— Добре ли сте? — попита Никоу.
Може би тя щеше да успее да превърне това в нещо, което би искала да запомни.
— Добре съм — прошепна тя и го погледна в очите.
Изведнъж Пейдж се намери в ръцете му и така той изкачи останалите стъпала.
Цялата изгаряше отвътре. Искаше й се стълбището да не свършва, така че Никоу никога да не я поставя на земята.
Глупаво. Това не беше вълшебна приказка. Тя не бе прекрасна принцеса, която се бе препънала. Под временния си блясък тя все още бе една никоя.
Сподави въздишката си, когато в края на стълбището той я изправи внимателно на крака.
— Можете ли да вървите? — Тонът му бе изпълнен с желание и тя осъзна, че го гледа в очите изкусително.
Не можеше да откъсне поглед от него. Устата й пресъхна.
— Разбира се, ваше много кралско височество.
— Без съмнение. — Вълнението в тона му бе приглушено от дрезгавината на гласа му. Тя преглътна с мъка, все още в плен на впечатляващия му поглед. Устните му се открехнаха и на нея й се прииска да проследи с пръсти техните очертания и под брадата му. Имаше такава прочувственост в начина, по който той я гледаше! В очите му се четеше копнеж, който бе изпълнил и душата й.
Щеше ли да я целуне? Тя нямаше да може да устои на това. Не и отново. Не и без да иска много повече.
Изведнъж се уплаши, че Милисънт бе права. Не биваше да си пожелава блясък. Залъкът бе прекалено голям за устата й.
Тя прочисти гърлото си.
— И така — започна тя. — Колко спални има на този етаж?
Трябваше да си отреже езика. Последното нещо, което искаше при това необуздано желание в погледа на принца, бе да му споменава за спални.
Тогава какво правеше с него на този етаж? Освен галерията с портрети и балкона към Парадната зала, тук навярно нямаше много други стаи, освен спалните в горните етажи на замъка.
Но въпросът й бе развалил магията.
— Никога не съм ги броил — отвърна Никоу. — Вие можете да направите това за нашата история.
Отведе я в галерията, която гледаше отгоре обширната Парадна зала.
— Тук ще бъдат туристите по време на бала — каза той. — Нека и ние надникнем оттук. Не мога да ви кажа колко пъти през младежките си години съм си представял разкошно парти в замъка. Не мога да се сетя за по-подходящо място за наблюдаване на всички действия долу.
Тя можеше да се качи тук и да гледа от любопитство, защото най-вероятно нямаше да присъства на бала, даже цяла Даргентия да бъдеше поканена. И той можеше също да се качи тук горе с една от изящните си знатни принцеси. Но не можеше да има ние. Тя не възнамеряваше да слага още сол в раната си. А във великия ден принц Никълас от Даргентия нямаше да знае дали една от служителките му е тук или не.
Той отново я хвана за ръка и я преведе през една галерия в друга. Минаха през толкова спални, че тя не можеше да ги преброи. Всички те бяха просторни, но с мирис на мухъл, с тапицирани стени и каменни подове, покрити с дебели килими, с изрисувани тавани: всички пълни със скъпа, старинна мебелировка, която се нуждаеше от добро полиране. И Никоу обърна внимание на това:
— Още в началото на другата седмица цял взвод жители на столицата ще почистят стаите. Всички те, разбира се, са наети и за бала.
— Разбира се — не се съмняваше в това Пейдж. Целият свят бе пълен с принцеси, които нямаха търпение да танцуват с Никоу.
Докато преминаваха от стая в стая, тя започна да се пита дали не съществуваше някаква електрическа верига от страстно желание, която идваше от ръцете на две несъвместими личности, докосващи се една друга, и ги караше да се привличат. Тя откри, че правеше огромни усилия да не обръща внимание на тези огромни, украсени, старинни легла.
Нещо повече, тя се чувстваше неспособна да изтегли ръката си от неговата. Верижката я привличаше толкова силно, сякаш бе електромагнит.
