желана, когато тя напълно знаеше, че не бе така?
За него това бе само игра.
За нея това бе една страстна, невероятна действителност.
Пейдж отвори външната врата на замъка, която едва доловимо изскърца.
Наостри уши при зловещата тишина на празната кухня. Почти се надяваше да чуе Никоу. Да я сграбчи, да я завърти в прегръдките си, да я целуне, докато не забравеше защо не биваше да бъде близо до него.
Нищо не чу.
Трябваше да се почувства облекчена. Но вместо това бе разочарована. Ядосана. Защо отново я бе целунал?
Тя забърза през кухнята, а после надолу по червената пътека на първия каменен коридор.
Сама в стаята си, тя заключи вратата. Само ако можеше да заключи и чувствата си извън себе си.
Като седна на леглото, затвори очи и се опита да поддържа гнева си. Вместо това си припомни всеки миг от появата на Никоу при вратата до нейното бягство: стегнатото му, разгорещено тяло, ръцете му, неговите устни…
Да върви по дяволите! И тя също. И Милисънт. И даже брат й Джо. Ето къде беше: сред една модерна, вълшебна приказка, която никога не можеше да се сбъдне.
Тя мразеше вълшебните приказки.
В действителността простата, обикновена героиня, която се бе влюбила в красив принц, щеше да си остане проста, обикновена… и пренебрегната.
Глава девета
Пейдж се събуди рано на другата сутрин и планира да проведе малък разговор с принц Никълас от Даргентия. Тя си припомни как бе отвърнало тялото й на ласките му предишната нощ и си сложи една провиснала памучна риза над безформена, тъмна пола.
Откри го сам в трапезарията, където въздухът бе наситен с аромата на бекон и кафе. Той стана на крака при нейната поява, величествен и красив в обичайните си провинциални дрехи. За да избегне погледа му, тя се втренчи право напред само за да се почувства отново неудобно, защото откри, че се взира в разголените му гърди. Потъмнели на слънцето златисти косми се подаваха от отворената му риза. След като заекна:
— Добро утро — тя се поколеба, а после каза твърдо: — За миналата вечер…
— Да?
Думите й прозвучаха като изстреляни от картечница.
— Осъзнавам, че паркът до рова е специално място за вас. Извинявам се за това, че ви безпокоях там през последните две вечери. Няма да го правя повече.
— Не мислете за това — каза принцът. Изразът му бе толкова студен, че тя мислено благодари на Бога, че тъмната брада скриваше лицето му. — За мен е без значение дали вие сте там или не. Обаче аз не посещавам мястото всяка вечер, така че вие може да продължите да ходите там — до края на договора ви.
С тези няколко думи той я сложи на мястото й. Целувката от миналата нощ не значеше нищо повече за него от първата му целувка. Тя бе само една временна служителка.
Това я устройваше чудесно. Щеше да сложи в ред чувствата си след една почти безсънна нощ. Чувствата й към принц Никоу бяха само едно глупаво увлечение, което всяка американка би почувствала, изправена пред очарователен принц от Европа. Тя щеше да сподави това чувство. На карта стоеше нейният професионализъм.
Но все пак я болеше при спомена за действителността — че един мъж, толкова вълнуващ, колкото Никоу, само за една нощ бе забравил целувките на една незабележима жена.
Тя си сервира храна и се присъедини към него на масата. Сподавяйки болката си, се помъчи да завърже разговор, като му изказа една молба, свързана с работата й.
— Ако нямате нищо против, бих желала да използвам една кола. Уредих си посещения на хората, които срещнах вчера, за да науча нещо повече за даргентийските легенди.
— Разбира се. — Надменността му се намали, когато одобрителна усмивка разкри съвършените му зъби под безкрайно привлекателните устни. — Не си губите времето.
Сърцето й подскочи чак до гърлото. Тя не можа да се сдържи да не му се усмихне на свой ред, но усмивката й бързо се скри. Дръж се на положение, предупреди се тя. Стой настрана, безчувствена.
