нищо не значеха за него, макар че тъкмо сега, в тези объркани времена, жените бяха много по- достъпни.
Именно затова го осени идеята да захвърли всичко и да потегли към имението на Кити, за да прекара коледните празници в леглото й, пък после, ако така пожелае съдбата, да заплати дори с кръвта си за това сладко прегрешение… Но колебанията и угризенията продължаваха да го мъчат. Към края на същия ден, в който Пьотр потегли към любовницата си в далечно Баку, след дълги часове на размисъл и двоумене, накрая Аполон окончателно се отказа от мечтата си да бъде за Коледа с Кити. Не помнеше друг път да бе проявявал подобно благоразумие винаги досега се бе надсмивал над всеки от приятелите си, който се опитваше да подчинява страстите си на повелите на разума.
Още не бе успял да намери задоволително решение поне на едно от измъчващите го противоречия, когато в купето нахлуха четирима кавалеристи, за да го завлекат на тазвечерното събиране с медицинските сестри от влака на Червения кръст. В ескадрона бяха плъзнали слухове, че поради необикновено многочислените загуби по време на отстъплението от Харков медицинските сестри успели да икономисат внушително количество чист спирт, който след разреждане с вода успешно заместваше водката. В същото време най-после бяха докарали от Ростов на Дон осемте каси с шампанско, за което грузинският княз, командващ разквартирувания в Таганрог артилерийски дивизион, бе пожертвал скъпия си фамилен пръстен, обсипан с рубини. Така че този път запасите от алкохол бяха внушителни, доста повече, отколкото при предишните пиршества. Аполон отсега можеше да се обзаложи, че дори след четиридневните коледни празници ще остане нещо за пиене.
За Аполон тези четири денонощия бяха запълнени единствено с висенето край масата и пресушаването на поредната бутилка. Странно, но нито водката, нито шампанското, нито дори конякът от запасите на Пьотр не успяха напълно да замъглят съзнанието му. Както не успя да привлече вниманието му младата медицинска сестра от екипа на Червения кръст, макар че госпожицата не пестеше усилия, за да му се хареса. Девойката не случайно не можеше да откъсне очи от княз Кузин. С него не можеше да се сравнява нито един от останалите мъже в ескадрона. Дори и през тези четири дни, през които Аполон напразно се мъчеше да удави мъката си, заради неосъществената мечта да прекара коледните празници с Кити, вроденият финес на изтънчения дворянин продължаваше да си личи дори в най-дребните жестове. Даже и в маниера, с който посягаше към чашата. Медицинската сестра, с червен кръст върху бялата престилка, беше запленена от тъжния княз, загадъчно красив и обаятелен в гордото си мълчаливо усамотение. Аполон пиеше, без дори да се огледа поне за миг, сам в своя ъгъл на дългата маса, без да обръща внимание на суматохата около себе си.
В чакалнята на гара Таганрог, на бърза ръка преобразена от белогвардейците в салон за пиршества, беше много шумно, оживено и задимено. Някой домъкна две танцьорки, от местния цигански табор. Отвсякъде се разнасяха оглушителни викове, насърчаващи мургавите момичета още по-страстно да кършат снаги и да подрусват лъскавите си нанизи, висящи нагъсто на шиите им. Всички се бяха издокарали в чест на предстоящата Бъдни вечер — в салона, на светлината на десетките свещи, пробляскваха еполетите и акселбантите на офицерите, дръжките на кинжалите и сабите им, заедно с накитите по дръзките деколтета на дамите от града. Нежното шумолене на копринени рокли галеше слуха на кавалеристите и артилеристите, които още не се бяха окопитили след тежките боеве.
В дъното една престаряла казачка свиреше на балалайка протяжни, пропити с безмерна тъга руски романси. Меките тонове, изтръгнати от струните, се преплитаха е пресипналите от водката мъжки гласове и със звънкия смях на девойките от санитарния влак. Синкавият дим от лулите на офицерите и сивкавият пушек от махорката на пехотинците се смесваха в гъста пелена, плътно разстилаща се из цялото помещение, преди да намерят най-близката пролука в дебелите почернели греди, за да излетят навън, неусетно, тъй както бавно, но сигурно чезнеха спомените за доброто старо време. Часовете се влачеха непоносимо бавно, пропити с носталгия, която не можеха да удави нито алкохолът, нито блюдата върху пищната трапеза, нито престорено оживените, неестествено шумни спорове, възникващи най-често заради дребнави поводи.
