През него премина вълна на отвращение. Достатъчно бе слушал за въображаеми скъпоценности, скрити в заблатения ров.
— Те са измислица — изсумтя той.
— Наистина съществуват.
Тя упорито вдигна брадичката си, което заинтригува Никоу.
— Откъде знаете? — настоя той. — Вярвате ли в легенди? Във вълшебства?
Тя го погледна с кехлибарените си очи. Той можеше да си направи замразено дайкири с леда в тях.
— Това, в което вярвам аз, Никоу, няма значение. Ако съм права, вие ще разполагате с достатъчно пари да спасите кралството си от Едуард, ако въобще решите да продадете скъпоценностите. И нещо повече, в очите на вашия народ вие ще запазите правото си да го ръководите.
Няколко часа по-късно Никоу удари фиата, като се опитваше да му намери място в тесния паркинг. Какво, по дяволите, правеше той?
Със сигурност искаше да намери Легендарните. Ако въобще още съществуваха — в което той се съмняваше. Може би бяха само една измислица.
Видя само как Пейдж преглътна с усилие, без да каже и дума. Очите й бяха разширени под очилата с черни рамки. Беше се уплашила, че се е блъснал в колите отпред и отзад на мястото, където се опитваше да паркира колата. Точно пред бижутерията на Пелерин.
Ами това беше негово право, нали така? Той беше принцът.
Той също така беше и много добър шофьор. Не че не можеше да удари нечия скъпа кола. Но бе много по-внимателен, докато управляваше своята собствена кола.
Много часове бе прекарал в разсъждения дали да дойде или не. Въпреки настойчивото натякване на Пейдж.
Легендарните ли? Невероятно.
Ако беше така, защо Пелерин бе изчакал да разкрие, че знае за тях чак когато Пейдж го бе попитала за скъпоценностите? Защо не бе отишъл при Никоу, който се намираше в страната от три месеца? Защо не бе казал на братовчед му Руди, който живееше в Даргентия през всичките тези години?
Все пак семейство Пелерин бяха златарите на страната, откакто тя самата съществуваше. Навярно откакто прадедите на Никоу са били крале, а тези на Алфред — техни слуги. Традициите в Даргентия бяха оцелели през всичките тези години.
Пейдж беше права! По дяволите упоритото й сърце на историк. Той трябваше да дойде.
— Пристигнахме — измърмори той и спря мотора.
Пейдж изглеждаше облекчена.
— Сигурен ли сте, че искате и аз да дойда? — Развълнуваното й изражение го молеше да каже да. — Мосю Пелерин каза, че само вие трябва да узнаете това, което той има да ви казва.
Въпреки раздразнението му, нейното вълнение го завладя. Тя беше една настойчива дръзка историчка, която търсеше упорито в миналото.
Неговото минало. Неговите скъпоценности. Неговият триумф.
— Хайде, елате. — Той се протегна към дръжката на вратата. — Да видим какво има да ни каже Пелерин.
Заобиколи колата, за да отвори вратата на Пейдж, която го очакваше. Първия път, когато бе направила това, тя бе смаяна от неговата вежливост. И сега все още гледаше срамежливо към земята, сякаш той се бе отнесъл по специален начин към нея.
А той не правеше нищо специално. Тя не очакваше безупречни маниери, както повечето жени, изглежда, очакваха от един принц. И сега тя още веднъж седеше засрамена пред него. Той поклати глава. Тази жена беше загадка.
Той погледна към златарския магазин. Какво ли знаеше Пелерин? Навярно нищо, което си заслужаваше пътуването до града.
Все пак, колко хубаво би било да можеше да открие скъпоценностите преди бала. Това щеше да се понрави на неговите поданици; част от легендата им щеше да се сбъдне. Тогава той ще може да се ожени, както самият възнамеряваше — за благото на поданиците му, независимо дали те осъзнаваха това или не. Никога нямаше да разберат, че щеше да продаде скъпоценностите, за да не позволи на лешояда Едуард да разграби тази страна, за да запази жив спомена за управлението на Никоу.
Но щеше да се чувства, сякаш си продаваше дясната ръка.
Отвори вратата на бижутерията с ръка, протегната, за да даде път на Пейдж, и забеляза, че тя отново се усмихна към пода.
Звънчето на вратата отекна, но никой не отговори.
— Пелерин! — извика Никоу.
Изведнъж огромното тяло на златаря се появи на вратата в задната част на магазина.
— Ваше височество — каза дебелият мъж на френски език и се поклони. Но главата му отново се изправи, когато малките му очички под гъстите тъмни вежди съзряха Пейдж. — Съжалявам, ваше височество, но трябва да говоря с вас насаме.
— Госпожица Конър е дискретна личност — каза Никоу с тон, нетърпящ възражение. — Тя е моят историк и ако вие трябва да ми кажете нещо, което отразява миналото на страната, тя трябва да го знае. — Той замълча за момент. Нима беше изявил авторитета си твърде силно? Той бе принцът, но също и чужденец за тази страна. Поданиците му вече негодуваха заради нежеланието му да се подчини на техните глупави суеверия. Ако твърде често налагаше волята си над тях, те можеха да заобичат повече френското господство.
Но Пелерин изглеждаше смутен със забит в пода поглед.
— Както кажете, сир. Бихте ли ме последвали… Вие също, госпожице Конър. — Последните думи бяха казани на английски език с твърде почтителен тон.
Тя погледна Никоу. Лицето й изразяваше благодарност и вълнение.
— Благодаря — промърмори тя.
— За нищо — отвърна той студено, като не желаеше да разкрива колко добре го караше да се чувства този поглед. Подкани Пейдж да го последва и тръгна след Пелерин.
Каква можеше да бъде тази следа, която мосю Пелерин имаше за Никоу, чудеше се Пейдж.
Във всеки случай, тя не биваше да бъде тук с двама мъже — единият огромен, дебел като мечок, а другият — с широки рамене, тесни хълбоци и въобще… толкова привлекателен. И двамата, мислещи само за скъпоценности.
Пелерин ги въведе в задната си стаичка. Това се оказа неговият дом, защото вътре имаше диван, телевизор, малка кухничка с походно легло до стената. За разлика от магазина му, тук не бе разхвърляно. Не се виждаха дори някакви часовници. Леко намирисваше на някакво рибно ястие, остатък от вечерята му.
— Моля, седнете тук — посочи им той към кушетката.
Любимото място на Пелерин върху дивана лесно се различаваше, защото там бе оформена една дълбока, широка вдлъбнатина. Пейдж първоначално седна от другата страна, после се зачуди дали не бе направила гаф. Може би принцът щеше да оправи нещата.
Той се появи безразличен и седна във вдлъбнатината. И двамата наблюдаваха как Пелерин излиза през задната врата.
— Мислите ли, че семейството му е пазило Легендарните през всичките тези години и той отиде да ги донесе? — прошепна Пейдж, като не искаше Пелерин да я чуе.
— По-вероятно е да ни изрецитира загадъчния стих на стария Алфред.
Но въображението на Пейдж се бе пробудило.
— Ако наистина те са у него, тогава как ще съобщите на вашия народ? Ще отидете ли на площада, за да им покажете, че тяхната легенда е истинска? Те ще се развълнуват толкова много, че…
Смехът на Никоу я възпря. Засрамена, тя се обърна към него. Тъмните му очи проблясваха на слабата светлина в стаята, а усмивката му разкриваше неговите съвършени зъби.
— Нека да изчакаме и да видим какво ни е приготвил Пелерин, пък тогава да броим скъпоценностите, става ли?
