Сребърен пламък

се съгласяваха с всичко, което той казваше. — И моля ви, скъпа госпожо, включете и мен в окончателното си решение.

Емпрес хвърли на Иполит изпълнен с благодарност поглед, заради лекомисления начин, по който разведри нагнетената атмосфера и в гласа и погледа й пролича признателност:

— Скъпи Иполит, вие определено сте най-забавният от приятелите ми и съм ви много благодарна за това, защото не понасям скуката.

— За мен е чест — отвърна младият принц и се поклони на Емпрес с школувано движение — да посветя живота си на целта да облекчавам живота ви от скуката.

Дукът изглеждаше огорчен.

— Не поощрявайте донжуановските му наклонности, Емпрес, или всички ще скучаем до смърт — сухо каза той. Погледът под гъстите му мигли бе натежал от укор.

— Аз имам нужда да пийна нещо — заяви Трей и погледът му обходи помещението за масичката с напитките. В гласа му звучеше явно неодобрение към дебелашките комплименти на Иполит. Той забеляза сервизната масичка и се отправи към нея, като мислеше раздразнено: „Божичко! Изплезили са езици след нея като глутница вълци.“ И по обичайния си начин, реши той, като си сипа чаша коняк, Емпрес се справяше без особени трудности. Най-много го удивяваше способността й да намира равновесие в приятната игра на любовта. Някога, цинично се поправи той. В тази парникова атмосфера с многобройните мъжки, погнали разгорещено една кучка, чувствата му се промениха в мрачно оскърбление, като обмисляше единствената възможна оценка на тази смесица от една жена, много мъже, отсъстващ или прекалено услужлив съпруг и флиртове. Явно, както и в Монтана, Емпрес беше на разположение за онзи, който предложи най-високата цена. За щастие, реши той, отровен от ревност, имам достатъчно пари, за да закупя част от скъпоценното й време.

Трей се излегна в едно изискано кресло, което бе твърде малко за него. Глезените на дългите му крака бяха кръстосани небрежно, а ботушите му с високите си токове изглеждаха някак неуместно в пастелния интериор. Остана за ритуала на чая. Емпрес не можеше да позволи на Етиен да го изхвърли дори да й се искаше. Трей бе твърде непредсказуем и пред очите й се мяркаха образи от дуелите, познати й от Запада, които се разиграваха в салона й, но, което бе по-важно, тя нямаше да позволи да бъде сплашвана от предизвикателната му мъжественост.

Той отпиваше от коняка си и от време на време подхвърляше Леко язвителни забележки към разговора, който се въртеше предимно около светските събития — минали, настоящи и бъдещи. Днес разговорът за безполезните аристократични занимания, които всъщност си бяха чисто безделничене, го дразнеше със своята необичайна жилка на пуританска добродетелност. И все пак Емпрес се вписваше в него по съвършен начин, сякаш никога не бе стояла в редицата при Лили, неуместна с вида си на гаменче в износена фланела и с разчорлена коса. За разлика от копринения безпорядък, който той си спомняше, сега косата й бе подредена във висока кокетна прическа, прихваната с покрити с перли и диаманти шноли. Роклята й от черно, като нощта, кадифе се разтваряше над тънката тафта на покрития с дантела корсаж. Явно бе скъпа. Трей бе плащал за рокли и имаше представа за цената на една изискана дреха. Емпрес явно бе превъзмогнала финансовите си трудности, намусено си помисли той, тъй като бе очевидно, че не поддържа този начин на живот благодарение на неговите 37 500.

Той я наблюдаваше, застанала сред наобиколилите я ласкатели, свежа, засмяна и весела. Тучните й мигли пърхаха по подканящ, двусмислен начин. Когато говореше, смехът й се извиваше в трели, които го караха да изглежда някак особен, някак личен. Дори начинът, по който бе седнала — не, елегантно полегнала — бе преднамерен. Бе отпуснала тежестта си небрежно на едната странична облегалка на кушетката, така че гърдите й се издуваха провокиращо над деколтето на роклята и всеки мъж в стаята искаше да я види полегнала в собствената си спалня.

Емпрес Джордан правеше това, което най-добре умееше.

Имаше какво да се види. И още как.

Стига само гневът да не пречеше на взора му.

