Той упорито вдигна брадичката си с жест, който напомни на Пейдж за господаря му. Отпуснатата кожа на гушата му се изпъна.
— Но докато сте тук, вие също сте гостенка.
Пейдж си припомни, че когато бе срещнала Алфред, си бе помислила, че той можеше да й бъде съюзник. Тя със сигурност не желаеше да го отблъсне от себе си, като не приемаше неговата любезност. Тя се усмихна:
— Благодаря, Алфред. Вие ще ме разглезите.
— Такава млада, хубава дама заслужава да бъде разглезена — отвърна галантно той.
Глупости! Пейдж откри, че бе взимал уроци по ласкателство от очарователния си господар. С поклащане на глава тя започна да събира това, което й бе необходимо за пътуването до Даргент Сити.
— В града ли отивате? — попита Алфред.
Пейдж кимна утвърдително.
— Ще събирам легенди.
Малката му уста се разшири в усмивка, подчертана от двете бръчки отстрани.
— Добре! Тогава трябва да се видите с някои от най-добрите ни разказвачи — освен младия Руди. Може би той е специалистът по народно творчество в страната. Но вие трябва да чуете и истории от другите; тогава той ще ви помогне да ги сглобите. — Алфред й даде няколко имена. Едно или две й бяха познати; останалите не бе чувала.
— Благодаря — каза тя. Докато поставяше чантата си през рамо, й се стори, че долавя мириса на люляци. — О, не! — нареди шепнешком тя. — Само да посмееш!
— Съжалявам, Пейдж — каза Алфред. По лицето му се забелязваше объркване. Той току-що щеше да премести стълбата от другата страна на леглото. — Не искате ли да избърша прахта от другата страна на леглото?
Пейдж размисли бързо, а после каза, сякаш довършваше изречението си:
— Не смейте да правите нищо, с което можете да се нараните, Алфред. Видях как се надвесвате, когато влязох в стаята.
Слава богу, вече не усещаше мириса на люляци. Може би бе сбъркала. Или може би за пръв път Милисънт се бе подчинила на Пейдж.
Алфред се усмихна:
— Ще внимавам, Пейдж.
Пейдж напусна замъка, без повече да зърне принц Никълас, принца на Даргентия. Сама караше малкия „Фиат“. За пръв път изминаваше пътя сама, за пръв път отиваше в града без Никоу.
Така се чувстваше по-добре. Много по-добре, защото съзнанието й играеше коварни номера, като я караше да си спомня за целувките му.
Възнамеряваше да се възползва от поканата на мосю Полон да се срещне с майка му. Първо спря до „Големия магазин“. Неговият управител, отново облечен в яркозелената си риза, я въведе в каменна къща на няколко преки от магазина.
Мадам Полон бе приятна, осемдесетгодишна жена с побелели коси. Имаше малък, безупречно подреден дом. Тя настоя Пейдж да заеме почетното място — един прекрасно украсен с гравюри диван с кадифена дамаска и извити крачета. Облечена в традиционните за Даргентия дантелена блуза и пола на цветя, тя сервира плодова торта, която сама бе приготвила. С висок, силен глас започна да й разказва на френски език великолепни приказки — всички до една верни, настоя тя.
— Разбирате ли, семейството ми е толкова даргентийско, колкото и това на нашия скъп принц Никоу.
Докато Пейдж си водеше бележки, мадам й разказа приказката за първия крал на Даргентия, Уензъл Първи, който сплотил местните граждани, за да изгонят нахлуващите нормандци.
След това на трона се възкачил крал Мишел, който спасил народа си от чумата. Яздил много дни на своя жребец, докато не стигнал Долината на мрака. Там победил Ангела на смъртта. Когато се завърнал в Даргентия, оцелелите от поданиците му, вече се възстановявали.
А и сегашният им принц също бе легендарен герой. Той собственоръчно, без да се брои верният му съветник лорд Алфред, освободил Даргентия от последните нашественици.
