Пейдж се почувства, сякаш се носеше на пухен облак, когато Никоу я положи леко на леглото. Тя отвори очите си дотолкова, че да забележи тежката дърворезба от вътрешната страна на балдахиновия свод: пчелни килийки, потънали в ластарчета и цветя. Цялата бе покрита от аромата на Никоу на есенни листа и цитрусови плодове. Затвори очи, сякаш опиянена.
Твърдият дюшек се огъна под нея и тялото на Никоу до нея.
Той внимателно свали очилата й. Тя си помисли да се възпротиви, но той бе толкова близо до нея. Твърде близо. И тя можеше да забележи всичко, което ставаше, в леката мъглявина през нежната завеса на миглите си.
Мъчеше се да измисли някоя блестяща забележка. Тогава осъзна, че въобще не бе нужно да говори. Не и сега. Тя щеше да разкрие блясъка си чрез своите действия. Грациозни. С финес.
Колко прекрасно бе човек да можеше да блести! Това я бе довело тук, с Никоу.
Но тя трябваше ли да бъде тук? В момента не можеше да разсъждава.
Устните му откриха нейните. Първо се впиха леко, а после с най-голяма настойчивост. Езикът му внимателно ги раздели, после се потопи вътре и започна да си играе с нейния, докато той не се присъедини в играта, която изпращаше вълни от желание през цялото й тяло. Меките косми на брадата му я галеха по брадичката.
Разполагаше с малко време. Трябваше да внимава кога щеше да стане полунощ. Трябваше да запомни… колко часът беше сега?
Едната ръка на Никоу я галеше по гърба и я притискаше по-близо до себе си. Другата ги разделяше, за да обхване цялата й гръд.
Тя се почувства във възторг. Объркана. Никоу беше неин работодател. И какво щеше да се случи, когато блясъкът й изчезнеше? Може би тя щеше да каже или да направи нещо така несръчно, както обикновено? О, това не можеше да се случи. Не и когато тя трябваше да остане…
Целувката му ставаше все по-разгорещена. Устните му ставаха все по-настойчиви. Езикът му се огъваше ритмично срещу нейния и въпреки лошите си предчувствия, тя простена срещу него. Усети как свободната му ръка обхождаше гърба й, докато най-накрая не сграбчи задните й части и я притегли по-близо.
Тя трябваше да запази здравия си разум.
Обаче не можеше да остане спокойна. Позволи на собствените си ръце да го галят под ризата, надолу по панталоните му, отстрани и отпред. Тя си пое дълбоко дъх, когато той силно се притисна към любопитната й ръка.
Но нали имаше нещо, което тя трябваше да запомни? О, да!
— Никоу — изстена тя срещу настойчивата му уста. — Колко е часът?
— Какво? — Ръцете му започнаха да разкопчават блузата й.
— Почакай — настоя тя. — Моля те. Трябва да зная колко е часът.
Никоу се успокои. Тя искаше да знае колко е часът. Той искаше да знае къде си бе изгубил ума.
Като се претърколи да погледне часовника на нощното шкафче, той се почувства глупаво. Бе позволил на хормоните си да надделеят над здравия му разум. Искаше да прави любов с Пейдж. Ако тя не го бе попитала за часа, той нямаше да се спре.
Как, по дяволите, тя можеше да се промени толкова рязко и да се тревожи за времето?
— Дванадесет часът без две минути е — измърмори той.
Жената до него простена.
— О, Господи. Аз… аз съжалявам. Трябва да тръгвам.
— Да хванеш влака ли? — попита саркастично той. Но защо го изоставяше?
Тя скочи от леглото. Пръстите й започнаха да закопчават блузата. Открехна подпухналата си от целувки уста, сякаш искаше да каже нещо.