Изведнъж, насред обсъждането на дивеча, който можеше да се открие в близост до Париж, дук дьо Век благо подхвърли:

— Досадно ли ви е това, господин Брадок-Блек? Отегчаваме ли ви?

Трей бързо оправи смарагдовото копче на ръкавела си и вдигна сребристите си очи. Винаги беше смятал, че няма нищо спортсменско в това тридесет мъже на коне и две дузини кучета да преследват една- единствена малка лисица.

— Никога досега не съм бил така погълнат — любезно с блестяща усмивка отвърна той. — Компанията на мадмоазел Джордан — подчерта той, а обноските му, макар и дразнещи, очароваха, — както винаги, сякаш ме пренася в рая. Ловът обаче не е силната ми страна, затова простете ми, ако вниманието ми се отклонява. — Такова оскърбително изявление от човек, който всяка година прекарваше седмици в преследване на дивеч за племето си. Той се пресегна за бутилката коняк, която за удобство бе взел със себе си, напълни чашата си, вдигна я за наздравица с подигравателен жест и отпи.

С напредването на следобеда бутилката на Трей се изпразни, но учтивата му изтънченост остана непроменена, ако не се обръщаше внимание на редките язвителни забележки, които граничеха с женомразство, на които Емпрес отвръщаше хапливо.

Трей отстъпваше с подигравателен тон, като гледаше първо Емпрес, а след това прехвърляше очи върху дука.

Седнал в отпусната поза близо до Емпрес, дьо Век бе неестествено тих — пример за самообладание. Пиеше от алкохола, който се произвеждаше от плодове, виреещи в областта до неговото ловно стопанство в Шотландия.

Кой ще се окаже по-хладнокръвен? — питаха се мнозина и скритото очакване ставаше все по- напрегнато.

Гостите на Емпрес сякаш нямаха никакво намерение да си тръгват. Никой не искаше да изпусне очакваните вълнения. Тя обаче кърмеше, физиологията на тялото й нямаше никаква връзка с намеренията на събралите се мъже, а само с редовни интервали от време. С напредването на времето Емпрес се чувстваше все по-неудобно. Макс скоро щеше да започне да вдига врява. Най-накрая с очи приковани в часовника от севърски порцелан, върху полицата над камината, тя се извини с някакъв ангажимент за началото на вечерта и по-любезните от гостите започнаха да се сбогуват. Трей не показваше никакви признаци, че ще си тръгва и когато стана явно, че дьо Век твърдо е решил да остане след него, Емпрес нежно обеща на дука, че ще се видят в операта същата вечер.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита я той. Изпитваше неохота да я остави сама с грубияна- дивак от Америка, който бе погълнал по-голямата част от бутилката коняк.

— Сигурна съм, Етиен, благодаря ти. И още веднъж ти благодаря за Тунис.

Вниманието му към подробностите и нежната му загриженост бяха само част от неговия магнетичен чар. Когато дукът бе чул, че Емпрес има нужда от по-добър кон за езда, той се погрижи още на същия ден да й бъде доставен кон от неговите собствени конюшни.

— Удоволствието беше мое, mon chere. — Той се поклони с небрежна галантност и с това приключи въпроса за екстравагантния му подарък. — Тогава, до довечера. Сигурна ли си за сега? — съзаклятнически попита той, като хвърли бърз преднамерен поглед към Трей.

Емпрес кимна и се усмихна.

Той й отвърна с кратка усмивка и си тръгна.

— Какво — безцеремонно попита Трей, когато вратата се затвори зад дука — е Тунис?

Въпросът му я подразни. Това, че бе останал умишлено след всички, я дразнеше. Останалите бяха достатъчно вежливи, за да си тръгнат. Каза му само:

— Тунис не е твоя работа. Освен това отдавна трябваше да си си тръгнал. Не са ли те учили на добри обноски?

— Просто любопитство, заради странното име — небрежно отвърна той, сякаш имаше имунитет против неодобрението й, — а що се отнася до обноските… нямам никакви обноски. Мислех, че знаеш. Твоят възлюбен ти е подарил черен роб? Не ми изглеждаш такава. — Всяка дума беше провокация, всеки провлачен въпрос — едва прикрита подигравка.

— О, добри ми Боже — възкликна тя, — ако искаш да знаеш Тунис не е роб, Тунис е една млада кобила,