мъчителни. Не, Аполон в никакъв случай не би искал да й вдъхва напразни надежди. Защото сега всички руснаци бяха пленници на сляпата съдба.
През последните денонощия Кити му разказа подробно за женитбата и живота си с граф Пьотр Радишевски. Всъщност разказваше по-скоро на себе си, ровейки се в миналото си, отчаяно търсейки обяснение защо се бе увлякла така безпаметно по княз Аполон Кузин. Пьотр постоянно отсъстваше от имението, би искал да й напомни Аполон, така че бе напълно разбираема нуждата й от ласки. Никак не бе изненадващо, че не бе устояла пред чара на такъв неотразим красавец като Аполон, който напълно оправдаваше името си, който не помнеше някоя жена да не се загледа по него. Освен това, за разлика от толкова много чаровни мъже, княз Кузин бе надарен със способността бързо да намира най-верния път към женските сърца.
Графинята редеше думите привидно спокойно, докато споделяше с Аполон преживяванията си след женитбата си с Пьотр, защото се стараеше да не издава чувствата си, но не успя да заблуди княза. Той не помнеше да е слушал по-разтърсваща изповед. Докато тя говореше, младият мъж пазеше почтително мълчание, защото вече бе схванал, че за Кити този монолог играе ролята на душевен катарзис — лек за изстрадалото й сърце, мехлем за наранената й душа, от който тя отчаяно се нуждаеше. Макар че, ако желаеше, можеше и той да разкрие доста подробности от живота на съпруга й. Защото Аполон и Пьотр бяха заедно от доста години — отначало в гвардейския корпус в Петербург, после две години в окопите на фронта срещу германците, а след прокълнатата 1917 година воюваха с червените вече цяла година, в конницата на генерал Мамонтов.
От дългите разговори край масата Аполон отдавна знаеше всичко за брачния живот на граф Пьотр Радишевски, включително и за отдавнашната му любовница, която бе родила две незаконни деца на графа, но сега, за щастие, се бе преместила далече на юг, в Баку. За тази сериозна връзка на мъжа си Кити, естествено, дори не подозираше. Аполон прекрасно знаеше защо Пьотр се бе оженил за Кити — единствено заради огромното имение на баща й, но нали сред дворянските фамилии подобни бракове по сметка бяха нещо съвсем обичайно? Князът беше наясно и с друг, още по-сериозен проблем, застрашаващ техния брак — колкото повече Пьотр остаряваше, толкова повече се засилваше у него интересът към все по-млади и невинни девойчета, каквито услужливите му слуги и ординарци винаги успяваха да му намират.
„По дяволите — ядосано си каза той, — в края на краищата дори и този порок не е чак толкова рядко срещано явление в дворянските кръгове!“ Дамите от висшето общество обаче не закъсняваха да реагират и лесно си намираха любовници. Така че бракът между Пьотр и Кити беше по-скоро едно формално задължение, един вид обвързване за пред нотариуса, удостоверяващ имотите им, отколкото свещен съюз на две любящи сърца. Така че той, Аполон, нямаше причини да съжалява за това, което се бе случило между него и Кити. Той я бе пожелал, беше се нахвърлил върху нея, а тя бе откликнала на пламенния му порив — при това неочаквано страстно. Защо да съжалява, след като те двамата бяха преживели такива прекрасни мигове? В тези несигурни и жестоки времена никой не се отказваше от най-малкия, от най-скромния повод за радост и щастие. Отново се потвърждаваше прастарата истина, че никога моралът не е така застрашен, както по време на война.
Бяха прекарали три незабравими дни. И три вълшебни, нощи. И това бе всичко. Но сега капитан Кузин бе длъжен отново да се завърне в ескадрона си. Да се посвети пак на проклетата война, макар че той вече предусещаше засега все още смътно, — че белите губят позициите си метър по метър, верста по верста.
Пред замъглените му от вятъра очи отново изплува силуетът на Кити. Като призрачно видение се бялнаха разкошните й рамене и високите й твърди гърди. В безсилна мъка князът импулсивно дръпна юздата и кобилата под него неволно изцвили.
Аполон веднага се приведе над гривата на Леда, погали я успокояващо и тя се понесе като вихър в снежната степ.
