— Недей да ме притесняваш, татко!
— Не ме наричай „татко“. Звучи ми така, сякаш сме се срещнали точно преди два дни.
— Добре — съгласи се Дейзи, отказвайки се изобщо от всякакви такива обръщения, тъй като „тате“, „на-па“ или „татенце“ й се струваха още по-неофициални и интимни, несвойствени на нейната улегнала, задълбочена натура. Още като съвсем малка тя бе твърде сериозна, концентрирана над всичко, което вършеше. Не бързаше да изказва мнение или становище, преди да е премерила всички доводи и алтернативи. Тя изцяло бе случила с професията, която си избра.
За да я разсее, Хейзард каза:
— Е, бих предпочел „татко“ пред тази продължителна и мъчителна съдийска пауза.
При тези думи той се усмихна широко и разроши перата на тъмновиолетовия й кадифен жакет.
Като се приведе леко и предпази с ръка скъпите пера на жакета си от закачката на баща си, тя бавно се усмихна. Дейзи шиеше дрехите си при един парижки шивач. Шапката й бе невероятно женствена и предизвикателна. От баща си бе наследила високия ръст и живия поглед, а от майка си — изключителната женственост, елегантност и чар.
— Татко, не се тревожи за мен. Няма опасност да си остана стара мома.
Едва ли, наистина, при тази красота… — помисли си Хейзард, но предпочете да й отвърне тактично, като не пропусна и нейните собствени виждания за женските права:
— Не бих се тревожил, Дейзи, ако ти сама пожелаеш така да живееш, но, по дяволите, ако действително проявяваш някакъв интерес към Мартин Содерберг, защо да не направим нещо?
— „Да направим“? Не ми допада твърде като предложение. Защо всички ще се ангажираме с това? Сама също бих могла да се погрижа.
При тези думи Дейзи се протегна и помирително подаде ръка на баща си.
В този момент Хейзард си припомни изплашеното дванадесетгодишно момиченце, което току-що бе изгубило майка си и втория си баща при злополука по време на лов. След ужасното нещастие дъщеря му го очакваше толкова сериозна и задълбочена в неговия кабинет, че Хейзард не можеше да разбере дали всичко, което й каза тогава, действително й бе станало ясно. След като я бе хванал за ръката, той й бе предложил:
— Ела, Дейзи, нека видим дали стаята ти е същата, както и преди…
Оттогава Дейзи бе станала неотлъчна част от неговия живот, не само гостенка по време на летния сезон.
Хейзард неволно потръпна от спомените, усмихна се и забрави за техния разговор отпреди минута.
Когато се върнаха вкъщи, той потърси Блейз в библиотеката и я помоли:
— Скъпа, нека поканим Мартин Содерберг на следващата ни официална вечеря заради Дейзи.
Блейз погледна леко изненадана, прекъсвайки писмото, което пишеше в този момент. Хейзард бе изрекъл молбата си бързо, още с влизането си в библиотеката. Значи бе напълно сериозно.
— Аз също съм толкова изненадан, колкото и ти, но, изглежда, натам отиват работите — призна Хейзард, докато си смъкваше шала, за да го метне на един стол. — Освен това трябва да го направиш като голямо парти, за да не се усъмни Дейзи. Тя ми даде да разбера, че не иска да й се меся.
— Виждам, че, както винаги, продължаваш да правиш това, което сам решиш.
Сините й очи блестяха провокиращо, като тона, с който произнесе последните думи.
— Не се подчинявай на заповедите ми, скъпа моя, знаеш добре как да постъпваш в такива моменти.
Хейзард се приближи до Блейз, за да я целуне и добави:
— Само че има едно малко изключение — Блейз долови топлия му дъх, докато той говореше. Хейзард се изправи, усмихна се дяволито като момче и каза: — Знаеш, че правя винаги всичко, което ти ми кажеш.
Блейз гледаше с благоговение, докато Хейзард събличаше палтото си. Той й се стори толкова красив и привлекателен, както бе и в първия ден, в който го бе срещнала. С годините тялото му не се бе променило ни най-малко — той бе останал все така строен и стегнат. Това се дължеше на ездата, която си оставаше негово хоби и занимание във всяко свободно време; благодарение на нея всеки негов мускул бе във форма. Блейз му отвърна със същия забавен тон и закачливост:
— Може и да правиш онова, което ти казвам, драги, но само ако предварително те накажа за всеки случай, като майстора, който набива чирака, преди да е счупил стомната.
