне на принца да спечели своите туристи и булката си, да осигури запазването на трона си.
Докато се занимаваше с това, тя щеше даже да потърси изчезналите скъпоценности.
Мосю Полон донесе на Пейдж в чудесна порцеланова чаша прекрасен билков чай с дъх на канела, карамфил и други сладки и тръпчиви аромати, които тя не можа да разпознае. Когато цялата свита от служители на управителя си отиде, Пейдж вдигна чашата и с възхищение разгледа рисунките на рози върху нея. Наля си още чай в подходящата чаша, като внимаваше да не разлее и капчица върху изгладената бяла покривка.
Тя продължи да разглежда сводестата врата и стените на ресторанта с необикновен светложълтеникав цвят. Залата започна да се изпълва с посетители и Пейдж се почувства виновна за това, че заемаше цяла маса, без да яде. Тя тъкмо бе помолила за менюто, когато Никоу пристигна.
— О, значи тук сте били — каза той.
— Как е климатичната инсталация? — попита го тя, докато той сядаше.
— Безкрайно упорита като пословична жена. — Тъмните му очи просветнаха и той, изглежда, се бореше със себе си да не се разсмее. Отново й се подиграваше. Въпреки първоначалното си раздразнение, това й бе приятно; предпочиташе шеговитото му настроение пред надменното му поведение на принц.
По препоръка на Никоу и двамата поръчаха говежди бульон, гарнитура от известни местни сирена и хляб.
Той бъбреше за реконструкцията.
— Всички работят заедно. Наоколо цари такова другарско чувство; просто е чудесно. Те в действителност не се нуждаят от моите съвети за подробности като климатика, но ми харесва, че ме правят съпричастен към всичко това.
Приятелското отношение между Пейдж и Никоу също нарасна, или поне така се струваше на Пейдж. Тя му разказа за хората, които бе срещнала, и за легендите, които се надяваше да чуе от тях.
Но въпросът, който искаше да му зададе от закуската насам, най-накрая бе засегнат.
— Никоу, защо приемате Едуард да живее в замъка, след като не го харесвате?
Изражението му помръкна точно когато сервираха супата. Той погледна към гъстата червена смес и започна да яде.
— Съжалявам. Това не е моя работа. — Пейдж опита от своята супа. Беше силна и пикантна.
— Не. След онова, което ви разказах миналата нощ, трябва да знаете всичко. — Той замълча. Огледа се наоколо, сякаш да се увери, че никой нямаше да ги чуе. Дългата му коса се заплете в яката на провинциалната му блуза. Въпреки че другите посетители често поглеждаха към него и му се усмихваха, шумът в залата бе достатъчно висок, за да заглуши разговорът им. — Самият Едуард е част от своята сделка. Разбирате ли, той е отраснал тук и е станал много печеливш френски бизнесмен. Той бе против освобождаването на Даргентия и говореше много за това.
Пейдж не можеше и да бъде по-шокирана от поведението на човек, когото и без това вече смяташе за аморален.
— Но той е член на вашето семейство, нали?
Смехът му бе горчив.
— По линия на съпругата. А той също притежава влияние. Трябваше да обещая, че той може да прекарва колкото време иска в замъка, като прави впечатление на хората, че вече е спечелил моето доверие, докато аз не покажа дали мога или не да посрещна своите задължения към него.
— Разбирам. — Пейдж се умълча, а после изтърси: — Тогава вие трябва да разкажете истината на всички, след като му платите. Даже и да не успеете да намерите скъпоценностите, вие ще напълните хотелите. Даргентия ще се превърне в най-голямата туристическа атракция от откриването на Уолт Дисни.
Никоу я погледна отново. Блестящата усмивка, която разкриваше мрежа от бръчици около очите му и усмихнатите му устни, които тя толкова обичаше да гледа, я накараха да се почувства така, сякаш някой бе засилил осветлението на ресторанта с няколко хиляди волта.
— Въпреки това не като Евро Дисни, надявам се. — Пейдж знаеше, че Европейската версия не бе достигнала успеха на прототипа си. — Забравете за това!
Двамата се вгледаха един в друг за един безкрайно дълъг момент. Краката на Пейдж се подкосиха. О, небеса, даже хиленето на този мъж бе изпълнено с чувственост! Слава богу, че не я докосваше, особено по начина, по който я бе прегърнал преди няколко нощи.
— Никоу, скъпи, радвам се, че ви открих. — Гласът, който идваше над рамото на Пейдж, й се стори шокиращо познат.
Върната към действителността, тя отклони погледа си от Никоу, който се изправи.
— Колко хубаво, че ви срещам тук — каза той на Сюзън. Погледът му отново бе станал безизразен и Пейдж не можеше да прецени дали той се радваше, или се дразнеше да види стройната, сексапилна пътна агентка.
— Надявам се, че не прекъсвам нищо — изгука тя, докато той я настаняваше на стол до тях. Тя седна, като метна русата си коса, така че тя погали ръката на Никоу. Все още носеше тясната зелена рокля, която разкри голяма част от красивите й бедра. — Има няколко въпроса, които трябва да обсъдя с вас, скъпи Никоу. — Тя извади купчина с книжа от кожена чанта — кожа на акула, предположи Пейдж — и ги постави на масата пред принца, докато блюдата им пристигнеха.
Никоу поблагодари на сервитьорката, която им сервира, и събра всички книжа.
— Какво е всичко това? — попита той Сюзън.
— Подготвях си домашната работа. По-скоро, домашната работа на Даргентия. Тъй като вие се надявате, че туристите ще резервират стаи във вашите хотели, ще се нуждаете от подходящи жилища за една нощ за кралските особи, които ще пристигнат за бала… — Тя не можа да скрие презрението си, когато изговори тези последни няколко думи и Пейдж сподави усмивката си. — И така, поразпитах наоколо. Всички тези хора с достатъчно прилични домове желаят да помогнат на своя принц, почти всеки, който досега помолих…
— Чудесно!
— … въпреки че по-богатите и влиятелни хора са съгласни, че трябва да уважите мнението на обикновените хора. Трябва повече да зачитате нашите легенди и да забравите идеята за този злополучен бал.
— А вие трябва да забравите за вашето възражение — каза Никоу с толкова повелителен глас, че Сюзън замълча.
Тя се усмихна бързо и продължи:
