постъпя! Ти така и така нямаше с какво да се забавляваш тук по Коледа. Можех да те оставя в имението, за да правиш компания на Кити по време на коледните празници. После, на връщане, можех да те взема и да се върнем заедно тук, в Таганрог. Кити въобще нямаше да разбере, че съм бил в Баку.
Аполон отново се ядоса. Не само заради лекомисленото отношение на Пьотр към жена си, но и заради така глупаво пропуснатия шанс да остане насаме с Кити.
Пьотр недоволно сви устни.
— За съжаление вече е безнадеждно късно. По-рано трябваше да ми хрумне тази идея. Ти би бил прекрасен компаньон за Кити.
Аполон стисна зъби, за да потисне желанието си да наругае приятеля си. Как могат мъжете понякога да са толкова слепи?
— Не те ли е страх да оставиш жена си сама с мен? Нали всички твърдят, че съм бил непоправимо покварен развратник?
— Ти и Кити?! — изненадано извика Пьотр. — Да не се шегуваш? — Сега явно беше ред на Пьотр да смръщи озадачено вежди. — Та тя дори няма да знае какво да прави, ако се опиташ да я ухажваш!
— Сигурен ли си? — Много усилия костваше на Аполон да не позволи на гласа си да трепне от вълнение.
За негова изненада Пьотр посрещна този въпрос със смях. Той отдавна си бе изградил непоклатими убеждения относно характера, темперамента и нрава на съпругата си, така че въобще не долови прикрития сарказъм в тона на Аполон.
— Напълно, драги ми приятелю. Слушай, аз съм женен за нея повече от три години. Главата й е пълна само с грижи за счетоводните книги и за издръжката на имението. Страсти, чувственост, романтични пориви? — Той изсумтя презрително. — Хм, никога няма да й хрумне нещо подобно. Не и на моята Кити! Освен това тя е толкова скучна, че само ще си загубиш времето с нея. Така че по-добре да не мислим за подобни глупости! — безгрижно махна с ръка Пьотр и насмешливо присви устни.
Но Аполон отново потъна в мрачен размисъл. За разлика от Пьотр, той много добре знаеше колко страстна и чувствена можеше да бъде Кити. Спомените от часовете, прекарани с нея в леглото, го принудиха да стисне яростно зъби. За нищо на света не биваше да се издаде пред Пьотр! Защо му трябваше да говори на тази толкова парлива тема? Проклета съдба! Какво се оказа в края на краищата? Не само че е било възможно да бъде за Коледа с нея, но дори всичко е могло да бъде организирано, без въобще да се крие. С благословията на нейния мъж! При тази мисъл кръвта рязко нахлу в главата му и болката се усили още повече. Аполон притисна длани към слепоочията си, пое си дъх и сърдито изръмжа:
— Стига! Повече не искам дума да чувам за това, Пьотр! Не ми говори за жени! Нито за любов! Нито за твоята наложница в Баку! Ясно ли е?
Аполон скочи от койката и се приближи към прозореца. Отвори го с рязък замах и остана облегнат на него, въпреки нахлуващия студен въздух. Прекалено много му се бе насъбрало напоследък. Страхуваше се, че няма да издържи и че ще извърши нещо ужасно, нещо непоправимо, след което няма да има връщане назад.
Пьотр се приближи към него и загрижено го потупа по рамото.
— Какво става с теб, приятелю? Никога не съм те виждал толкова мрачен! Да не би да преживяваш някаква сантиментална история?
— Може и така да се каже… — тихо промърмори Аполон.
— Боже мой! Възможно ли е това? Не вярвах, че все още стават чудеса на този свят! — За миг Пьотр се поколеба, преди да продължи неуверено: — Искаш ли да споделиш с мен за…
— Не!
— Аполон, скъпи приятелю, защо днес си така опърничав и груб? — попита Пьотр. — Да не би цялата тази сцена да е заради онази сестра от влака на Червения кръст?
Но Аполон само поклати глава, без въобще да продума. Пьотр разбра, че нищо няма да успее да изтръгне от него.
— Е, щом така предпочиташ, не ми остава нищо друго — примирено сви рамене той, — освен да изчакам махмурлукът ти да премине.
