Емпрес нервно приглади косата си. Роклята й бе измачкана, след като бе повила Макс. Пооправи се малко, изпъна рамене и се запъти към стаята, където беше Трей, за да се изправи лице в лице с мъжа, който не само би могъл да съсипе живота й, но и почти бе успял да го направи. В стаята струеше слънце, тя пристъпи напред и видя Трей все още удобно изтегнат на пода. Безгрижен, както винаги, помисли си тя. Не го интересуваше, че на горния етаж се намира синът му, нито пък това, че обърква живота й тъкмо когато внимателно го бе подредила. Не му правеше впечатление, че е дошъл в дома й във време, което повечето хора смятат за безумно рано.
— Няма да ти позволя да купиш диаманти за Емили — рязко каза тя, вместо да му обясни как се чувствува всъщност. Той я дразнеше, тревожеше я, караше я да бъде особено неспокойна. — И не искам да им купуваш повече подаръци — посочи тя бъркотията на пода.
Той продължаваше да лежи безгрижно отпуснат и само леко повдигна клепачи, за да я погледне. Той прекрасно знаеше какво означават думите й.
— Защо не? Аз обичам децата — спокойно каза той. Беше прекалено рано или пък той беше твърде уморен, или пък просто не го интересуваше какво мисли тя по този въпрос. Без да обръща внимание на тона й, той внезапно си помисли, че е трябвало да дойде в Париж по-рано, поне заради децата.
Краткият му отговор я обърка и ядоса, защото той всъщност й казваше: „Така искам“ и я поставяше в неловко положение да му отговори: „Да, но аз не позволявам“. Доколкото го познаваше, на това той би отговорил: „Само че, аз мога и ще го направя“.
Тя го прокле заради безцеремонността, с която нахлу в дома й и заради влиянието му върху децата. Емпрес беснееше, защото не искаше да признае, че това, което я дразнеше най-много не беше привързаността му към децата, нито подаръците, нито ранният час, а тъмните кръгове под очите му и раздърпаните му вечерни дрехи. Приличаше на човек, който се е събличал и после бързешком се е обличал отново. Яката на сакото му беше подвита навътре, бялата му вратовръзка беше разхлабена, някои от скъпоценните копчета на колосаната му риза липсваха и целият ухаеше на мускус и амбра — откритието на Париж за този сезон. Когато го вдишваше, човек едновременно се омайваше и възбуждаше и Трей със сигурност ценеше високо качествата на това вещество. След като го огледа по-внимателно, Емпрес забеляза, че ботушите му са посипани с лъскав прашец — красноречиво доказателство за това, че е прекарал вечерта в близост до някоя женска рокля. Всъщност можеше да се досети за нощните му похождения още когато се оплака, че не е мигнал цяла нощ. Сигурно е утолявал жаждата на сетивата си… с жена. Как е посмял да дойде тук направо от оргиите си.
— Трябва ли да носиш такива ботуши и в Париж? — заядливо попита тя и го накара рязко да се извърне.
— Нося само ботуши или мокасини — отговори той, като се направи, че не забелязва неочакваната промяна на темата и опита й да го обиди. — Няма значение дали съм в Париж, или някъде другаде. — Въздържа се да й каже, че обувките му не са нейна работа.
Емпрес беше настроена войнствено, но самият той не беше.
— Тя забавна ли беше? — неочаквано изстреля Емпрес, защото не можеше да потиска повече желанието си да узнае истината. Но беше принудена да признае, че дори в смачканото си вечерно облекло и с тъмните кръгове под очите си, Трей изглеждаше превъзходно. Тя пристъпи напред и посочи върховете на ботушите му.
За пръв път Трей забеляза лъскавия прашец, който издайнически блестеше върху черната кожа и си припомни обстоятелствата, при които беше попаднал там.
Дукеса дьо Соасон беше узнала, че Трей е в Париж — по всяка вероятност от някой от гостите на Емпрес — и му се обади, за да го покани на бала си, но той отклони предложението й, раздразнен от безапелационния отказ на Емпрес и вбесен от известността й и огромния брой задъхани почитатели. Не беше в настроение да общува с ненормалните приятели на Естел.
— Но, cheri, нуждаем се от твоята първичност — настоя тя със специфичния си дрезгав глас.
— За съжаление, не съм я пуснал в действие тази вечер — замислено и тъжно изръмжа той.
— Но ние се нуждаем и от прелестния ти чар, — усетила бе тъгата в гласа му. — Можеш да посвириш на новия ми „Бьорендорфер“. Ще накарам да го преместят в библиотеката в случай, че искаш да останеш сам и да си посвириш Лист. И само някой да посмее да те притесни — ще хвърчат глави.
