противоречивата връзка с мечтите й, които я вълнуваха от дете.
Когато майката и синът й разказаха всички истории, които можаха да си спомнят, мосю отведе Пейдж до вратата на съседната къща със сламен покрив.
— Моите съседи, Лебланкс — те ще ви разкажат такива истории…
Преди да се върне вкъщи, той представи Пейдж на френски език на двама братя с тъмни коси. Единият беше слаб мъж на средна възраст с дебели очила; другият, също така слаб, щеше да изглежда с няколко години по-млад, ако си бе обръснал рошавия мустак. И двамата носеха светлосини ризи, въпреки че първият брат изглеждаше по-чист.
Лебланкс също я поканиха на чаша чай. Домът им не бе така подреден както този на семейство Полон, но въпреки това износените им мебели също бяха старинни. Миришеше на стари пури и неизхвърлена пепел, а тук-там Пейдж забеляза следи от изгаряния по ръбовете на дървените маси.
Андре, мъжът с посивелия мустак, разказа нова история на Пейдж. Имаше така тънък гласец, каквото бе и тялото му.
— Преди много години един от нашите принцове, мадмоазел, беше смел ловджия. Но един ден той отишъл в гората и намерил голяма мечка с трън в лапата.
Историята напомняше на позната вълшебна приказка. Мечката така се мъчила, че на принца му дожаляло за нея, извадил й тръна и си отишъл. Няколко години по-късно мечката му се отплатила, като спасила живота му.
— О, да, мадмоазел — заключи той, — историята е истинска. Тя ми бе разказана от моята пралеля, вторият братовчед, на която я научил от потомъка на камериера на самия принц.
Може би камериерът също е знаел къде се намираха скъпоценностите, помисли си Пейдж, докато прилежно си водеше бележки. Тази история бе също така пословична.
Жан, другият брат, й разказа първо приказката, която предсказваше връщането на независимостта на Даргентия. Той приключи с историята, която сега вълнуваше повечето от даргентийците. После се наведе към нея със стиснати в юмруци ръце.
— Мадмоазел, балът на нашия принц ще бъде чудесна идея, ако той си избере обикновена жена за булка.
Той поклати юмрук, сякаш да подчертае своята убеденост. Погледът му бе суров, даже заплашителен, въпреки смешните му рошави и посивели мустаци. Пейдж едва не се разтрепери.
— Да, мадмоазел — потвърди Андре също така решително. Сивите му очи проблясваха с плам. — Народът му няма повече да го уважава.
Със сигурност това се отнасяше за Лебланкс. Дали и другите даргентийци бяха така непоколебими?
Пейдж промени темата. Но и тук нищо не научи за любимия си Уензъл.
Семейство Лебланкс приключи с разказването на приказките, които знаеха. С предупреждението, което Пейдж трябваше да предаде на принца — да се вслушва в легендите, — те я заведоха до дървената къща от другата страна на улицата. Там те я представиха за своя приятелка на пълничка вдовица на име мадам Дефо. Тя носеше престилка с много волани върху роклята на цветя. Румената мадам сервира на Пейдж вкусен хляб с лек дъх на босилек и розмарин — и още чай. Пейдж едва не се срина върху предложения й стол. Досега не бе осъзнала колко много я бяха уплашили Лебланкс.
Мадам Дефо разказа на Пейдж една история, подобна на тази за Робин Худ, за смела група мъже, които победили французите, след като Никълас Първи избягал, за да се увери, че даргентийците разполагали с достатъчно храна.
— Казват, мадмоазел, че техният водач, Орела, бил брат на краля, изпратен на заточение.
— Какво се е случило с него? — попита Пейдж.
— След като направил всичко по силите си да установи хората си и да им намери храна, казват, че избягал.
Пейдж не се разсмя. Щеше да е проява на грубост от нейна страна.
Разбира се, и мадам Дефо също й изказа опасенията си за бъдещето на кралството.
— Толкова хубаво е да бъдеш свободен, мадмоазел. Но нашата свобода може да отлети също така бързо, както и дойде, ако нашият скъп принц Никоу не успее да изпълни съветите на нашите легенди.
