— Кой е той?
— За бога, та това е градският златар, мадмоазел. Семейството му от векове се занимава с този занаят.
Според семейство Мартинс златарският магазин се намираше във втория блок на юг от „Големия магазин“. Блоковете бяха ниски; Даргент Сити, макар и столица на една нова държава, беше все още малък град. Той все още блестеше с очарованието на стария свят, на което Пейдж се възхищаваше, докато се опиваше от историческата му атмосфера.
Тук едноетажните постройки нямаха скелета. Магазините бяха малки, с бели витрини, които преобладаваха до обветрените от вековете каменни фасади. Пейдж мина покрай една месарница. През витрината тя видя един мъж в изцапана с кръв престилка, който със сатър разсичаше едно голямо парче месо на пържоли. Тук не се забелязваха никакви модерни електрически резачки на месо. Но в замъка старинната атмосфера се нарушаваше от модерни електроуреди като хладилник например, но докато минаваше покрай месарницата, тя не усети миризмата на развалено месо.
Тук също не се усещаше никакъв пушек. Обаче на тясната улица с две платна имаше малко задръстване, тъй като един камион се опитваше да заобиколи един паркиран форд. Пейдж си представи, че улицата беше пригодена повече за конете и каретите от дните на далечното минало.
Като срещаше погледа на други пешеходци, тя им кимаше и отвръщаше на приятелските им Bonjours. Всички те носеха обичайните даргентийски блузи и поли за жените, ярки ризи и тъмни панталони за мъжете.
В центъра на блока имаше малка банка. Пейдж надникна през големия прозорец отпред.
Едуард Кемпиън стоеше пред гишето. Неговият елегантен черен костюм караше още повече да изпъкват яркосините ризи на хората, с които той разговаряше — Жан и Андре Лебланк, мъжете, които така силно изплашиха Пейдж, когато бяха настояли Никоу да се вслуша в даргентийските легенди.
Каква работа имаха те с Едуард?
Своя собствена работа, напомни си Пейдж. В края на краищата, банката бе отворена за всички.
Едуард я забеляза. Той се извърна твърде преднамерено, за да я изгледа. Посребрялата му коса бе както винаги безупречно пригладена — а лукавата му, тайнствена усмивка я накара да потрепери. Пейдж бързо продължи напред.
Бижутерията на Пелерин беше близо до края на ниския блок. Пейдж надникна във витрината, на която наред с няколко прости брачни халки бяха изложени ръчни часовници и будилници. Никакви по-разкошни бижута не бяха изложени. Но Пейдж подозираше, че гражданите на Даргент Сити, въпреки че той бе столица на държавата, нямаха достатъчно пари, за да си купуват диаманти — не и докато Никоу не развиеше икономиката.
Пейдж отвори вратата на магазина. Едно звънче оповести влизането й. Тя потръпна, когато високият звук отекна в малката стая, а после се усмихна на привлекателните неща, които видя там.
В стаята тиктакаха голям брой стенни часовници с кукувици, закачени на едната стена. Един разхвърлян тезгях зад щанда показваше, че собственикът на магазина поправя часовници.
Висока, тясна витринка до тезгяха излагаше различни видове пръстени и гривни. Пейдж се приближи до нея и надникна вътре. Един лъч във витрината осветяваше блестящите камъни. Повечето от тях се сториха на Пейдж като диаманти — много малки. Нищо изключително скъпо. Със сигурност не бяха Легендарните.
— Bonjour, мадмоазел — изгърмя един глас, собственикът, на който Пейдж в началото не бе забелязала. — Мога ли да ви помогна с нещо? — попита той на френски език.
От отворената врата зад тезгяха се появи един огромен човек, който се наведе, за да не удари главата си в рамката на вратата. Той бе толкова едър, че изпълваше цялата врата. Носеше яркочервена риза, а сивите му панталони, напращели от корема му, се държаха от тиранти с ярки бродерии.
Пейдж не очакваше, че такъв огромен човек можеше да работи с фини диаманти и крехки часовникови механизми.
Тя се представи.
— Тук съм като служителка на принц Никоу — обясни тя. — Той ме нае, за да събера исторически данни за Даргентия.
Пълното лице на мъжа подхождаше на дебелото му тяло. Месестите му устни се изкривиха, докато говореше Пейдж, а неговите рошави, черни вежди с формата на диагоналните ударения над френските гласни звукове, подчертаваха намръщената му гримаса.
— Вие ли сте мосю Пелерин? — попита тя. Мразеше, че гласът й прекъсваше и трепереше, но мъжът с враждебен вид не допринасяше много, за да успокои нервите й.
Той кимна утвърдително и така кожата на гушата му се нагъна още повече.
— Анет и Марсел Мартин ме изпратиха. Моята първа задача е да подготвя рекламна брошура за бала на принца. — Мосю Пелерин още повече се намръщи — тук все пак имаше още един опонент на плановете на Никоу, помисли си Пейдж. Тя продължи забързано: — Ще съсредоточа вниманието си върху легендите и особено онази, която казва как принцът трябва да намери Легендарните — скъпоценностите на короната, — преди да се ожени. Търся всякаква информация, която даргентийците могат да ми предоставят за тази легенда, и семейство Мартинс си помислиха, че вие може да разполагате с такава. Те ми казаха, че вашите прадеди са били градските златари и…
— Крайно време е! — изгърмя ядосаният глас на златаря. — Да, имам информация за Легендарните. Чаках да я кажа на някого. Но вие предайте на нашия принц да не ми праща своите слуги да чуят това, което той и единствено той, трябва да знае.
Глава десета
Никоу седеше в градината пред замъка. Тук беше по-хладно, отколкото в кабинета му и той можеше по- спокойно да обмисля потискащите цифри на даргентийските данъци.
Не можеше да се съсредоточи върху тях. Може би твърдият бял железен стол го караше да се чувства неудобно.
Или може би мислите му за Пейдж Конър.
Чудеше се как тя се справяше с проучването си в града, с опитите си да научи повече за народните легенди.
Защо мислите му се връщаха към нея толкова често? И защо отново я бе целунал там, при рова, миналата нощ? Нещо повече, защо така се бе засегнал, че тя избяга от него?
Сякаш беше я повикал, фиатът й тъкмо влизаше в двора на замъка.
Пейдж бързо слезе от колата и се затича грациозна в грозната си тъмна пола и ниските си обувки с равна подметка. Лицето й бе поруменяло, а необикновените й кехлибарени очи зад очилата блестяха от вълнение.
Останала без дъх, тя спря до него. Изглеждаше толкова развълнувана, че едва говореше.
— Златарят има информация за Легендарните — успя да изрече тя. — Само за вас.
Сърцето му подскочи. Но той избягваше да си прави прибързани заключения.
— Той навярно иска да ми продаде дубликати.
Тя му се скара.
— Не ставайте циничен. Трябва да дойдете.
Той също никога не бе приемал заповеди, или със сигурност не от своите подчинени.
— Няма да стане.
Тя го хвана с двете си ръце и го задържа. Той усети желанието й да го надвие. Въпреки че изглеждаха толкова крехки, тя бе вдигала с тези ръце големи кашони, пълни с книги. А и кракът й бе готов за действие както когато пристигането на Алфред я бе уплашило… Той реши да я изслуша.
Тогава тя му разказа за откритията си през деня. Народът му очакваше от него да живее с предсказаното в легендите.
— Без значение за коя ще се ожените — му каза тя, — поне това им дайте, ако въобще е възможно. Първо открийте Легендарните за тях.