— Той е толкова храбър, толкова чудесен — промълви крехката мадам Полон и сипа още една чаша чай на Пейдж.
Пейдж не можеше да отрече, че Никоу беше храбър. А колкото до това, че е чудесен… ами, това просто си беше така. Неговият външен вид. Тялото му. Даже привлекателната му личност, ако се изключеше арогантността му. Но нямаше нищо особено чудесно в това, че й се подиграваше с нищо незначещи за него целувки.
Тези целувки обаче… те бяха чудесни.
— Но нашият принц е толкова заблуден, мадам — каза синът й, който приличаше на свети Клаус. Той се настани на един стол, твърде малък за размерите му.
— А, да — въздъхна мадам. — Балът. Това трябва да е нещо толкова вълнуващо, но…
С чувството, че сякаш сама забиваше нож в гърдите си, Пейдж попита:
Нима даргентийците не се радват, че принц Никоу си търси булка? — Тя отпи от чая си, устните й внезапно бяха пресъхнали.
— О, Господи! — изрече мосю Полон. Мъжът с поруменяло лице стана и закрачи в гостната стая. — Идеята на принц Никоу да превърне тази страна в рай за туристите е великолепна. Той ни възвърна свободата, а сега иска да осигури нашето оцеляване. Все пак той подхожда към това толкова погрешно…
Майка му го прекъсна с жест на ръката, който сякаш изтриваше лоша помисъл.
— Принцеса. Това иска той. Но трябва да си намери обикновена жена.
Пейдж премигна. Все пак тя долавяше следите от вълшебните пръсти на Милисънт в тази толкова почитана легенда. Но несръчната й вълшебна кръстница сигурно не бе успяла да втълпи приказката в толкова много умове. Не, по-вероятно беше, както й бе казала, че тя е знаела за съществуването на тази легенда още преди Пейдж да израсне и тя да я доведе в това невероятно приказно царство.
— Чух тази даргентийска легенда — каза Пейдж. — Тя е прекрасна история, но…
Дребната мадам се изправи с достойнство.
— Единствено нашите легенди, мадмоазел, крепяха даргентийците векове наред, докато нашата родина не бе освободена. Те бяха верни, защото предсказаха връщането на нашия принц. Но сега той също трябва да ги зачете или иначе над Даргентия ще надвисне опасността отново да бъде съсипана.
Пейдж се замисли за момент.
— Убедена съм, че принц Никоу може да си намери подходяща обикновена булка, ако реши така. — Пейдж си спомни красивото подигравателно лице на Сюзън. Тя си помисли дали да не се изплези на въображаемия образ, после превърна вътрешната си гримаса в усмивка към домакините. — По-трудното условие в легендата е да се намерят Легендарните. Наистина ли вярвате, че съществуват?
Дали вярваха! Мадам и мосю Полон заговориха в един глас. Разказаха й толкова истории за красотата на скъпоценностите. Легендарните наистина съществуваха.
А казваха ли историите къде могат да бъдат намерени скъпоценностите?
Мосю Полон й представи една изопачена версия на стиховете на Алфред, но нито една от тях не споменаваше нещо по-конкретно.
— Може би, мадмоазел, вие ще научите повече, докато съставите историята на Даргентия. — Мадам Полон прозвуча толкова обнадеждена, че на Пейдж й се прииска да не бе подхващала темата. Никой за нищо не бива да разчита на нея — със сигурност не и да спаси държавата.
Тя си спомни отново за Никоу, който бе толкова подходящ за ролята на принца. Той сигурно щеше да стори това, което беше добро за неговия народ.
Най-накрая Пейдж попита за всички членове на кралската фамилия с имена Уензъл от периода, който най-много я интересуваше. Семейство Полон обаче не знаеше кой се бе оженил за Летисия Адамсън от Уилямсбърг в края на седемнадесети век.
Нито никой от тях подозираше за тайната, която криеше в себе си Пейдж за Летисия и Уензъл и за
