Може би искаше също така да бъде и до Никоу.
Той отново можеше да бъде там. Сигурно ходеше там всяка нощ.
Добре, тя не възнамеряваше отново да му се натрапва. Ако той беше там, просто щеше да го попита дали няма нещо против нейното присъствие. Той не се притесняваше да й казва какво да прави. Ако пожелаеше тя да си върви, щеше да го направи.
А и тя самата щеше да се оттегли, ако се почувстваше неудобно в негово присъствие. Но той дори не бе намекнал, че искаше да я целуне отново миналата нощ. Тя беше в безопасност.
Защо това не я караше да се чувства добре?
С няколко филии италиански хляб в ръце тя излезе от кухнята и пое по пътеката. Нощта бе по-хладна, отколкото предишната вечер. Но тя не се нуждаеше от топлина; имаше нужда от спокойствие. Все пак тениската й едва ли я предпазваше от студа. Тя достигна до вратата в крепостната стена и се промъкна през нея.
Никой не седеше на пейката. Единственото забележимо движение идваше отрова, където водата потреперваше от лекия бриз.
Пейдж си отдъхна с облекчение. Беше сама.
Както си седеше на студената каменна пейка пред статуята на лебед, тя потрепери. Можеше да се върне в замъка, където беше топло… но все още не.
Светлината, която идваше от замъка, бе неясна. Сърпът на луната хвърляше блед, треперещ лъч върху водата. За момент Пейдж се учуди дали не бе дошла твърде късно.
— Тук съм — извика тя.
Вдясно чу плясък и крякане. Сякаш я бяха разбрали. Появи се майката гъска, следвана от малките си гъсета и два гъсока. Пейдж се засмя.
— Насам — извика им тя и започна да им хвърля парчета хляб, като внимаваше да не се скупчват към нея и пазеше пръстите си настрана.
Изведнъж чу стъпки. Замръзна на мястото си. Нямаше нужда сърцето й да се разтуптява така яростно бързо. Може бе дълбоко в себе си се бе надявала да види Никоу, но той не можеше единствен да знае за това съвършено спокойно убежище. Може би това бе Алфред, или Шарлот, или Руди. Може би даже противният Едуард.
Но не беше никой от тях. Тя не бе сигурна по какво познаваше — може би от стройната походка. Но беше сигурна. Това бе Никоу.
Беше вече достатъчно сигурна, когато се обърна и той стоеше в сянката на отворената врата.
Никоу бе наблюдавал Пейдж в продължение само на минута, преди тя да се обърне. През това време бе чул как тя зовеше гъските, слушаше мелодичния й смях, когато те шумно се разкряскваха и боричкаха, наблюдаваше плавните й движения, когато хвърляше хляб във водата.
Тъмната коса се спускаше по слабите й рамене. Тя бе съчетание от грациозни, подвижни сенки на неясната светлина, които превръщаха всичко в сиво и черно и смекчаваха впечатлението от работните й дрехи и грозните очила.
Той не бе излизал тук всяка нощ, преди Пейдж Конър да пристигне. Сега да храни водните птици му изглеждаше най-естественото нещо на света. Тя очакваше това от него.
Не бе възнамерявал да излива мъката си пред нея предишната вечер, но с нея се говореше толкова лесно. Тя, изглежда, се интересуваше от болката му — а и от нещо повече. Бе му предложила решение, което би могло да се окаже ефективно, макар и с леки изменения.
Сега той седна до нея на пейката.
— Здравейте — каза меко той.
— Здрасти — прошепна тя.
Гласът й му носеше наслада, съчетана с някаква неувереност. Неговото присъствие смущаваше ли я? Той със сигурност се смущаваше от нейното.
— Донесох ви още хляб. — Той й показа хартиената салфетка в дясната си ръка. В нея имаше няколко кифлички от вечерята.
— Откъде узнахте, че ще бъда тук?
Той се усмихна.
— Така си пожелах.
Тя бързо отмести поглед.
— Не виждам лебедите тази вечер.
— Ще дойдат. — Той й подаде хляба. Пръстите им се докоснаха, докато тя го поемаше, и това леко докосване го развълнува. Той се приближи до нея на пейката. Седалката бе твърда и студена, но нейната близост го стопли. Той спря, когато лактите им се докоснаха.
Тя се напрегна, но не се отдръпна, въпреки че трябваше. Нима и тя бе докосната от пламъка вътре в него, който го караше да желае нещо повече от това леко докосване?
Прииска му се да се потопи в този пожар. Но за да може да стори това, той първо трябваше да го разпали още повече. Завъртя се, взе хляба от ръцете й и го остави на пейката.
— Но вие сте прав — запротестира тя. — Лебедите идват.
— Ще почакат. — Нощта стана още по-хладна, когато бризът връхлетя върху тях. Той видя как зърната й настръхнаха под тениската. А можеше ли тяхното напълване да бе реакция от топлите му ръце, които сега разтриваха лактите й? Погледът й проследи неговия. С лек вик на смущение тя се опита да се отдръпне.
Той не я пусна. Привлече я по-близо до себе си, като я държеше непохватно на каменната пейка, тъй като тя остана скована. Но напрежението й изчезна, когато пръстите му започнаха да галят хладната й буза. Той докосна края на устните й. Тя се отпусна към него и отвори устни, а той сведе глава и потърка устни в нейните.
Ръцете му продължиха да я милват по-надолу. Най-накрая сграбчиха задните й части и той я привлече по-близо до себе си.
Държеше се непристойно. Беше принц, а времето на правото на първа брачна нощ отдавна беше отминало. Той не можеше да предложи на тази жена нищо повече от работата, която скоро щеше да приключи.
Обаче бе и мъж, който се почувства пленен от присъствието на Пейдж Конър. То бе почти вълшебно, ако въобще вярваше във вълшебства. Което обаче не беше така. Но той наистина повярва в своето желание…
— Пейдж — прошепна срещу устните й. Устните й се раздвижиха, когато тя отвърна:
— Никоу, аз…
Той я накара да замълчи, като я целуна още по-силно. Овлажняваше я с езика си, изследваше вътрешността на устата й, сякаш той бе един от далечните си прадеди, който бе открил ново кралство.
Тя докосна брадата му с пръсти и въздъхна. Звукът го окуражи да продължи още по-навътре. Ръката му се раздвижи нагоре-надолу, за да хване най-накрая една твърда, заоблена гърда. Палецът му галеше и без това вече настръхналото зърно, което втвърди още повече.
Устните му се откъснаха от нейните и оставиха следа от горещи целувки надолу по бузата й, по извития й врат, през мекия плат на тениската й.
Тя се отдръпна назад. Дишаше учестено. Вдигна поглед към него. Кехлибарените й очи зад черните рамки на очилата бяха единственият цвят в сивотата на мъжделивата светлина.
— Съжалявам, Никоу. Вие не трябва… Аз не мога… — Тя се изскубна от прегръдката му, после се изправи на крака и избяга към отворената врата.
Като тичаше безразсъдно по едва осветената пътека, Пейдж не обръщаше внимание на студения, пролетен бриз, който я караше да трепери.
Или губеше горещия допир на Никоу, който се превръщаше в лед?
Не бе искала да избяга. Отчаяно искаше да остане с Никоу. Да сподели тези невероятни целувки. Да чувства ръцете му върху тялото си, да позволи меката му брада да я гъделичка по брадичката, да вкуси от изгарящите му устни.
Но чувството й за самосъхранение бе надделяло.
Как се осмеляваше да я дразни с това свое бягство отпреди няколко нощи, да я кара да се чувства