Късно през нощта, много след като бяха заглъхнали последните акорди на балалайката, Аполон, комуто всичко наоколо бе дотегнало до смърт, се тръшна върху войнишките шинели и вързопите с одеяла в ъгъла. Махна уморено с ръка на медицинската сестра, която през цялата вечер не се бе отделяла от него. Не можеше да я повика, защото така и не успя да запомни името й. Нейните плахи ласки и безкрайно търпение все пак му помогнаха да заглуши мъчителните спомени за тази, заради която се обливаше в кръв сърцето му. Всъщност медицинската сестра нямаше нищо против той да й шепне в мрака „… златокъдра моя графиньо“, докато галеше лицето й, макар тя да беше брюнетка, а във вените й да нямаше и капка синя кръв.
На следващата сутрин, когато слънчевите лъчи отново огряха влаковете, застинали върху коловозите, Аполон с усилие надигна глава, за да огледа лицето на девойката, спяща на рамото му. Озърна се недоумяващо, опитвайки се да разбуди в паметта си поне откъслечни спомени от предишната нощ, но не успя, затова само въздъхна кисело. Разтърка чело и слепоочия в напразен опит да прогони мъчителните пристъпи на главоболието. Сетне машинално повтори същия жест, който всъщност бе едва ли не единственото му занимание през последните три вечери — ръката му се протегна, за да напипа полуизпразненото шише с водка, оставено снощи от някого върху перваза на прозореца със стъкла, заскрежени от ледения декемврийски вятър.
В тези отчаяни дни — последните за Бялата армия — населението на цяла Южна Русия беше обхванато от трудна за описване епидемия от безверие в утрешния ден и пълна липса на надежди. И военните, и цивилните даже не живееха ден за ден, а по-скоро час за час. Докато връхлитащите от север болшевики заливаха всичко по пътя си като мътна приливна вълна, никой не знаеше дали вече не е излят куршумът, предназначен за него от жестоката съдба. Такъв край все пак беше за предпочитане пред гладната смърт, пред увисването на бесилото или пред най-ужасяващата перспектива — попадне в лапите на чекистите, които не познаваха думи като „милост“, „състрадание“ и „човещина“.
Докато Аполон давеше мъката си във водката и шампанското, Кити прекара коледните празници доста по-спокойно. Мнозина от собствениците на съседните имения бяха забягнали в чужбина през последните две години, а на тези, които бяха останали, никак не им беше до тържества. Нямаше семейство — независимо дали бе аристократично или селяшко — което през последните две годни да не бе дало поне една свидна жертва — баща или съпруг, син или внук, брат или племенник. Срещаха се фамилии, в които мъжете бяха избити до крак.
Княгиня Давидова още не можеше да прежали последния си син, загинал в ожесточените боеве през лятото на 1919 година. Кити редовно я навестяваше, а от един месец все я увещаваше да й гостува за Коледа, но княгинята само мълчеше, вперила празен поглед в ъгъла. Лекото кимване с глава бе единственият признак на живот в нея. Княгиня Давидова още не беше изгубила благородната си осанка, още не бе забравила навика си да издава разпореждания на камериерките си с властен, добре школуван глас, но духът сякаш отдавна бе напуснал тялото й, съсухрено и сковано, след като бе изплакала всичките си сълзи.
Тишината в просторната къща действаше много потискащо. Още с влизането посетителят усещаше неприятния дъх на мухъл, на износеност, на болест, дори на смърт. Скромната черна рокля на княгинята, гарнирана само с бяла якичка и маншети, още повече подсилваше траурната атмосфера, царяща в този онемял дом. Нито един часовник в къщата не работеше — княгинята бе забранила на слугите да ги докосват в онзи злокобен осемнадесети август, когато нейният любим син Григорий бе загинал нейде край Царицин. Вместо да навива часовниците, прислугата бе задължена да сменя свещите около портрета на загиналия, окачен на северната стена във всекидневната. Нейна светлост Мария Яковлевна Давидова стоеше с часове пред портрета, полугласно мълвейки сърцераздирателни молитви за вечен покой на душата му. Мнозина от прислужниците напуснаха този мавзолей, потопен в скръб и неутешима печал. Останаха само най-преданите слуги, чиито бащи бяха служили при покойния княз — бащата на княгиня Мария Яковлевна.
Днес, когато Кити пристигна за следобедния чай, отново се повтори до болка познатата сцена — домакинята бегло кимна в отговор на поздрава на гостенката си, след което пак насочи погледа си към портрета на стената. Сконфузена, Кити машинално забеляза, че лакираната рамка на портрета беше вече доста потъмняла от пушека на денонощно горящите свещи.
Но Кити стоически издържа тази не особено приятна сцена, понеже съзнаваше, че в цялата околност