Но нищо, което можеше да каже сега, нямаше да има значение. Тя, изглежда, знаеше това. Изправи гънките на полата си, после изтича до вратата и с трясък я отвори. Като се извърна още веднъж към него, тя каза:
— Никоу, аз… — Спря. Поклати бавно глава, сякаш съжаляваше.
И тогава тя изчезна.
Той вдигна възглавницата, на която бе лежала главата й, и я запрати с всичка сила към леглото. По дяволите Пейдж Конър. Не трябваше да си мисли, че неговата срамежлива малка служителка изпитваше някаква любов към него. А че беше умна, това да: тя бе измислила онова глупаво състезание, което със сигурност щеше да привлече туристите. Инат човек, разбира се; тя го бе накарала пряко желанието му да посети Пелерин през този ден. От целувките им при рова той знаеше, че страстта не й беше чужда. Но такава чувствителност…
Тя очевидно не само я притежаваше, но бе открила, че у него липсваше такава.
Това нараняваше неговото его.
Нямаше значение. Той се бе спасил от самия себе си, от борбата си срещу евентуалните жалби на тази жена, че я бе съблазнил, от типичните за американките претенции, че след секса следва и женитбата.
Или това бе само част от нейния план? Да го развълнува до такава степен, че той да направи всичко, за да я има в леглото — даже да се оженеше за нея?
Е, това нямаше да се случи.
Той нямаше да й се даде.
Започна да се надига от леглото, при все че бе изтощен. Тялото му бе схванато, не му се подчиняваше. Закопча панталоните си на кръста и разпусна краищата на ризата си. А може би трябваше да се съблече? Това, от което наистина се нуждаеше, бе един студен душ.
Тъкмо се бе съблякъл, когато долови шум в стаята. Бързо навлече ризата си през главата.
Пейдж се бе върнала. Стоеше до вратата с наведена глава, а тъмните й, прави коси закриваха лицето й. Смееше ли му се?
— Съжалявам — прошепна тя с поруменяло от срам лице. Не посрещна погледа му, а, изглежда, се взираше в голите му гърди.
Нима тя се бе върнала да продължи да го дразни? Или може би бе осъзнала какво бе изпуснала. Той със сигурност бе раздразнен заради това, което бе изпуснал. Трябваше ли да й даде нова възможност?
— Е, Пейдж? — попита с хладен глас, но откри, че се приближаваше към нея.
Очевидно тя се бе върнала към притеснителността си, защото не направи нищо, не каза нищо. Не и докато той не приближи до нея. Гръдта му почти докосваше зърната на тези нейни изкусителни гърди. Той вдъхваше аромата й на бебешка пудра. Усещаше дълбокото й, неспокойно дишане.
Ръката му се протегна. Сграбчи я за рамото, после премина по врата й и се зарови в косите й.
Тя го погледна с измъчен поглед. После се отдръпна от него и изтича през стаята. Почти не се хвърли на леглото, после избърза да се свие в най-далечния му край — при нощното шкафче — където се протегна.
Отново префуча покрай него към вратата.
— Забравих очилата си — изстена тя и си отиде.
Пейдж тичаше по оскъдно осветените коридори, на два пъти се загуби, преди да намери пътя си. Отново срещна Алфред. Както обикновено, той бе облечен официално — в костюм с вратовръзка. Този път не се прокрадваше.
Последното нещо, което й се искаше, бе да говори с него. Или с когото и да било другиго.
Но той я видя, преди тя да успее да избяга.
— Добър вечер, Пейдж.
Тя помисли дали да не го попита какво й беше доброто. От загриженото му изражение бе сигурна, че според него нещо не беше наред. Но той бе твърде благовъзпитан, за да пита. Вместо това, той прокара ръка през рошавата си коса и каза:
— Искате ли да ви отведа до стаята ви?
— И сама мога да я намеря — промърмори тя и продължи в погрешна посока. Разбра това веднага щом изкачи три стъпала.
Една здрава ръка я държеше за лакътя.
— Моля, позволете да ви заведа.