Облегната на рамката на прозореца на спалнята си, Кити с насълзени очи изпрати Аполон и двамата му спътника. Князът седеше на седлото с небрежна, самоуверена стойка. Още не беше наметнал бурнуса на гърба си. Под офицерския кител се очертаваха яките му рамене, а от колана висеше сабята му. Тежкият кобур лениво се поклащаше на хълбока му. Неизвестно защо Аполон бе решил да потегли гологлав, въпреки студената декемврийска утрин. Дългата му руса коса се развяваше от степния вятър като ореол над лик на светец. Колко пъти бе вплитала пръсти в тези буйни коси, замечтано си припомни просълзена тя, колко пъти косите му бяха галили шията, раменете, гърдите й…
Защо не беше като някоя от онези циганки, следващи обоза на войската? Или като някоя от казачките, които яздеха и се сражаваха наравно с мъжете? Сега щеше да бъде на седлото до него! В този миг Кити завиждаше на Карим и Сахин. По дяволите, какво значение имаха нейните желания, след като Аполон дори не пожела да се сбогува с нея? Нито пък спомена някога да се видят отново. „О, да — горчиво въздъхна Кити, — дори и да бе заговорил за следващата ни среща, сигурно щеше да измисли безчет извинения, за да я отложи! Мъжете така лесно си намират поводи, за да оправдаят отсъствието си. И ще чака да изтекат толкова дни и нощи, че накрая да изгубя и последната надежда да го зърна поне още веднъж…“
Всичко, абсолютно всичко беше против нея! Проклет живот! Нито бе циганка от обоза, нито казачка от конницата. Тя си оставаше княгиня Курминская по баща и графиня Радишевска по мъж. Беше омъжена, с неопетнено име и знатно потекло, но върху крехките й рамене бе стоварена ужасно тежката отговорност за двете имения, притежавани от десетки години от двете дворянски фамилии. Не, тя нямаше право да дезертира, колкото и съблазнителни да бяха бляновете й да не се разделя никога от очарователния княз Кузин. В притихналата стая примирената й въздишка отекна неочаквано силно.
Кити вдигна изящната си ръка, за да дръпне завесата, но до последния миг остана загледана в смаляващата се фигура на Аполон, стремително отдалечаваща се към хоризонта. Накрая се отдръпна от прозореца, примирила се със загубата на единствения мъж в този бездушен свят, който й бе дарил топлина, радост и ласки, за каквито не бе бленувала в безсънните си нощи. Мъжът, който най-после й бе дал да разбере какво означава думата „страст“. Мъжът, който само с появата си внасяше оживление и заразяваше всички около себе си с удивителната си дарба да се наслаждава на всички житейски радости, колкото и скромни да бяха те понякога. И точно този мъж си бе заминал, беше я напуснал завинаги… Кити отчаяно вдигна поглед към леглото от бяла бреза, леглото, в което той я бе научил да обича, да дарява и да получава щастие. Леглото, в което тя щеше да лежи самотна и безутешна, от днес до края на дните си.
За по-малко от час тримата конници стигнаха до Нижний. Аполон нетърпеливо скочи от седлото и се втурна по стъпалата пред кокетната сграда.
Фасадата на дома на Мадам Зоя отдалеч привличаше погледите на пътниците. В стремежа си да привлече повече и по-заможни клиенти, Мадам бе докарала архитект чак от Киев, който срещу щедър хонорар веднага бе склонил да изпълни всичките й приумици. Така, за всеобща изненада, в затънтената Астраханска област, в още по-затънтената губерния Нижний, се бе появила безвкусна имитация на елегантния дворец на Мадам Помпадур в пределите на Версай — прочутия Пти Трианон5.
Селата в околността бяха обитавани от невежи казаци, по пътищата чергаруваха цигани, татари и башкири, но Мадам Зоя не желаеше да се примири с безрадостния факт, че суровата съдба я бе запокитила в тази забравена от Бога и хората провинция, нейде край блатата около делтата на Волга. Затова пък дотук се стигаше доста бързо с каляска с четири коня от Бештау и Кисловодек — прочутите минерални извори, превърнати преди тридесет-четиридесет години в предпочитани целогодишни курорти на приказно богатите руски аристократи.
Аполон погали гривата на Леда, прошепна нещо на ухото на кобилата и подаде поводите на Карим.
Все още тръпнещи от утринната хладина, Карим и Сахин завързаха поводите на трите коня към дървените подпори на предната веранда и последваха Аполон по хлъзгавите от леда мраморни стъпала. Портиерът разтвори тежката дървена порта още преди тримата подранили посетители да наближат на по- малко от три метра — Мадам Зоя не напразно се гордееше с отлично обучения си персонал. Само след минута Кузин се озова в просторния салон и веднага се насочи към огромната камина, озарена от буйни пламъци, за да сгрее премръзналите си ръце. Смъкна бурнуса, ръкавиците и колана с двата тежки кобура, тръшна се на първото кресло, което се изпречи пред очите му и едва тогава махна с ръка на прислужника да
