личност.
— Ерик, разреши ми да ти представя Валери Стюарт — произнесе той невероятно учтиво, без ни най- малък нюанс на раздразнение от факта, че тя му се натрапва. — Валери, това е Ерик Сати.
Кимвайки едва забележимо на поклона на Сати, Валери се усмихна на Трей и го запита:
— Ще се забавиш ли дълго? — въпросът й бе невъзпитан и крайно неуместен.
За един кратък момент Трей се изкуши да й отвърне със същия груб тон.
— Ако имаш някакви други планове… — започна Ерик, който изглеждаше по-неугледен и раздърпан от всеки друг път в един от дванайсетте си любими сиви костюми от рипсено кадифе.
— Не, сядай, Ерик — бързо отвърна Трей и кимна към барчето с напитки, добавяйки: — Там е „Перното“.
След това Трей се извърна към Валери, предложи й ръка и попита:
— Можем ли да поговорим насаме?
Разговорът им във фоайето протече бързо.
— Ерик е пристигнал тук само за няколко дни — започна Трей.
— Но ти ми каза, че ще се видим по късно — измънка Валери.
— Съжалявам, ако не си ме разбрала правилно — поясни Трей, — но с Ерик искаме да репетираме неговите последни композиции.
— И кога ще те видя?
Трей не дръзна да отсече „Никога“, защото не беше сигурен, че Валери ще реагира спокойно на подобен отговор.
— Какво ще кажеш за едно малко бижу от „Уесткоут Джуълърс“?
Очите й светнаха, а Трей се усмихна с облекчение. От всичко най-много мразеше сцените.
Той я погали по бузата, а мислите му вече бяха заети с нотните композиции.
— Отбий се още сега и си избери каквото пожелаеш. Аз ще позвъня на „Уесткоут“, за да предупредя, че ще ги навестиш.
Валери се надигна на пръсти и го целуна.
— Ти си цяло съкровище — избъбри тя щастливо.
— Благодаря ти — каза той.
Три дни след като изпрати Ерик, Трей и двама негови братовчеди се бяха разположили блажено в игралния салон на Лили, съзерцавайки на фона на чаша питие и празни разговори облаците дим, провлачващи се през украсените в гирлянди и ресни еркерни прозорци.
— Като гледам как се смени вятърът, ми се струва, че се задава буря. Днес, докато се придвижвахме към града, стадата добитък вече се прибираха. Допивай си питието и да тръгваме.
— А защо да не останем тук тази вечер? — кротко попита Трей. — Няма смисъл да бързаме да се връщаме вкъщи.
Неговите братовчеди, Блу и Фокс, мълчаливо размениха замъглени погледи, които изразяваха невъзможността им да спорят с Трей и едновременно с това разбиране за ситуацията. И двамата добре знаеха защо Трей не бързаше да се връща вкъщи.
Сред гостите, поканени на партито, организирано от родителите му тази вечер, бе и Арабела Макгинис — още една от жените, които най-безцеремонно третираха Трей като кандидат за женитба. След като преодоля набезите на упоритата Валери, а после и племенницата на Ема, Трей никак не бе склонен да се среща с поредната си обожателка. Това бе една от причините тази вечер да се намира в салона на Лили.
В отговор Трей запита братовчедите си:
— Да не би да изгаряте от желание да правите компания на сладките госпожички, като танцувате цяла нощ с тях на партито у дома? Само отговаряйте честно, а не както ви повелява дългът!
При вида на Трей, озарен от насмешливо-лукава усмивка, двамата му братовчеди също се усмихнаха. Е, нищо че не бе честно спрямо младите дами, които престорено свенливо се изчервяваха при всеки по-смел коментар или пък се кикотеха глупаво, когато не можеха да се изчервят.
— Само че ти ще ни извиняваш утре пред всички — заяви Блу.
