Милисънт потъна в леглото и поклати глава.
— Много добре си спомням това време.
Пейдж погледна към малката фигурка. Дюшекът под нея не потъваше. Разбира се, че не. Не съществуваше такова нещо като вълшебна фея. Тогава нямаше да има значение, ако тя излееше яда си на някой, който въобще не присъстваше.
Обаче тя не можеше да си обясни своя гняв — как Никоу я привличаше и как тя в действителност, дълбоко в себе си, копнееше с цялото си сърце да можеха приказките да се сбъдват. Милисънт щеше да си помисли, че нейното вълшебно кръщелничество бе довело до нещо, назряло за промяна. Може би вече си го бе помислила, ако можеше да разчита на развълнуваната аура на Пейдж или на вътрешното й въображаемо съзнание. В своя самозащита Пейдж започна отново да се оплаква, за което винаги бе обвинявала Милисънт. Тя седна на леглото до старото същество, което не бе там.
— И аз помня. Толкова се срамувах, че нямах кавалер за абитуриентския бал, докато брат ми не ми уговори Робърт Кокс, най-високомерното момче в училище.
— Най-хубавото също — измърмори Милисънт.
Господин Всичко, спомни си Пейдж. Приятелката му се бе разболяла от дребна шарка.
— Не бе ли това интересно съвпадение?
— Престани да ми четеш мислите, Милисънт! — скара й се Пейдж. Тя се умълча. — Винаги съм си мислила, че всичко бе вълшебство.
Милисънт изглеждаше шокирана.
— Но тогава аз ти обясних, мила…
— Няма значение. — Пейдж се надигна и прекоси стаята. — Всичко бе цяла катастрофа. — Имаше втора среща в същото време с най-добрата си приятелка, Лия. Как се казваше нейният кавалер? Новото момче в училище, което печелеше пари, като продаваше стръв за риба ли?
— Той бе такъв хубав младеж.
— Милисънт! — Пейдж се опита да насочи мислите си към нещо друго, но след като се бе върнала към болезнените си спомени, те се отприщиха като кална вода — отвратителни, натрапчиви и много лепкави.
Тогава не можеше да реши дали кавалерът на Лия миришеше повече на изкуствен тор или на умрели червеи. Тя знаеше, че Робърт никога повече нямаше да я покани на среща, но поне се надяваше на една прекрасна вечер.
Поради някаква причина, която и тя самата не можеше да си обясни, бе започнала всичко, като седна на леглото. Главата й бе отпусната в ръцете и тя се молеше да си има вълшебна кръстница.
За нейна най-голяма изненада Милисънт се бе появила.
Сега Милисънт се изправи и застана до Пейдж като облак вълшебен прашец.
— Възползвах се от възможността, скъпа. Ние, кръстниците феи, разполагаме с най-приятните здания за почивка след пенсиониране, а сега почти никой не вярва в нас. Басейни, фонтани, градини и всички онези пасти, които можем да ядем. Но колко по-прекрасно е да се почувстваш желан. Когато ти ме викаше, аз се почувствах щастлива, че съм избрана от теб. — Тя прегърна Пейдж. Усещането беше, сякаш я обвиваше меко бебешко одеялце.
Очите на Пейдж се замъглиха от сълзи при любовта, която това същество излъчваше. Тя се отдръпна, като си спомни, че бе ядосана.
— А аз не бях толкова щастлива — процеди тя. — Наистина, ти ми помогна с дрехите: красива рокля, високо вдигната коса, даже ми помогна да изтърпя онези проклети контактни лещи, които родителите ми бяха купили. През цялата вечер очите ми не се насълзиха. Тази част от вечерта бе съвършена!
После кавалерът й я взе от къщи и катастрофата започна. Робърт бе изглеждал впечатлен, но когато я питаше, тя не знаеше какво да му отговори. Искаше й се да блесне, но единствената блестяща личност бе Лия.
Тя се обърна към старата жена.
— Проклятие, Милисънт, защо не можеше да скриеш малко блясък в онази красива рокля? Всичко, което исках, бе само една чудесна вечер.
