— Правилата във вълшебните приказки. — Милисънт прозвуча леко раздразнена. — Всяко вълшебство продължава само до полунощ.
— О! — Пейдж се спря за момент. Погледна малкия си ръчен часовник. Седем и половина. Четири и половина часа блясък. — Това трябва да е достатъчно време за вечерята, флагщока и обиколката. Да. О, да, благодаря ти, Милисънт. Не забравяй това.
— Само се надявам ти да не забравиш, скъпа. — Милисънт завъртя ръцете си във въздуха като перките на хеликоптер. Удари я вълна от нещо като талк, който изпълни въздуха в стаята. Пейдж се закашля и затвори очи.
Когато отново ги отвори, Милисънт си бе отишла.
Вечеряха сами. Шарлот и Руди бяха отишли на вечерята по случай освещаването на сградата, в ремонтирането, на която бе участвал Руди, а Алфред бе в града по поръчение на Никоу.
Те седяха в единия край на дългата маса — той в началото, а Пейдж от дясната му страна. Стаята се осветяваше единствено от огромен свещник с проблясващи свещици.
— Харесват ли ви аспержите и супата от праз лук? — попита той. Чувстваше се като домакин на красива жена, вместо като работодател на историчка.
— Чудесни са — отвърна тя, като отхапа от една. Носеше копринена, жълта блуза, която караше правата й, черна коса да изпъква предизвикателно. Кехлибарените й очи, които отразяваха бледите проблясъци на свещите, сякаш излъчваха към него вълни от магическа светлина, която го хипнотизираше. Тя първа отклони поглед. Въпреки това той имаше чувството, че следващата супена лъжица, която тя с изтънчен жест напълни, не бе предназначена да достигне устните й. Тя погледна към часовника на китката си, а после вдигна очи към неговите. — Ваше височество, мисля да ви помоля да ме изпратите в училището „Кордън Блю“, както баща ви е изпратил Мейбъл.
Той се смая на официалните й думи, в които само едва се долавяше шеговитият й тон.
— И защо е всичко това, мадмоазел Конър?
— Ами, всичката тази храна ме подсеща за една стара поговорка.
— Каква е тя?
— „Пътят към сърцето на мъжа минава през стомаха.“ — Гласът й заекна леко при последната дума и погледът, която тя случайно му хвърли, беше почти панически след предишните й ласкателни погледи. Но после тя възвърна самообладанието си. — У дома има мъже, които ще бъдат пленени от гозбите на Мейбъл, и аз възнамерявам също да ги пленя, когато се завърна. Въпреки това разбирам, че пътят към сърцето на даргентийския принц е много по-объркан.
Той се присъедини към шегата й.
— И какъв е според вас този криволичещ път?
— Убедена съм, че него може да го извърви само една истинска принцеса. Такава, която разполага със знатен произход и пари. И която се окаже достатъчно умна, за да успее да завладее вниманието ви на бала. Принцеса, която е… блестяща.
Той се замисли върху думите й. Какво би харесал в една жена? Ако не му се налагаше да мисли за бъдещето на страната си, не би се безпокоил за титли и богатства. Но умна? Да. Той не се виждаше до някоя глупачка, пък макар и с пари.
О, да, и ако е блестяща личност, това ще е чудесно.
Някоя, може би толкова умна и блестяща, колкото беше Пейдж Конър.
Преди никога не бе му хрумвало да свърже думата блестящ с Пейдж. През повечето време тя изглеждаше скована и срамежлива. Но тази вечер… тя наистина бе блестяща.
— Да — каза той. — Някоя, която е прелестна и ме забавлява непрекъснато. Която може постоянно да ме изненадва. — Той се вгледа втренчено в тези очарователни, златистокафяви очи, като се опитваше да я накара да премигне. Но всичко, което тя направи, бе да му се усмихне. Някъде дълбоко в себе си той потрепери от копнеж.
