— Дойдох тук с други идеи за забавленията на нашите царствени посетители. Обиколка на замъка, разбира се. Изискан турнир по крокет, може би. И тенис също.
— Пейдж предложи пътешествие по река Арджънт. Мисля, че това е добра идея както за кралските особи, така и за редовните туристи.
— Разбира се. — Сюзън погледна Пейдж с такова пренебрежение, сякаш бе проговорила хлебарка.
Пейдж не можа да остави това без отговор. Тя напъна мозъка си за друга блестяща идея.
— А какво ще кажете за състезание по готварство? Помолете гражданите на Даргентия да сготвят и продават най-хубавите местни ястия и накарайте посетителите да гласуват за тях. — „Още едно състезание с участие на публиката“ — помисли си Пейдж, като погледна Никоу.
Той схвана намека и се засмя.
— Великолепно!
— Но, Никоу… — Сюзън звучеше разтревожена и Пейдж я погледна. Красивото й лице скриваше гнева, който бушуваше в нея. Не се ли ядоса просто защото тя не се бе сетила за това? Или идеята не й харесваше?
Или мразеше Пейдж?
Това беше без значение, но Пейдж не искаше да си създава врагове даже и сред хората, които тя самата не харесваше.
— Обзалагам се, че Сюзън е изпълнена с много други идеи за привличане на туристите — каза тя с окуражителна усмивка към своята красива отмъстителка.
Вместо да успокои Сюзън, забележката я накара да погледне Пейдж с още по-голяма омраза. Пейдж бързо откри нещо много важно, което да изследва в центъра на чинията си със сирене.
Сюзън се обърна към принца.
— Никоу, скъпи, с всички тези чудесни идеи за туристически атракции едва ли се нуждаете от нещо толкова банално и детинско като този бал.
— Банален, детински и необходим — противопостави й се той. — Балът ще е кулминацията на туристическата програма. И ако срещна също подходящата принцеса на него… ами, още по-добре. Не е като да имаш малко черно тефтерче, пълно с имената им.
— Разбирам, Никоу. Едно детство, прекарано в Съединените щати… — тя процеди думите, сякаш бяха отровни, и хвърли обвинителен поглед към Пейдж, като очевидно считаше нея за виновна за всички беди, сполетели страната — няма да ви позволи да се срещнете с подходящите хора. Но сега сте си у дома. И легендата казва, че вие трябва да се ожените за обикновена жена.
— Даже и така да е, трябва да направя това. В името на Даргентия.
Пейдж го разбра. Целият свят щеше да разбере за бала на Никоу. Романтиците щяха да се втурнат да видят красивия принц, който щеше да ухажва принцесата, а после щеше да се ожени за нея. Тогава те щяха да похарчат много пари, за да дойдат тук с надеждата да зърнат щастливата двойка.
И ако Никоу оставяше разбити сърца… е, добре, нейното нямаше да бъде сред тях. Тя нямаше да позволи това. И тя не съчувстваше на Сюзън.
В мислите си Пейдж си представяше как Никоу танцува с красива принцеса, поглежда я с тези смолисточерни очи, казва й любовни думи с устните, които Пейдж намираше за толкова съвършени, толкова чувствени… по дяволите! Тя отпи от чая си, сякаш билките в него съдържаха нещо успокояващо. После си наля друга чаша от порцелановата каничка.
Скоро Никоу реши, че бе станало време да се връщат в замъка. За щастие, Сюзън имаше работа в града.
Докато вървяха към колата на Никоу, Пейдж забеляза Шарлот и Руди сред тълпа работници от другата страна на улицата. Групата, която ръкомахаше и говореше оживено, бе заобиколила скелето на двуетажна каменна сграда. И двамата роднини на Никоу носеха на главите си дебели шапки. Даже срамежливият Руди изглеждаше, сякаш си беше у дома.
Никоу вдигна ръката си в поздрав към тях, докато Руди им кимна срамежливо.