Облягайки се на ъгъла на бюрото, Хейзард погледна развеселено, поклати единия си крак и каза:
— Ти си единственият човек, който може да си го позволи.
След това погледна бързо към часовника и попита:
— Имаме ли време до вечерята?
Блейз повдигна веждите си от почуда и едва сподави смеха си.
— Не ми се вярва, освен ако не си решил да правиш нещо прекалено скоростно. Знаеш, че никога не съм си падала по бързите процедури — обясни Блейз с предизвикателен, сладострастен тон, който Хейзард обожаваше. — Знаеш ли, когато се отървем най-после от всичките тези отегчителни и досадни политици, ще се радвам да прекарвам остатъците от нощите с теб.
— С бутилка шампанско и бумтящ огън в камината — допълни Хейзард.
— И с дръпнати завеси, за да можем да се любуваме на звездите.
— Нашите звезди… помниш ли онази хижа в планината преди години?
Всяка година Блейз и Хейзард с радост посещаваха мястото, където Трей се роди през първата зима от техния съвместен съпружески живот. Те прекарваха колкото могат по-дълго в тази планинска хижа. Мястото бе тихо, приказно красиво, далеч от суетнята и проблемите на ежедневието. „Нали няма да се връщаме?“ — питаше Блейз винаги, когато наближаваше моментът да потеглят обратно за Монтана. Хейзард я уверяваше, че ще останат и дълго я държеше в прегръдката си. Разбира се, и двамата знаеха, че щастливите и спокойни дни привършват и ще се завърнат в Хелена. Знаеха, че тази фраза е по-скоро като някаква тяхна детска игра на думички.
— Да, струва си поне да си спомним за хижата в планината, какво друго ни остава тук в града? Какво ще кажеш, ако приключим днес в единадесет? — попита Блейз усмихнато.
— Това се казва идея, скъпа! Ще бъде най-кратката вечеря в цялата история на Хелена.
— О, мили, нали няма да пропуснеш някои задължителни изисквания на етикета? — обезпокои се Блейз, която добре познаваше мъжа си, склонен понякога да пренебрегне някои условности.
— Нали знаеш, че с мен е много лесно да се разбереш — увери я Хейзард и прокара пръст по извитата й вежда. — Ще имаш възможност да изпратиш всички гости до десет и половина вечерта, с моя помощ, разбира се. След това, обаче, не мога да гарантирам, че ще съблюдавам някакви си цивилизовани маниери.
— Ти си непоправим, но въпреки това аз харесвам такива мъже.
— Запази си чувствата за мен, за да не се налага да убивам някого.
В очите му се четеше привързаност към нея и Хейзард си помисли какъв невероятен късмет е имал да намери жената, която е способен да обича до смъртта си. Той изведнъж си спомни за чувствата на дъщеря си и докато отпускаше вратовръзката си и разкопчаваше копчетата на жилетката си попита:
— Какво мислиш за Мартин?
— Изглежда много приятен. А ако отговаря на изискванията на Дейзи, означава, че е още по-добър. Тя е доста особена.
— При тази забележка не зная дали да се обиждам или напротив. Да не би да искаш да кажеш, че ти не си особена? — попита Хейзард закачливо и раздразнително.
— За Бога, не! — отвърна Блейз с усмивка на лицето. — Аз изобщо не съм особена. Единственото нещо, което искам, е мъжът ми да ме обича повече от всичко друго на света.
— Сигурно затова така добре се разбираме — каза Хейзард със задоволство.
— Ако те чуя да казваш нещо подобно на някоя друга жена, ще те убия! — закани се Блейз с ведра усмивка на лицето, а сърцето й тръпнеше от щастие, че любовта им се бе съхранила непокътната през годините.
— Като зная колко добре стреляш, ще внимавам доста — отвърна Хейзард, очевидно развеселен.
Съвсем скоро след разговора им, докато Блейз и Хейзард се обличаха, Фокс пристигна с новини:
