сега да му се усмихне.
— Ами отсега нататък трябва да внимаваме за това, скъпа ми госпожице Конър. Мисля, че трябва да проследим една-две улики.
Той бе взел ръката й в своята, докато я превеждаше през късите, тесни улици на Даргент Сити. Не се спря да говори с хората, които го приветстваха, но неговите поздрави звучаха в ушите на Пейдж толкова сърдечно. Надяваше се и поданиците му да мислят така.
Спряха пред малка, куполообразна сграда. Беше от бял мрамор на петна, а обширно стълбище водеше тържествено към входа й. Точно пред купола на сградата се развяваше знамето на Даргентия.
— Това — каза Никоу — е сградата на законодателната власт в Даргентия. Тя е била издигната от французите точно след като изритали моите прадеди от престола. Те не искали да използват замъка за правителствени дела, не и докато все още не бяха зараснали в съзнанието на даргентийците раните от загубената независимост. Каква ирония ако Легендарните са скрити точно тук?
— Мислите ли…
— Не мисля нищо — отвърна той и тръгна напред. — Но флагщокът е от същия век.
Стъпките им отекнаха по износените стълби. Отвътре зданието изглеждаше официално, с мраморни стени, колони и под в голямата галерия, която заемаше целия първи етаж. Куполовидната ротонда се издигаше по средата на залата. Вътре бе хладно и миришеше леко на плесен. Можеха да се видят малко хора, а тези, които бяха вътре, бързаха, сякаш по своя собствена работа, като се усмихваха и кимаха на своя монарх.
— Градският съвет на Даргент Сити ще продължи да се свиква тук — отекна в обширната зала гласът на Никоу. — Тук се намира и кабинетът на кмета. А аз ще се заема с държавните работи от национално естество в замъка.
Той я заведе до едно стълбище в дъното на галерията. Качиха се на втория етаж, където чиновническите канцеларии следваха в кръг формата на зданието. Пейдж долови неясни гласове зад затворените врати. Един балкон в центъра гледаше надолу към галерията и нагоре — към купола.
Имаше и друго стълбище, което водеше до заключена врата. Никоу извади ключа от нея и я отвори. Тя водеше до покрива, който бе заграден с перила.
Като я държеше все още за ръка, Никоу я побутна да излезе навън.
— Хайде елате — каза той.
Тук горе бризът духаше по-силно, отколкото на земята. Той развя полата на Пейдж около колената й. Точно в момента, в който забеляза флагщока, тя чу плющенето на знамето. То се издигаше от другата страна на мястото, откъдето бяха дошли, отвъд купола. Забързаха към него.
Флагщокът, макар и не много дълъг, се издигаше достатъчно високо над стряхата на покрива, за да се виждаше отдолу. На него гордо се развяваше даргентийското знаме — в пурпурночервено, сребристо и лилаво. Бе поставено върху пирамидална каменна основа, почти толкова висока, колкото и самата Пейдж. Камъните изглеждаха старинни и обветрени от непрощаващото време на вековете — но циментът между тях очевидно бе сменен наскоро.
— Ще трябва ли да разглобите всичко? — попита загрижено тя. Това щеше да отнеме време, а принц Никоу не беше от хората, които чакаха каквото и да било.
— Да проверим.
Той стъпи на покрива и Пейдж не можа да не забележи как тесните му панталони се впиваха в стегнатите му задни части. Тя се застави да погледне към силните му ръце — и особено към онази, на която бе поставил блестящия пръстен с печат.
След продължително търсене той намери място, откъдето можеше да извади един от камъните на повърхността. Опипа откритата дупка и после върна камъка на мястото му. Още дълго време изследваше пиедестала, мъчеше се да издърпа потъмнелите камъни и почукваше с ръка върху издадения навън цимент. После спря и се изправи. Огледа се критично.
— Какво не е наред? — попита Пейдж.
— Нищо, с изключение на това, че цялата основа е ремонтирана, предполагам през последните двадесет години. Камъните сега са просто фасада. Зад тях основата, изглежда, е от цимент.
— Сигурен ли сте?
Той погледна нагоре към флагщока, а после към неговия пиедестал.
— Не зная със сигурност, но за да държи изправен такъв пилон, невероятно е основата да бъде куха.
— Може ли скъпоценностите да са били скрити там, а после да са преместени, когато основата е била ремонтирана?
— Може би, но се съмнявам, че откритие като това би могло да се запази дълго време в тайна. Във всеки случай аз съм убеден в едно нещо.
— В какво? — попита Пейдж.
— Няма да открием Легендарните тук.
Глава единадесета
— И така, къде са те, госпожице Лековерна Конър? — попита Никоу, като включваше двигателя на колата.
— Къде е вторият ви по старинност флагщок? — отвърна остро тя. Той не биваше да я обвинява заради неуспеха им.
Спря колата и се втренчи в нея. Лицето му си бе възвърнало обичайното изражение. Тя си помисли дали да не отскубне косъм от златистата му коса само за да го накара да реагира.
Но той пръв се отпусна.
— В замъка има един старинен флагщок, който можем да прегледаме — каза той. — Аз съм този, който вдига и сваля знамето. И трябва да си призная, че никога не съм се сещал да разглобя пиедестала му, за да видя какво има вътре.
Докато пътуваха, Пейдж колебливо запита:
— Има ли и други флагщокове, които са достатъчно стари?
Той удари спирачките.
— Има още едно място, което трябва да посетим, преди да напуснем града.
Той откри друг паркинг — този път по-голям. После заведе Пейдж в парка, където едно даргентийско знаме на висок пилон плющеше на вятъра.
На Пейдж й хрумна нещо. Статуята със сигурност не изглеждаше нова.
— На колко години е тази статуя? — попита тя.
— На векове. Тук е, откакто Никълас е бил изгонен от страната.
— Но защо французите са разрешили да се построи паметник, след като са го изгонили?
Никоу изсумтя.
— Построили са го за наказание. Моят скъп предшественик не е бил обичан много от народа си. Той ограбвал поданиците си с високи данъци, които използвал за личните си нужди, а после нямал пари да плати на войниците, които се биели за свободата на Даргентия.
— О! — Тя трябваше да се опре на нещо здраво в съставянето на историята на тази страна, но този, който бе загубил трона, Никълас Първи, се различаваше по делата си твърде много от благородните герои в легендите. Никоу се засмя, очевидно схванал нейната дилема.
— Придържайте се към истината за него, Пейдж. Това ще бъде по-интригуващо, отколкото да кажете на света, че всички даргентийци са чудесни.
Тя трябваше да се съгласи с него.
— Защо статуята още се издига тук?
— За да напомня.
— На гражданите за това, колко лесно може да се изгуби едно кралство ли?
— На мен за същото.
Пейдж нямаше отговор на това.
