го Аполон.
— Че какво общо има тук сърцето? Стига, Аполон! Престани да ме правиш на глупак! Много добре зная, че те вълнува не толкова сърцето й, а съвсем други части от тялото й. Така че не ме разигравай повече, а ми кажи името на твоето глезено котенце, за да има кой да те замести, ако успееш преди мен да се възнесеш в Рая при Аллах!
— Името на тази дама — натъртено процеди капитан Кузин, — не е за вашите уши. — След което измери мюсюлманина с хладен поглед.
Приятелите му се спогледаха озадачено. Никога не бяха виждали Аполон така загадъчен, нежелаещ да сподели с тях няколко думи за поредното си интимно завоевание, въпреки неписаната традиция в техния ескадрон. По-скоро им напомняше за баща, ревниво бранещ честта на дъщеря си. Щом е толкова потаен, мислено си казаха офицерите, сигурно става дума за някоя изключителна красавица. А може би дори за непорочна девственица? Сега, разбира се, въздъхнаха те замечтано, тя вече се бе простила с девствеността си. След тези умозаключения интересът на скучаещите кавалеристи към последните похождения на капитан Кузин не само че не се уталожи, но още повече се изостри. Всички присъстващи не можеха да откъснат очи от лицето му, опитвайки се да уловят някоя мимолетна издайническа мимика или някоя реплика на Аполон, за която да се уловят и да разкрият загадката.
— Ще ти бъда много задължен, Мохамед, ако ми спестиш следващите си въпроси!
Усмивката, озаряваща лицето на Аполон, внезапно помръкна. Изражението му рязко се промени от приветливо и самодоволно на мрачно и навъсено. Още по-яростно отекна в притихналия салон гневният глас, с който князът произнесе тези думи, сякаш изплющя камшик. „Проклети мюсюлмани — помисли си с отвращение Аполон, — свикнали са да се отнасят с жените като с добитък!“
За княз Кузин дори дама, която си е позволила да вкуси от божествения еликсир на любовта, винаги си оставаше дама и той беше готов да брани честта й с кинжала си. До последна капка кръв.
А в целия ескадрон нямаше човек, който да не бе наясно колко бе сръчен Аполон с кавказкия си кинжал, въпреки че именно мюсюлманите владееха най-добре това безмилостно оръжие. Те го предпочитаха като най-почтеното средство за окончателното разрешаване на всеки сериозен спор, независимо от повода. Особено при споровете, засягащи честта им. От друга страна обаче Мохамед Шамхал, макар че не се страхуваше да изтегли кинжала от пояса си дори срещу най-силния мъжага в ескадрона, съвсем не беше от глупавите самоубийци. Мюсюлманинът не се страхуваше от смъртта, дебнеща го при всяка кавалерийска атака срещу врага — нали Коранът му обещаваше вечно блаженство на небето като отплата за избитите неверници. Но да оголи гърди срещу кинжала на капитан Кузин — о, това бе нещо съвсем различно! То вещаеше неминуема смърт за него, Мохамед Шамхал. Аполон бе служил като младши офицер в Кавказ и бе усвоил до съвършенство древната традиция на местните планинци — дуелите в тамошните гарнизони винаги завършваха с гибелта на единия от двамата противници, а понякога, макар и рядко, никой не оцеляваше. Особено красноречив беше буреносният поглед на Аполон, както и десницата му, нетърпеливо опипваща дръжката на кавказкия кинжал, подаваща се над колана му. Мохамед веднага съобрази, че не си струва да рискува живота си заради някаква пропаднала жена, на която той дори не знаеше името.
Успя да издържи на пронизващия поглед на Аполон, поне дотолкова, че да успокои отчасти накърненото си честолюбие, след което сви рамене с престорено равнодушно изражение и кисело промърмори:
— Добре де, какво толкова е станало, че веднага кипна? Щом не желаеш да изслушаш съветите на приятелите си, хм, твоя воля…
— Благодаря ти. Радвам се, че тъй бързо се разбрахме — хладно кимна Аполон, вече напълно спокоен. Обикновено реагираше много по-бурно на всяко предизвикателство, независимо от кого бе отправено.
Но офицерите, насядали около масата и пред камината, останаха изненадани от ненадейното спречкване между Аполон и Мохамед. Въпреки че примирието между тях бе сключено за броени минути, всички разбраха, че този път не ставаше дума за поредната лекомислена любовна авантюра, с каквито бяха щедро изпъстрени последните няколко години от живота на княз Кузин, а за нещо много по-сериозно.