— Баща му работеше тук като строител — обясни Никоу с усмивка. — Детронираната кралска особа трябва също да работи, за да живее. Чичо Уензъл бе много добър в работата си. Той научи Руди на много неща. Сега хората го молят за съвет.
За момент се спряха до новите хотели на Никоу. Единият бе модерен и лъскав с фасада от бял хоросан и червени тухли; вторият бе в по-стар, европейски стил, от камък и дърво. И двата хотела бяха огромни. Луксозни. Пейдж се надяваше, че и двата щяха да се харесат на туристите. На много туристи.
Едуард стоеше в почти завършеното фоайе на втория хотел сред няколко строителни работници с каски на главата до скелето на стената, която се боядисваше в бяло. Работниците се смееха гръмогласно. Едуард просто се усмихваше лукаво. В тази сцена Пейдж усети нещо повече от мириса на незасъхнала боя.
— Какво прави той тук? — попита Пейдж с раздразнение.
— Без съмнение, следи за инвестициите си — отвърна сухо принцът.
Пътуването обратно до замъка бе приятно изживяване. Пейдж задаваше въпроси за Даргентия, за нейната очарователна столица, за блестящата като сребро река Арджънт, за предстоящия бал. По никакъв начин тя не възнамеряваше да се държи като Сюзън, сякаш балът я безпокоеше.
Но колкото повече опознаваше Никоу, толкова по-голямо влечение към него изпитваше. Но единственото бъдеще на това чувство бе да бъде наранено. Тук имаше много неща, които тя желаеше. Всички те включваха само история, но не и разбиване на сърцето й. Тя щеше да се стегне.
Когато пристигнаха до последния завой на пътя преди моста над рова, Никоу попита:
— Искате ли да ви разведа из замъка този следобед?
Пейдж се поколеба. Беше изкушена. Но тя реши да се пази.
— Може би по-късно. — Когато той спря пред замъка, тя изхвърча от колата с бързото — благодаря — а после изтича в стаята си да се преоблече.
Имаше нещо, което тя искаше да узнае. Заключи вратата след себе си и после се обърна.
— Милисънт!
Глава осма
В същия миг тя почувства аромата на люляци. Мъглив стълб дим внезапно проблесна пред стената близо до гравираното балдахиново легло. Оформи се и се появи Милисънт.
— Извика ли ме, Елеонора, скъпа?
Пак Елеонора. Пейдж прехапа устни, за да не се разкрещи на златокосата стара жена, съчувствени очи и дразнеща усмивка. В крайна сметка този път тя самата я бе извикала. Искаше да й зададе един въпрос.
— Милисънт, ти ли съчини даргентийската легенда, че принцът трябва да се ожени за обикновена жена?
— Не ми се наложи. Не е ли просто чудесна? Съвсем подходяща е за принца да се влюби в теб.
Пейдж изрева подигравателно.
— Правилно. Е добре, направила си си труд за нищо, Милисънт. Подозирам, че ти си насадила идеята за бала в главата на принца, но той е разбрал твоята измама. Иска само да си намери принцеса, присъствието, на която ще привлече много туристи, а семейството й — много пари. Нямам шанс да му осигуря нито едно от двете.
За първи път Милисънт изглеждаше разтревожена. Малкото й чело се проряза от повече бръчки, които Пейдж някога бе виждала там, и тя вдигна пръст към напуканите си устни.
— Ами, скъпа, предполагам, че мога да те превърна в принцеса.
Пейдж реши да я иронизира.
— Разбира се, само ако е красива. Вечно красива. А също и блестяща.
В слънчевите й очи, погледнали надолу, се появи тъга.
— Елеонора, скъпа, това не влиза в правилата. Тайната на вълшебните приказки… ако можеше да я разбереш. Изисква само малко съсредоточаване.
— Зная повече, отколкото да се съсредоточавам във вълшебни приказки, Милисънт. Правех го, когато бях в гимназията, и това бяха най-нещастните ми години, които някога мога да си представя.
