Каменният пиедестал тук бе по-крехък отколкото онзи в столицата. Пейдж помогна на Никоу да извадят старинните камъни. Скоро цяла тълпа се насъбра около тях.
— Предохранителни мерки — обясни Никоу. — Проверяваме здравината му. Не искам да падне и да нарани някого.
Няколко приятелски настроени работници им помогнаха. С кирки те махнаха остарелия хоросан, преместиха пиедестала камък по камък и после свалиха флагщока на земята. Даргентийското знаме бе поверено на грижите на една жена на средна възраст с насълзени очи, докато го вдигнат отново.
Пиедесталът беше празен.
— Може ли да се скрие нещо в основата на статуята? — прошепна Пейдж.
— Не и щом французите са я построили — отвърна Никоу. — Освен това как свързвате пръстена със стария Никълас?
Пейдж нямаше идея.
Върнаха се при колата. Никоу протегна ръката си на седалката и погледна Пейдж.
— Благодаря — каза просто той, като докосна рамото й.
Пръстите му я накараха да потрепери.
— За какво? — Тя се наведе напред, така че косата закри лицето й; това бе по-лесно, отколкото да срещне погледа му.
— За това, че днес бяхте тук. Че ме накарахте да дойда и да разбера какво искаше Пелерин. Че ми помогнахте да потърсим скъпоценностите. Че ви е грижа за тази страна — и за мен — независимо дали аз искам това или не.
— Пак заповядайте — прошепна тя.
Той се обърна напред, подкара колата и те потеглиха обратно към замъка.
Пейдж искаше да каже нещо. Моментът изискваше нещо учтиво. Нещо студено. Блестящо.
Не можа да измисли нищо такова. Тишината продължи и тя се почувства безкрайно нещастна.
Той бе такъв сладък мъж, помисли си тя, за да бъде такъв арогантен принц. Признателността му изглеждаше искрена.
Тя го харесваше. И при най-малкото окуражаване можеше да се влюби в него.
Откъде й беше хрумнала тази мисъл? Огледа се наоколо. Никоу, за щастие, не подозираше нищо. Шофирането му бе плавно и стабилно.
Е, добре, тя не си бе дала и капчица кураж. Нито милиграм дори. Това нямаше бъдеще. Той щеше да иска за жена — принцеса — блестяща личност. А даже и да пожелаеше обикновена жена, това нямаше да бъде тя. Не можеше да бъде тя. Бе забранила на Милисънт с магията си да й купи принц. Ако някой някога се влюбеше в нея, това трябваше да е заради самата нея.
Една твърде малка възможност.
Звукът на спирачките по моста над рова я стресна; не бе очаквала да стигнат до замъка толкова бързо.
Този прекрасен ден клонеше към края си. И през целия обратен път не бе казала нищо на Никоу.
Но докато паркираше фиата пред голямата дървена врата, той каза:
— Сигурен съм, че Мейбъл скоро ще е готова с вечерята, и не искам да я карам да чака. След това ще отидем да проверим пиедестала на знамето върху крепостта, макар да се съмнявам, че ще открием нещо там. После ще ви разведа из замъка. Съгласна ли сте?
Отказът й беше на устата. Но реши да рискува да остане в негово присъствие толкова дълго време. За него това не беше нищо. Щяха да продължат да търсят съкровището, после да поразгледат наоколо.
Той скоро щеше да придружава в обиколките им из замъка напълно непознати дами, които щяха да подпомогнат икономиката на Даргентия. Вече нямаше да й обръща внимание. А тя? Тя щеше да се бори с влечението си към този вълнуващ, очарователен мъж на всяка своя крачка.
Поне за вечеря щеше да има и други хора; винаги имаше. А след това… ами, тя просто можеше да помоли да бъде освободена. Трябваше да помоли да бъде освободена точно в този момент. Но вместо това се чу, че казваше:
— Звучи прекрасно!
— Милисънт! — изсъска Пейдж, като се втурна в стаята си. Разполагаше само с няколко минути да си вземе душ и да се преоблече за вечеря.
Беше на път да стори нещо глупаво. Но това щеше да бъде само за тази нощ, обеща си тя. И след това пътуване от Даргент Сити тя трябваше…
Блестящ облак се завъртя до балдахиновото легло. Той се превърна в стълб дим и въздухът се насити с аромата на люляци.
— Ти ли ме извика, скъпа? — попита трепетен гласец. Тялото й се появи чак след няколко секунди.
Този път потникът на Милисънт бе яркооранжев. ВНИМАВАЙ КАКВО СИ ПОЖЕЛАВАШ, гласеше той и показваше една лъскава купчина златни монети. От центъра на купчината се подаваше главата на един хванат в капан, обезумял демон.
— Да, наистина те извиках — заяви със силен и уверен глас Пейдж. — Милисънт, това е: докажи способностите си. Само за тази нощ, искам да ме направиш блестяща.
— Но Елеонора, скъпа…
Пейдж се завтече към нея. Тя взе малката й топла сбръчкана ръка в своята и я стисна силно. Усещаше я като истинска.
За пръв път се надяваше съществото, на което тази ръка принадлежеше, да беше истинско.
— Не започвай пак с онези истории за тайните на вълшебните приказки. Милисънт, ако наистина съществуваш, направи го.
Очите на старата жена станаха още по-тъжни. За пръв път тя забрави да се усмихне. Решителността на Пейдж започна да се изпарява. Въздъхна.
— Добре. Всичко е наред. Все пак ти не съществуваш. Не зная защо дори те помолих за това. — Тя се отдръпна от нея и се хвърли на леглото. — Как искам да не ме бе довеждала тук. Никога не съм искала да привличам вниманието на принц. Даже и не съм си мечтала за такова нещо.
— Освен когато беше дете, скъпа. — Милисънт седна на леглото до нея, без да потъва в него. — Тогава вярваше във вълшебните приказки и сега трябва да повярваш. Разбираш ли…
— Единствено вярвам, Милисънт — оправда се Пейдж, — в това, че трябва да напиша брошурата на Никоу, да не го изоставям в най-критичния момент, а после да се върна вкъщи. Не мога да намеря изгубените скъпоценности за него, освен… — Тя погледна с надежда към Милисънт.
Но застаряващата фея поклати глава.
— Това не влиза в магията ми, скъпа.
— Тогава аз просто не принадлежа към това място. Милисънт стана.
— Не е вярно. Ти наистина принадлежиш. Твърде скоро ще намериш съкровището.
Пейдж сви рамене. Тя погледна надолу към персийския килим и въздъхна.
— Погледни ме, Елеонора — заповяда й Милисънт.
Пейдж бавно вдигна глава.
— Добре — каза Милисънт.
— Добре какво?
— Ти си пожела нещо тази вечер и то ще се сбъдне.
Пейдж се изправи незабавно. Усети, че устата й се отваря.
— Искаш да кажеш, че съм блестяща ли?
— Това ли искаше?
Пейдж хвана Милисънт за ръцете и започна да танцува из стаята. Сякаш танцуваше с нещо като пух, само че още по-леко. — Наистина ли? Ще го направиш ли?
Милисънт се отскубна от нея.
— Сега, нека се заемем с подробностите. Искаш ли да променя външния ти вид?
— О, не. Не, той ще забележи промяната. Ще нося и някоя от дрехите, които донесох със себе си. Искам само да изглеждам блестящо.
— Разбираш ли, че и тук важат обикновените правила?
— Като…?