— Няма проблеми. Мама знае колко безчувствена може да бъде Арабела, а и ако баща ми и Рос Макгинис не бяха бизнес партньори — Трей потръпна конвулсивно, — за нищо на света нямаше да ми се налага да издържам стоически на глуповатото преследване и натрапване на Арабела.
— А аз си мислех, че си падаш по сладникавите пищни блондинки.
— Е, падам си, но предпочитам да имат и малко мозък в главата.
— И откога имаш такива изисквания? — попитаха в един глас двамата братовчеди.
Трей леко повдигна тъмните си вежди. Той знаеше каква репутация си е спечелил и реакцията на братовчедите му не го учуди. Той действително харесваше жените и се възползваше от тях, за да получи най-голямото удоволствие в този живот. А и това, че се интересува колко е умна една жена, далеч не бе самата истина.
— Прави сте. Е, хайде най-после да сменим темата.
— Носят се слухове, че Арабела спи със съдията Ренкуист.
Трей се подсмихна. Какво пък, нали и той бе спал с нея? И се бе уверил, че тя притежава сладострастната енергия на блондинка, способна да задоволи цяла армейска част. Дано да се е отказала от намерението си да се жени за него. И без това вече бе изчерпал цялото си въображение да измисля учтиви откази.
— Днес е вторник, а навън започва някаква ужасна снежна виелица — подметна Трей, опитвайки се да измести темата за Арабела. — И защо всъщност сме се захванали да обсъждаме някакви си възрастни богаташи?
— Чувам, че ще се продават две китайки тази вечер — спомена Блу.
— Аха, ето защо тази вечер при Лили е пълно с хора, едва ли всички са заради противното време — заключи Трей, оглеждайки залата със светлите си очи.
— Присъствал ли си някога на такъв търг?
— Не, а ти?
— Аз също.
— Ще наддаваш ли, Трей, миличък? — запита закачливо закръглената брюнетка, сгушена в него.
— За Бога, не — отсече Трей, вдигна водната чаша от шлифован кристал и отпи последната глътка.
— Не предполагах, че ти допада жълта плът — добави с гърлен глас тъмнооката жена.
Трей се разсмя и погледна жената, която така фамилиарно го бе хванала под лакътя. От ясните му очи бликаше развеселеност. Оставяйки чашата си настрана, той махна с ръка за нова бутилка, а после добави с полуусмивка:
— Фло, сбъркала си адреса, ако говориш точно на мен за друг цвят на кожата.
Трей Брадок-Блек се гордееше, че е потомък на племето абсароки. На онези, които с презрение гледаха на хората с малко по-тъмен или различен цвят на кожата, той с удоволствие и гордост напомняше кой е и откъде произхожда. „Аз съм син на Хейзард Блек, казваше той, някога притежавахме Монтана“. Някои хора въпреки раздразнението си бяха склонни да мислят, че абсароките все още владеят Монтана. Златото, което баща му притежаваше от първата си мина; новооткритите залежи на мед, достатъчни да обезпечат двадесет човешки живота; богатството на майка му; властта на Хейзард; личната армия на абсароките — всичко това, което Трей наричаше с една-единствена дума — „семейство“ — допринасяше за самочувствието и арогантността му пред белите мъже на неговата възраст, които след четири години обучение в университетите на Изтока се завръщаха и правеха опити да постигнат нещо, което приличаше на игрички в сравнение с империята, която един ден щеше да принадлежи изцяло на Трей.
Тримата млади мъже бяха отседнали в най-изискания в цяла Хелена публичен дом, собственост на известната Лили, и пиеха поредната си бутилка, след като добре се бяха намръзнали навън. Още с пристигането им Трей бе повикал Лили с молба да им донесе бренди, за да сгреят кръвта си. Навън не можеше да оцелее нито човек, нито животно. Двамата братовчеди се разсъблякоха, докато Трей разменяше по няколко думи със закръглените блондинки в луксозния игрален салон. Блу и Фокс продължиха да държат