— Но ти просто не разбираше…
— Тайната на вълшебните приказки. И все още не я разбирам, но съм ненаситна за наказания. — Оттогава насам тя рядко бе викала Милисънт, само в случаи на дълбоко отчаяние, но тя никога не й бе давала точно това, което Пейдж си би пожелавала — при все че външният й вид със сигурност се бе подобрил за една или две вечери. — А сега — защо ми намери тази работа? Даже някак си да успееш да накараш Никоу да ме забележи — нещо твърде невероятно, — той никога няма да се ожени за мен. Той иска принцеса.
— Зная. — Милисънт изглеждаше толкова тъжна, че Пейдж си помисли дали да не я успокои. Колко абсурдно; тя беше кръстницата. Предполагаше се, че тя трябва да се грижи за Пейдж.
— Съжалявам, Милисънт. Не можеш да ми помогнеш, след като магията ти не е наред. По-добре да се връщам към работата си.
Милисънт започна да избледнява.
— Магията ми е в ред, скъпа Елеонора. Нещата все още могат да се оправят.
— Само в твоите мечти, Милисънт.
С лек пукот и мирис на люляци старата жена изчезна. Пейдж остана сама с глупавите си мечти.
Тя бързо се преоблече в тениска и джинси и забърза към библиотеката. Този следобед си води бележки в компютъра. Хрумнаха й много идеи. Планираше и да говори по-подробно с хората, които бе срещнала през този ден. Въведе в компютъра местните народни приказки, които бе чула, разпечата ги и ги съхрани на диска. После се върна към първата кутия с книжа.
Когато Никоу дойде, за да я разведе из замъка, тя му отказа: твърде много документи; твърде малко време. И твърде силно, но напразно влечение към Никоу.
Особено когато го видя да влиза с царствената си осанка, все още в провинциалното си облекло с разпусната риза, която подчертаваше ширината на раменете му, и тесните панталони, които подчертаваха тесния му ханш. Като затаи дъх и потисна възбудата си, Пейдж все пак намери сили да му откаже. Тя преглътна с мъка, когато той я погледна. Чувствените му устни бяха стиснати. Ако имаше някаква болка в тъмните му очи, то тя не искаше да я види. Но тя се замисли — само за миг — дали да не промени решението си.
И навярно щеше, само ако бе показал и най-малък признак на уязвимостта си от предишната нощ. Но не стана така.
— Ще вечеряме след два часа. Искам да ми правите компания. — Отново бе в едно от повелителните си настроения.
Тя бе негова служителка, не подчинена. А и също не приемаше заповеди от никого.
— Аз искам да продължа работата си. — Тя погледна към него, както се издигаше застрашително над нея. — Вижте, Никоу, прав бяхте за пътуването до града днес. Хареса ми, че се срещнах с някои хора и всички те бяха готови да ми помогнат. — Освен Едуард, помисли си тя. — Но вие ме наехте за работа с прекалено кратък срок. Трябва да наваксам изгубеното време.
Дълбокият му строг глас можеше да замрази водата в рова.
— Ще изпратя Мейбъл с един поднос. — Той напусна залата и остави Пейдж с някакво празно усещане отвътре. Може би тя трябваше да прекара с него още няколко минути. Щеше да се зарадва на една разходка из замъка… Не! Ставаше смешна.
Работи до късно, свърши първата кутия и се зарови във втората. Благодареше на Бога за легендите, които все още не бе научила. Съмняваше се, че ще може за по-малко от две седмици да състави достоверна история на Даргентия. Народните приказки не бяха специалността й. Тя бе историчка. Разчиташе на достоверни факти, а не на красиви измислици.
Пейдж се умори. Знаеше, че по-добре щеше да се съсредоточи върху разследването си, ако започнеше бодра на следващата сутрин.
Тя не отиде право в леглото, а се отби в кухнята. Там отчупи малко хляб.
Искаше й се да отпочине на някое спокойно място, където нямаше никой. Не в спалнята си, където Милисънт всеки момент можеше да се появи. Искаше да се разходи до рова.