Цялата тази абсурдност на ситуацията го озадачаваше. Като следващ крал на Даргентия след две седмици той щеше да си избере жена сред всички неомъжени принцеси в света. Но той откриваше, че бе увлечен по една обикновена американска историчка. Не само тази вечер, но и през деня също, когато му бе надула главата, докато той не склони да търси изгубеното съкровище заедно с нея.
И вчера при рова, когато я бе целунал и тя избяга. И предишната нощ, когато тя го предразположи да излее цялото си сърце пред нея, всичките си надежди и страхове за Даргентия. Даже и когато бе уплашена, тя се опитваше да успокои болката му.
Обикновената Пейдж Конър бе цяло море от противоположности.
Обикновена ли? Тя бе необикновена. Толкова изразителните й, кехлибарени очи се подчертаваха от глупавите й очила на библиотекар. Тъмните й коси бяха прекрасни, кожата — гладка и мека, устните й — пълни и изкусителни въпреки острите думи, които толкова често се сипеха от тях. Може би те бяха причината. Тя бе цяло предизвикателство.
Бе отвръщала страстно и всеотдайно всеки път, когато я бе целувал. И той на нея. Слабините му запулсираха само при спомена за това. Може би трябваше да направят нещо по въпроса.
— Значи вие обичате изненадите, ваше височество, така ли е? — попита тя. — Но, обзалагам се, че родителите ви не са могли да ви изненадат с подаръците за Коледа или рождения ви ден, когато сте били дете. Обзалагам се също, че вие винаги сте знаели къде крият подаръците.
Той усети, че необичайно за него целият се изчерви. Откъде тя можеше да знае това?
С радост би завел в леглото това очарователно, объркващо същество. Разбира се, не можеше да се ожени за нея; не и когато бъдещето на родината му бе заложено на карта. Трябваше да осигури икономическото възстановяване на страната си. Туристите обичат кралските особи, или поне славата. Принц Рейние от Монако, при все че не се бе оженил за принцеса, си бе избрал Грейс Кели — американска кинозвезда, която мнозина копнееха да видят. Никоу също щеше да се ожени за подходяща жена.
Но той можеше да си позволи любовница. И други монарси го правеха.
Да, вижте само докъде ги бе довело това. Великобритания, например, с всички тези скандали на принц Чарлз и принцеса Даяна.
Освен това не знаеше какво чувстваше Пейдж към него. Може би се интересуваше само от титлата му?
Обзет от внезапен гняв, той попита:
— Кажете ми честно, госпожице Конър, вие наистина ли мислите, че можете да откриете Легендарните?
Пейдж тъкмо, се готвеше да си вземе от салатата от краставици, която Мейбъл току-що бе сервирала. Но изпусна вилицата си с трясък. Втренчи се в него, но само за миг. Когато отново сведе поглед по този отвратителен начин, който се бе превърнал в неин навик, тъмните й коси паднаха върху лицето й и частично закриха тези противни очила. Той бе наранил чувствата й. Но какво значение имаше сега това? Втренчи в нея.
Тогава тя отново вдигна поглед. По устните й играеше тайнствена усмивка, която озари лицето й като звездна светлина.
— Да, ваше височество и величество. Дори бих могла да продължа да ви позволявам да ми помагате в разследването, ако се държите добре. И благодарение на мен вашето кралство може просто да бъде спасено.
— Какво ще спечелите вие от това? — стрелна я обратно той.
— Вътрешно удовлетворение — отвърна тя. Облиза устните си и продължи да си похапва от салатата, без да отмества поглед от неговия.
Тогава Мейбъл им поднесе основното ястие — вкусно пилешко, гарнирано с ориз. Пейдж отново погледна към часовника си. Отегчаваше ли се от него? Тя със сигурност го интригуваше. Никоу реши да не продължава разговора им по този неловък, но толкова очарователен начин, по който бе започнал.
— Разкажете ми останалите легенди, които научихте — помоли я той.
Действаше! Пейдж бе смаяна колко лесно й се отдаваше възможността да блесне. Нещо повече от блясък — един вид флиртуване.