Именно затова всички въздъхнаха с облекчение, макар че в салона продължаваше да тегне неловка тишина. Малко оставаше спорът между Кузин и Шамхал да прерасне в ожесточена размяна на обиди и да приключи с кръвопролитен дуел и гибелта на единия от двамата. В тези времена, белязани с кървави схватки и всеобщ хаос, често избухваха жестоки свади, особено опасни, когато бе уязвена нечия чест. На фронта сляпата съдба запокитваше най-различни хора, всеки от тях със своите разбирания, навици и обноски, морални и религиозни принципи. Общото между тях беше само едно — дългите военни години ги бяха научили бързо и с лекота да посягат към оръжието.
Сепнат от внезапно надвисналата тишина, Аполон се озърна и реши да внесе оживление, затова заговори с обичайния си безгрижен тон:
— Къде е Пьотр? На горния етаж?
— Още не е свършил със закуската. Само Зоя е при него — обади се един къдрокос юнкер.
— Нали знаеш, че Мадам Зоя много обича компанията на графа — долетя пресипнал мъжки глас от другата страна на масата.
— Може да се каже, че почти не сме го виждали, откакто пристигнахме тук — намеси се младият ординарец с луничаво лице.
Аполон, доскоро измъчван от угризения, отчасти се успокои, когато узна, че през последните три денонощия на съпруга на Кити не бе липсвала женска компания. Странно, за миг го обзе съжаление към нея — несъмнено тя страдаше заради изневерите на мъжа си, но едва ли се бе замисляла как би реагирал графът, ако узнае, че е рогоносец. Нямаше съмнение, че Пьотр отдавна бе престанал да страда от угризения заради многобройните си похождения. Щом той не се измъчваше, защо Аполон трябваше да се укорява, че бе прелъстил съпругата му? Така че когато след няколко минути по стълбището от горния етаж слезе полковник Радишевски, князът спокойно срещна погледа му, без да трепне дори едно мускулче по красивото му лице.
— Добро утро, Пьотр.
— О, Аполон, кога пристигна? — радостно се провикна Пьотр. — Е, значи най-после успя да откриеш пътя към къщата на Зоя? Изглежда пак си открил някоя забележителна дамичка, щом не можа цели три денонощия да се измъкнеш от леглото й! Кажи поне биваше ли я, а? — Пьотр свойски го потупа по рамото.
От пръв поглед си личеше, че тези три денонощия се бяха отразили много благотворно на Пьотр, вероятно благодарение на неуморните грижи на Мадам Зоя.
— Разбира се — весело се усмихна Аполон. — Иначе нямаше толкова дълго да се забавя.
— Чудесно! И сега си напълно възстановен и готов за нови подвизи, така ли?
— Точно така.
— За разлика от повечето офицери в салона — скептично добави Пьотр и огледа подчинените си, насядали в небрежни пози край дългата маса, върху която още личаха следите от снощния гуляй. — Господа офицери, имате само един час на разположение. Всеки от вас може, ако желае, да изпие по чаша чай или кафе, може дори да си поръча две или три чаши, но искам да се държите здраво на седлата, защото ни очаква дълъг път. Зная, че на всички вас ви се иска да си почивате поне до обяд, но за съжаление барон Врангел няма да ни прости, ако закъснеем. Представям си как ще избухне, ако може да ни зърне отнякъде и разбере къде се намираме в момента. Нали го знаете какъв ревностен блюстител на морала е? Така че ескадронът ще потегли точно в девет. Първата ни цел е станция Дивное. От тази гара ще вземем влака за Харков. Новата задача на Дивата дивизия е да експортира влаковете, превозващи машите полкове на юг. Положението сериозно се е влошило, защото анархистите, искам да кажа зелените атамани на Нестор Махно, са станали много по-дръзки и непрекъснато атакуват нашите конвои. Нападат дори санитарните влакове, въпреки че са маркирани с емблемата на Червения кръст. Зная, че не ви се нрави кой знае колко тази мисия, но няма друг изход — примирено въздъхна полковникът. — Така че, господа, остава ви още само един час — Обърна се към Аполон. — Кузин, ела с мен в библиотеката. Искам да разгледаме картата и да обсъдим последните бюлетини от щаба на фронта.
След десетина минути Мадам Зоя влезе в библиотеката, за да се присъедини към двамата старши офицери. Висока, стройна, с прекрасна кестенява коса и великолепна кожа, тя умееше да привлича вниманието на мъжете, може би защото в очите й се долавяше необикновен блясък, въпреки че наближаваше четиридесетте. Дори и сега тя напомняше на Аполон за безгрижно пърхаща пеперуда.