Той посочи към коридора, който водеше до покоите на Шарлот и Руди.
— Няма да ги безпокоим, но може би те ще се съгласят да ви разведат из своето крило.
Пейдж трябваше да се досети, че сред безбройните стаи трябваше да се намира и апартаментът на принца. Той бе в дъното на обширна зала, по едната стена, на която висяха някои от най-старите картини. Първо разгледаха всекидневната му — една просторна стая, която бе и негов кабинет. Върху огромното му, тиково бюро бяха изрядно подредени папки с книжа. Върху прекрасния, ръчно изработен килим на пода бяха разпръснати почти толкова кутии, колкото и в библиотеката.
— Все още се установявам — обясни й той.
Стаята създаваше впечатление на нетърпение и нюх за добра организация. Пейдж предположи, че това отразяваше вътрешния мир на принца.
— Не мога да си представя всичко, което трябва да се направи, за да се установи едно новоосвободено кралство — каза тя. — Разбира се, ще направя всичко по силите си да помогна… — Спря се. Тя бе негова служителка. След тази нощ нямаше да бъде така блестяща. Глупаво беше да се преструва на приятелка, която му предлагаше помощта си. И да предположи, че тя, една никоя, можеше да помогне за установяването на неговата нова страна — колко самонадеяно от нейна страна!
Той бавно я притегляше към една врата в дъното на залата. Като я отвори, спря се и я погледна.
— Благодаря, Пейдж. — Гласът му бе по-мек от пуха на гъсетата в рова, по-нежен и от копринените завеси на прозорците. — Оценявам предложението ви, но вие вече правите за мен повече, отколкото мога да ви позволя.
Тя се страхуваше да срещне погледа му, страхуваше се от това, което можеше да види там. Обаче погледът й бе привлечен нагоре, сякаш той безмълвно й бе наредил да направи това. Както се страхуваше и както се надяваше — в тъмните му очи бушуваше огън. Или това бе водовъртеж — една въртяща се бездна от страстно желание? Сякаш то я привличаше все по-близо до него.
Ръцете му силно я притеглиха до стегнатите му гърди. За частица от секундата тя си спомни какво усети, когато той бе я предпазил на летището. В нея се надигна вълна от огромно желание. Безуспешно, тя се опита да я потуши.
Точно тогава осъзна, че бяха стигнали до спалнята му. Надникна през рамото му. Беше по-обширна от всекидневната му. Мебелите бяха солидни, от тъмно дърво, със семпли, прости гравюри. Имаше здрава ракла с чекмеджета и дрешник от същото дърво; огромен германски шкаф вместо тоалетка… и леглото. С изящно гравирани табла и рамка за балдахин, то заемаше почти цялата стая върху извезания килим на пода.
— Добре, добре. Наистина е чудесно. — Гласът на Пейдж бе плътен.
— Ти си чудесна, Пейдж Конър — каза принц Никоу. — Всъщност ти си… — Той не завърши и тя го погледна, като се питаше какво щеше да й каже.
Тя не притежаваше умението да разчита изражението на хората. Той свъси вежди, стисна чувствените си устни, мъчително бавно отвори и затвори очи… Всичко това я объркваше. Ако трябваше да предполага, би си помислила, че е зърнала странна сплав от гняв и нерешителност, арогантност и топлота — и всичко това забулено от дълбоко, безгранично желание.
— Пейдж, не бих…
Смаяна от собствената си дързост, Пейдж постави пръст на устните му. Те бяха толкова гладки и влажни! Целунаха пръстите й, а после леко се открехнаха, за да позволят на езика му да я докосне.
Пейдж потрепери. Затвори очи и бързо отдръпна ръката си, сякаш я бе опарил с целувките си.
Но все още не бе свободна. Тези невероятно чувствени устни се впиха в нейните. Както на летището, тя усети пулсирането, но този път срещу устните си, когато той тихо изстена. Тогава той я взе в обятията си.
Глава дванадесета