Трей се разсмя.
— Винаги си била прекрасна домакиня, Естел. Но те предупреждавам, че тази вечер не ставам за компания.
Дукесата добре познаваше Трей и се съмняваше, че е възможно той да бъде скучен, но знаеше и това, че не бива да му противоречи. Естел наистина имаше много приятели, защото беше безупречно тактична. Трей пристигна късно и бързо се отправи към библиотеката през претъпканите стаи. Дукесата внимателно слушаше изявленията на маркиз Белемон за безобразията на социалистическата тълпа, но все пак го забеляза, махна му с ръка и му посочи библиотеката.
Изящният роял с извити резбовани крака, изработен от четиринадесет вида дърво, привлече погледа му. Под меката светлина той изглеждаше особено красив, подобно на екстравагантен орнамент в облицованата с тъмно дърво стая, чийто стени бяха отрупани с книги. Естел не беше забравила и за любимото му бренди.
Трей прокара пръсти по клавишите, наля си бренди и седна да свири. Той знаеше, че Естел ще го намери по-късно и ще доведе още някой приятел. Но засега щеше да го остави сам, както беше обещала. На моменти той забравяше всичко освен отчаяната тъга, която бликаше от тъжната музикална поезия на Лист. Дългите му пръсти се движеха грациозно и пъргаво. Свиреше сдържано, но долавяше напрежението с върха на пръстите си, с всяка фибра на тялото си, с цялата си душа.
Доста по-късно той вдигна очи и с изненада установи, че стаята се е напълнила с хора. Забеляза до себе си жени, които подканващо му се усмихваха, вперили жаден поглед в него. Той беше известен с необузданото си поведение и жените се надяваха, че не се е променил и че, както преди е готов да приема покани за всякакви развлечения. Но откакто беше срещнал Емпрес, бурното му и неутолимо желание се беше изпарило, а начинът му на изразяване и повърхностният му чар бяха станали някак автоматични. Сякаш повтаряше някое добре познато упражнение, без изобщо да се замисля. Тази вечер той се усмихваше и забавляваше всички, както обикновено, но галантно отклони всички предложения.
Докато допиваше последната си чаша заедно с Естел и съпруга й, влезе младата контеса Травис със страстни очи и мургава кожа. Тя прекоси стаята, подобно на нимфата на нощта, облечена в черен тюл със сребрист гланц, седна до Трей и му се усмихна. Той учтиво отвърна на усмивката й и продължи разговора си с дука. Малко по-късно тя докосна ръката му и нежно му прошепна в ухото. Той поклати отрицателно глава, но тя се премести още по-близо и му каза нещо невероятно дръзко. Тя бе омъжена отскоро и това за малко го възбуди. След като размисли, той довърши питието си и й предложи да я закара до дома, но малко по- късно, когато я целуваше в будоара й и тя пламенно разтваряше ризата му, Трей с почуда установи, че тя е прекалено висока, че косата й не е същият цвят и че меките й устни не му доставят никакво удоволствие.
Беше му необходимо нещо повече от дипломатичност, за да се освободи, защото, ако съпругът й беше стар и глупав, тя съвсем не беше такава. Тъй като беше освободил каретата си, за да може кочияшът да се наспи, се оказа без транспорт. Не можеше да се надява, че в това си състояние — възбудена, гола и ядосана — контесата ще се съгласи да му заеме каретата си. Макар да направи всичко възможно, за да я успокои, тя все още се цупеше, когато той си тръгна.
Беше се държал изключително грубо. Трябваше да й направи някакъв скъп подарък. И може би да й се извини, мислеше си той, застанал на стълбите й в студената нощ, малко преди разсъмване.
Той импулсивно реши да отиде пеша до дома на Емпрес, тъй като всичките му стари приятели живееха чак в Жермен. Трей обичаше изгрева в Париж. Напомняше му за зазоряването на Беър Маунтинс, а още спящият град успокои напрегнатите му сетива. Помисли си, че една такава ранна визита е твърде неподходяща, затова се отби по пътя да купи играчки за децата. Той задряма в един файтон в очакване да отворят магазините, а после го препълни догоре, след като влезе в няколко и просто посочваше наред. Натоварен с подаръците, развеселен и спокоен, той се радваше от предстоящата си среща с децата. Емпрес изобщо не го занимаваше.
Тъй като разговорът им не беше откровен, а просто формален, Трей си позволи да й отговори лениво
