В действителност тя не бе вярвала, че след всичкото това време Милисънт щеше да успее и да направи такова вълшебство за нея. Но тя бе успяла.
Благодаря ти, помисли си тя с безгранична благодарност. Погледна към часовника си. Осем и петнадесет. Разполагаше с достатъчно време.
Начинът, по който Никоу й отвърна, й показваше, че и той я намираше за блестяща. Тя радостно отвърна на молбата му да му разкаже народните легенди. Забеляза пръстена на един от дългите му, силни пръсти — източник на може би една от най-привлекателните легенди, ако въобще някога успееше да разкрие тайната му.
— Най-вълнуващата за мен легенда е Робинхудската история за Орела. Обикновено този вид легенди се базират на фактите и аз с нетърпение очаквам да разбера кой всъщност е Орела.
Никоу подпря брадичка на ръката си и се наведе към нея.
— Разкажете ми нещо повече. — Очите му разкриваха, че изцяло бе завладян от нея.
Старата Пейдж би се изчервила и отместила поглед, но не и тази нова, блестяща Пейдж. Пейдж вмъкна свои, собствени щрихи в историите, които преразказваше. На няколко пъти Никоу се заливаше от смях. Нито за миг не обърна очи от нея. Тя се чувстваше на седмото небе.
Скоро вечерята приключи.
— Да отидем в укреплението, да видим дали няма да открием нещо в пиедестала на знамето — предложи Никоу.
Пейдж погледна часовника си: 8:45.
— С удоволствие — каза тя.
По покрива на замъка нямаше светлини, но Никоу носеше ярък фенер. Като замота поли около краката си, Пейдж коленичи до него. Пиедесталът на весело плющящото на вятъра знаме изглеждаше даже по-нов, отколкото този в града. Дори не бе покрит с фасада от стари камъни. Ако бе изграден по времето на Никълас Първи, той явно бе ремонтиран няколко пъти оттогава насам. И ако някога бе крил в себе си Легендарните, то вероятно те вече не бяха тук.
Никоу не изглеждаше особено разстроен.
— Зная, че далече се целим. Трябва да помисля по друг начин да разгадая тайната. — Той извади пръстена, който заблестя на светлината от фенера. Шлифованите страни на скъпоценните камъни отразяваха светлината в червено, бяло и лилаво. — А сега какво ще кажете да ви разведа из замъка?
Това не бе добра идея, каза си Пейдж. Но тя бе твърде заета да изглежда прелестна, за да мисли разумно. Имаше ли още време? Тя погледна часовника си. Девет часът. Разполагаха с почти три часа. Това бе добре.
Слязоха по всички стълбища надолу, за да започнат обиколката от първия етаж. Беше огромен и миризмата на препарати за почистване едва скриваше наслоения от вековете мирис на мухъл. Пейдж бе забелязала много коридори и затворени врати по пътя си, но не бе разполагала с възможността да ги изследва. Това, което й показа Никоу, бе така драматично, както и очакваше — впечатляващо убежище за впечатляващ принц.
— Не е лошо — отбеляза тя, когато той бе светнал лампите в един пищно украсен салон. — Може би ще поработя тук някой ден. Промяната в атмосферата ще ми помогне в проучването.
Там беше и неизбежната Парадна зала, с балкони с гравирани дървени перила. Подът й от гранитни блокове наподобяваше на гладко сиво море.
— Нямаме отделна бална зала — каза Никоу, — така че балът ще се състои тук.
Пейдж не отвърна. Въпреки че се замисли какви блестящи неща можеше да каже — о, колко прекрасна бе тази нощ! — идеята за бала можеше да я накара да загуби своя блясък.
Но не за дълго.
Той я въведе в една стая, която приютяваше цяла колекция от ловни спомени. Трофеите — глави от диви мечки и елени, надничаха безмълвно от поставките си по стените. Пейдж, която бе спасила живота на много наранени птици в детството си, потрепери.