Когато приключиха със закуската си, той й показа конюшнята — една огромна каменна постройка в края на пътя за замъка от вътрешната страна на крепостните стени. При все че имаше няколко коня в безупречно поддържаните ясли, голяма част от конюшнята бе превърната в гараж. Мирисът вътре бе приятна смесица от коне, бензин, боя за коли и дезинфекционни средства.
Минаха покрай голям черен жребец, който се раздвижи неспокойно пред яслата си. Пейдж си представи Никоу яхнал този жребец, галопиращ през полята, а тъмнорусата му коса се развява зад него. Стои със съвършена стойка, широките му рамена са изправени назад, докато с лекота управлява юздите. Бедрата му са стегнати и овладяват необуздания кон, копитата, на който отекват с буен ритъм…
Хубаво беше, че принцът караше кола. И че Пейдж се бе упражнявала да контролира въображението си.
Тя премина бързо покрай яслите, за да застане пред автомобилите.
— Ето — каза й Никоу. Подаде й ключовете за малък „Фиат“ и й показа копчетата за автоматичната врата на гаража.
— Предполагам, че няма да имате време за вашата обиколка из замъка — добави той с равен глас.
— С нетърпение я очаквам, но не днес. — Тя не смееше да остане и час сама в компанията му. Въпреки самообладанието й той все още предизвикваше глупави фантазии. — Трябва да се залавям за работа.
Но докато се обръщаше, тя сподави една въздишка. Може би за нея щеше да е по-добре да предприеме обиколката, като даде воля на любопитството си.
Или, страхуваше се тя, като засили интереса си към принца още повече.
Преди да се отправи към града, Пейдж трябваше да се качи в стаята си, за да си вземе чантата и бележника.
Когато доближи вратата, чу гласове в стаята. Въздъхна, отпусна, а после изправи рамена, като се приготви за срещата си с Милисънт.
Вместо нея, тя се изненада да види Алфред. Прислужникът на Никоу носеше дълга престилка върху панталоните и бялата си риза. В ръката си държеше четка от пера за почистване на прах, а прошарената му коса стърчеше повече от обикновено. Може би той бе донесъл стълбата, на която стоеше изправен, тъй като слабият мъж протягаше четката далеч над върха на гравираната рамка на леглото.
Тя не искаше да го стряска, докато се навеждаше толкова опасно. Вместо това остана да го наблюдава за момент. Беше гъвкав за възрастта си. Той си тананикаше нещо, което звучеше като марш.
Пейдж се огледа неспокойно наоколо. За щастие, нямаше никакъв признак за присъствието на Милисънт, нито даже най-слаб аромат на люляци. Добре. Последното нещо, което й трябваше, бе всички да разберат, че тя бе пристигнала в замъка с въображаема придружителка — ако след инцидента с пушека и пеперудите вече не я подозираха, че вършеше детински пакости.
За миг Алфред се изправи и постави ръка на бедрото си. Огледа работата си. Очевидно доволен от себе си, той слезе по стъпалата, после се обърна и видя Пейдж.
Ахна и вдигна ръката си толкова рязко, че едно перо от четката падна на пода.
— О, Пейдж — каза той. — Не ви чух да влизате. Надявам се, че нямате нищо против, че съм тук, но така помагам на Мейбъл, която е много заета.
— Нямам нищо против. — Знаеше, че не звучи много убедително, и за това продължи: — Съжалявам, че ви уплаших. Вижте, не бих искал нито вие, нито Мейбъл да си навличате неприятности заради мен. Защо просто аз не се грижа за стаята си, докато съм тук? И, моля ви, наричайте ме Пейдж.
Яркосините му очи се ококориха под сбръчканите му клепачи, сякаш бе скандализиран.
— О, не, Пейдж. Гостите на принца на Даргентия не чистят собствените си стаи.
— Аз не съм гостенка, Алфред — напомни му тя. — Аз съм само една служителка.