Пейдж и нея попита за този Уензъл, който заминал за Америка. Тя поклати глава, докато овалните й бузи се разтресоха.
— Съжалявам, мадмоазел, но нищо не зная.
Когато свърши, мадам Дефо преведе Пейдж през пищната зелена градина с билки в задния й двор, цялата изпълнена с чудни аромати. Вратата в оградата водеше до друг съседски двор — семейство Мартинс, една млада двойка, която също покани Пейдж вътре.
Очевидно бяха по-модерни от всички хора, които Пейдж бе срещнала досега. Семейство Мартинс бяха открили удобството на тениската и джинсите. Всекидневната им изглеждаше като всеки порядъчен дом — с красиви мебели, тук-там по някоя и друга антика, но не изпълнена с цялото онова даргентийско очарование, на което Пейдж се радваше през целия ден. Настаниха я пред масичка за кафе, а после седнаха един до друг на дивана срещу нея.
На моменти даваха ясно да се разбере, че макар да бяха на възраст около тази на Пейдж, те също се тревожеха за бъдещето на своята родина. За разлика от останалите, те говореха с нея на английски език.
Анет Мартин с тъмна, късо подстригана, къдрава коса погледна Пейдж с искрените си, сиви очи.
— Аз съм учителка, госпожице. Живях в Париж около година. Аз съм, както вие американците бихте могли да кажете, космополитка. Но аз съм също и даргентийка. Израснах с легендите. Вярвам в голямото им значение за нашия народ. Принцът трябва да запомни това.
— Намирам легендите за очарователни — каза Пейдж. Съпругът й Марсел бе учил хотелиерство в Лондон.
Беше нисък на ръст и емоционален. Той държеше ръката на Анет на коляното й и Пейдж можеше добре да прецени чувствата му от побелелите кокалчета на ръцете му и потрепването на жена му.
— Но вие навярно мислите, че даргентийците са малко луди заради огромното значение, което придават на легендите, нали така?
Пейдж се раздвижи неловко.
— Не бих се изразила точно така…
— Легендите могат да бъдат и наивни, но никой не бива да ги подценява. — Кокалчетата на ръцете на Марсел станаха още по-бели. — Чрез завръщането на нашия принц една от тях вече се сбъдна. И не мога да ви изразя удоволствието и радостта на нашия народ. — Кокалчетата му отново възвърнаха цвета си.
— Това ще се превърне в чудесен анекдот сред историческия материал, който събирам — съгласи се Пейдж.
— Но Никоу трябва да открие Легендарните. Само тогава той може да се ожени за обикновена жена. Народът му го очаква от него. — Ръката му побеля и хубавичкото лице на Анет се изкриви от болка.
От семейство Мартинс Пейдж научи две истории, разказвани им като приказки за лека нощ, докато бяха расли под френското господство в Даргентия. Любимата приказка и на двамата бе Laigle, Орела.
Пейдж отново стигна до задънена улица, когато ги попита за Уензъл.
Когато стана да си ходи, Анет пресече стаята и я докосна по рамото.
— Госпожице, вие сте служителка на принца. Трябва да го накарате да се вслуша в легендите.
Пейдж случайно погледна към съпруга на Анет, който също стана да я изпрати.
— Но аз съм само негова служителка. — Почувства се отчаяна, обезсърчена. Хората тук изживяваха историята, която тя изучаваше. Те бяха отворили домовете си за нея. Бяха споделили най-скъпото си на света — своите легенди.
Тя им беше длъжна.
Дължеше много и на Никоу също за това, че я бе довел тук. Ще успееше ли да му помогне да заживее в спокойствие? Единственият начин бе да намери Легендарните. Преди да настане часът да се разплати с Едуард. Преди да си избере булка. Преди бала.
Тя попита импулсивно:
— Можете ли да разберете от вашите приказки къде могат да бъдат открити Легендарните?
— Говорихте ли с мосю Пелерин? — попита Мишел.