— Не много хубава гледка — отбеляза тя.
Никоу я прегърна през раменете.
— Вече съм продал пушките. И тези трофеи ще продам, стига да намеря кой да ги купи.
Трябваше да има нещо в този мъж, което да я отблъскваше. Пейдж трябваше да го открие и да се опре на него. Иначе тя отиваше към едно ужасно разбиване на сърцето.
Без да го бе молила, той й показа портретната галерия. Това бе огромна зала на първата площадка от парадното стълбище. Един по един, той я представи на своите прадеди, включително на баща си и майка си. Те изглеждаха мили хора, а не надути монарси, и Пейдж имаше чувството, че щеше да ги хареса. Чудеше се какво им се бе случило и го попита.
— Автомобилна катастрофа — сухо отвърна Никоу. Питаше се на колко ли години е бил той тогава. Поне някой бе останал да се грижи за него; имаше си Алфред, който му бе определен за прислужник по рождение. Никоу винаги говореше с любов за Алфред и след като срещна прислужника му, тя откри, че тази привързаност си имаше основание. Тя промени темата.
— Защо тук има толкова много портрети? Мислех си, че след като скъпият Никълас Първи е бил детрониран, не е имало повече нужда да се рисуват портрети.
— Традиция. Всяко следващо поколение се е надявало, че ще се завърне на трона, така че, докато са били на заточение, на всеки един са направили портрет. Много от платната се съхраняваха в Съединените щати. Всичките ги върнах у дома.
Когато напускаха портретната галерия, Пейдж си остави знаци. Искаше да може да се върне тук и да изучи прадедите на Никоу. Мисълта да научи нещо повече за тези хора, от които е произлязъл мъжът до нея, я накара да се усмихне.
Смешно, разбира се. Тя трябваше да се запознае с произхода на Никоу за своето историческо проучване и да научи нещо за Уензъл. Нищо повече.
Погледна към часовника си. Бяха прекарали почти един час в портретната галерия. Трябваше да внимава.
Остатъкът от обиколката включваше каменните зали със старинна мебелировка. Имаше салони, килери за провизии, всекидневни стаи, помещение за обувки, оръжейна и даже галерия с цял ред средновековни оръжия.
— Всички тези наистина ли са използвани тук? — попита Пейдж, като разглеждаше едни рицарски доспехи с пика, стисната в метална ръкавица.
— Вероятно, макар че някои може и да са донесени по времето, когато замъкът е изпълнявал ролята на музей.
— Когато се завърнахте, той още ли се използваше като музей?
— Частично. Даргентия беше отделна провинция на Франция и нейният управител живееше тук.
— Трябва да ви е било много тежко. — Това не бе особено блестяща мисъл, но тя почувства състрадание към мъжа до себе си, който бе загубил родителите си в някаква катастрофа и виждаше по какъв начин се отнасяха към родината му в негово отсъствие.
Усмивката му бе тъжна.
— Не толкова тежко, колкото моето заточение.
Никоу хвана ръката й в края на стълбището. Започнаха да се изкачват. Тя се опита да не си мисли за докосването му, при все че всеки нерв от тялото й, изглежда, се бе съсредоточил в топлите й, трепетни пръсти.
Трябваше отново да го заговори.
— Посещавали ли сте Даргентия, преди да се завърнете като неин принц?
— Няколко пъти. Баща ми идваше колкото се може по-често, за да види своята родина и брат си, съпруга на Шарлот, който наглеждаше страната. Водеше ме със себе си, за да видя родината си. Винаги ще си спомням онзи миг, когато достигнах мястото, откъдето за пръв път може да се види замъкът.
— Единствено тази гледка трябва да привлече хиляди туристи. — Въодушевлението на Пейдж бе искрено.
Точно когато стигнаха края на стълбището, тя се препъна. Очите й се насълзиха. Обичайната й несръчност надделяваше дори над магията.
