— Приятна вечер, Трей.
— Докога смяташ да ме държиш далеч от дома си? — попита той и това обезсмисли всичко казано от нея досега.
Изправена, тя го усети прекалено близо до себе си. Намеренията му бяха повече от ясни. Прочете настойчивия въпрос в погледа му, пое си дълбоко дъх и отвърна:
— Докато мога.
Той се усмихна с онази добре позната победоносна, унищожителна и дръзка усмивка:
— Разбираш, че това не може да продължава вечно. — Гласът му беше тих и дрезгав и изпрати на вятъра цялата й решителност. — Не забравяй, че децата не могат да бъдат непрекъснато около тебе.
— Незабавно изчезни оттук — тихо заповяда тя и му посочи вратата с пръст като в роля от лоша пиеса — искам да напуснеш дома ми — отсече тя категорично и грубо, но гласът й леко потрепера, а руменината по бузите й не беше предизвикана от гняв. Дори и сега, когато беше облечен като всички останали мъже в костюм от туид, под привидно спокойната външност на Трей се долавяше напористото му обаяние, притегателно и неустоимо като сребърно сияние. Как беше възможно да вещае пламенни наслади, без дори да се помръдне или да проговори?
Доволен, че е успял да я смути, той подигравателно се поклони и проговори:
— Au revoir, скъпа,
Тъмната му копринена коса почти докосна лицето й, докато той й се покланяше, и Емпрес употреби цялата си воля за да не погали лъскавата й красота.
— Ще се върна.
След като вратата тихичко се затвори зад високата му фигура, Емпрес се отпусна на стола, остана неподвижна за известно време, за да престане да трепери поне малко и неспокойно размишляваше. Сърцето й не спираше да бие лудо в гърдите й. Проклети да са магнетичното му привличане и обезоръжаващото му обаяние! Може би прекалено дълго време бе прекарала във въздържание и сега тялото й просто откликваше на обстоятелствата, а не на Трей. Трябваше й само още малко време, за да може спокойно да размисли и после щеше да е отново в състояние да съди трезво.
Но спокойствието все не идваше, а обективността упорито я отбягваше. Опърничав и своенравен, Трей остана в мислите й, докато слугите, които подреждаха масите за вечеря не я изтръгнаха от унеса й. Това й напомни, че Макс я очаква и тя забързано изкачи стълбите и се отправи по коридора в очакване да чуе недоволния му плач. Но стаята бе тиха. Сигурно бавачката беше го залъгала с подсладена вода, както обикновено правеше, когато Емпрес се забавеше.
— Съжалявам — каза Емпрес, като влезе в шарената детска, готова да поднесе извиненията си. — Долу има ще хора и аз…
Думите заседнаха в гърлото й.
Трей стоеше пред изрисуваните с животни стени, за обиколен от плюшени играчки и държеше Макс в ръце.
— Какво правиш тук? — попита Емпрес, след като успя да се овладее. Трей вдигна поглед от детето в скута си и тя с удивление видя, че той плаче.
— Разказвам на сина си за Монтана — отвърна развълнувано Трей и изпълнен с благодарност си помие ли, че е готов да й прости всичко заради това малко същество — неговия син.
— Той не е твой син. — Тя говореше грубо, студено и толкова напрегнато, че за един кратък миг преди да отзвучат, думите й сякаш мълниеносно проблеснаха.
Загледан в Макс, който щастливо гукаше в прегръдката му, Трей още веднъж се убеди, че поразително живото личице, без съмнение, има неговите черти, поглед на Емпрес и промълви:
— Нищо подобно.
— Докажи го.
Последвалата тишина бе като затишие пред буря.
Трей пое дълбоко въздух, очите му заблестяха от гняв, а готовността му да й прости се изпари след отмъстителните й думи.
— Безчувствена кучка!
Говореше тихо, за да не плаши сина си, но гласът му бе дрезгав и заядлив, а в думите се долавяше заплаха.
— Искаше да държиш сина ми далеч от мен, нали?
— Смятах, че ще бъдеш прекалено зает с приятелките си и с другото си дете — простичко каза тя, но в тези няколко думи беше събрано цялото й огорчение и унижение.
— Няма да ти давам сметка за личния си живот, а що се отнася до детето на Валери, то не е от мен. — Планината се срина отведнъж. Тя не го плашеше. С безцеремонен тон той небрежно й напомни за своята независимост и отново, както винаги, отрече, че е баща на детето на Валери.
— А какво ще кажеш за другите? — разгорещено попита тя без да приема хладнокръвния му отказ да признае бащинството си.
Светлите му очи се разшириха.
— Какво имаш предвид?
— Другите ти деца. — Тя властно направи няколко крачки по килима и тъмносинята й рокля се плъзна по изрисуваните мъхави рози и гирлянди. „Не може да отрече всичките“, войнствено си каза Емпрес.
Моментната изненада бе изчезнала от очите му. Опитът й да изглежда строга не го впечатли особено, защото никак не й подхождаше. Във всеки случай, той знаеше много по-добре от нея, че няма други деца.
— Нямам други — недвусмислено отвърна той.
— Арабела каза, че имаш, и то няколко — осведоми го Емпрес с поучителен тон, който го ядоса още повече.
— С риск да опровергая това авторитетно сведение, ще ти кажа, че не споделям личния си живот с Арабела и че тя определено не е компетентна по въпроса за моите вероятни наследници — студено й отвърна той.
— Знаех си, че ще отричаш — упорстваше Емпрес, защото все още беше на същото мнение по въпроса за Трей и чувството му за отговорност. — Както се отрече и от детето на Валери.
— Но не и от твоето — кротко й припомни той и добави с уморена въздишка — за всеки, който има очи, е ясно, че това дете е от мен, също както е ясно, че нито едно от другите не е. Много добре знаеш, че не можеш да скриеш цвета на кожата и косата му.
— Не знам нищо подобно — изстреля Емпрес, макар да осъзнаваше, че синът й е точно копие на Трей. Искаше да го нарани, както я беше наранил той, да го накаже заради самодоволния му, разгулен живот. — Всъщност аз те познавам съвсем бегло, като изключим уменията ти на любовник.
Той я измери със студените си светли очи — от обутите й в пантофи крака до високата й прическа.
— След като присъствах на един от следобедните ви приеми, открих, че аз ви познавам още по-слабо, госпожице — студено отвърна Трей. — Сигурно обожателите ти хвърлят чоп или може би ти самата избираш щастливеца всяка вечер? — Устните му се разкривиха в нещо подобно на усмивка. — Сигурно е много уморително да се справяш с всички тези мъже.
— Те са ми просто приятели, макар да съм уверена, че ти не познаваш смисъла на тази дума — възмутено отвърна тя. — Жената може да харесва мъжете по много причини.
Великолепен начин на изразяване, горчиво си помие ли Трей. Съвсем професионално, макар че възмущението беше малко попресилено.
— Знам какво имаш предвид, скъпа. Нали бяхме приятели някога? — Гласът му премина в приглушен, заплашителен шепот. — И си спомням много добре какво харесваше ти в едно приятелство.
— Грешиш — отхвърли тя гневно намеците му за нейните обожатели.
Всеки държи на своето, язвително си помисли той.
— В такъв случай, ти си прекрасна актриса, скъпа, защото ме накара да повярвам, че това, което правим, ти харесва.
— Безсрамник!
— Напротив, госпожице, просто поредният желаещ, който смирено се опитва да спечели благоразположението ви. — В тона му отново се долавяше предишното нехайство. — Дали фактът, че съм