За разлика от Аполон, Пьотр беше доволен от себе си и нищо не бе в състояние да развали настроението му. Дори и мрачното изражение на приятеля му.
— Ще отида във вагон-ресторанта. Ординарецът ми доложи, че ще намеря весела компания за игра на карти. И без това до утре сутринта няма да има телеграми от щаба на фронта за промяната на обстановката.
Пьотр махна с ръка и напусна купето. Стъпките му заглъхнаха по коридора.
Бутилката с водка с трясък се разби в стената на купето. „По дяволите!“, изръмжа Аполон, срита с крак парчетата стъкло и се намръщи още повече, щом зърна петното върху тъмносиния килим. Какъв пропуск! Можело е да прегръща Кити през тези три дни и нощи, вместо онази медицинска сестра… Той така и не успя да си спомни името й. Но сам си бе виновен. Защо не се вслуша в зова на сърцето си? Защо не замина за Астрахан? Как можа да постъпи така глупаво? Каква полза от добрите намерения, от угризения на съвестта, от предпазливостта?
Нали единствената поука — която всички офицери извличаха от омразната война — беше една- единствена, съвсем проста, понятна дори и за най-глупавите: използвай всяка възможност да се наслаждаваш на живота, дори и най-скромната, докато не е станало невъзвратимо късно! Нали именно той се придържаше от години именно към това златно правило! Май Пьотр имаше право… Какво, за Бога, ставаше с него? Дали пък върху му не се стоварваше фамилното проклятие? Още когато беше в разцвета на младостта си, Аполон беше открил в характера си онази особеност, с която се бяха отличавали предшествениците му — свободолюбие и стремеж към максимално задоволяване на всички желания и прищевки. Още първият дворянин от рода Кузин беше сред воините, помогнали на Михаил Романов да завземе престола преди три столетия въпреки ожесточената съпротива на московските боляри.
Но когато пристъпът му на ярост се уталожи, отново го обзеха съмнения дали Кити щеше да пожелае да се види с него, както и угризения — нали Пьотр бе най-добрият му приятел…
Аполон въздъхна недоволно и със свито сърце се настани на тясната койка, която от една седмица му служеше за легло. Подпря брадичката си с юмруци, стисна зъби и впери невиждащ поглед в изцапания килим на пода на купето. Може би защото беше много объркан, изтощен и все още не напълно изтрезнял, но именно в този миг, без да осъзнава напълно всички възможни последици, Аполон Кузин взе едно от онези решения, които променят завинаги съдбата на всеки мъж. Защо се бе отказал от Кити? Той, който досега никога и пред нищо не се бе спирал, за да задоволи капризите си? Закани се, че повече няма да се лишава от това, за което копнее душата му, независимо от колебанията или последващото разкаяние. Ще я има, на всяка цена, ради Бога, каквото и да му струва това!
За съжаление следващите дни се оказаха така наситени с драматични събития, че не само беше абсурдно да крои планове за следващата си среща с Кити, но нямаше време дори да мисли за нея. Още на следващата сутрин тяхната дивизия беше натоварена на вагоните, за да бъде хвърлена в жестоката битка за Царицин — болшевиките отново се опитваха да пробият фронта, но този път от изток. Ескадронът на полковник Радишевски още не се бе укрепил на новата позиция недалеч от десния бряг на Волга, когато дойде заповедта за отстъпление. На трети януари Царицин падна в ръцете на болшевиките. Никой не очакваше, че само три дни по-късно червените ще превземат и Таганрог. А след още няколко дни предните им отряди наближиха Новочеркаск — най-големия град в земите на донските казаци. Белогвардейците бяха принудени да евакуират и Ростов на Дон. Щабът на фронта се премести в Екатеринодар, откъдето преди две години Бялата армия беше започнала настъплението си на север.
Въпреки паническото отстъпление, барон Врангел и генерал Деникин продължаваха да общуват помежду си само с писма и телеграми, като оперетни примадони. Тяхното съперничество за поста главнокомандуващ на Бялата армия имаше фатални последици за изхода на Гражданската война. След като генерал Корнилов бе разкъсан от снаряд, сред белогвардейските водачи не се намери нито една личност, достатъчно авторитетна, за да обедини всички противници на болшевиките.
Колкото повече се влошаваше положението по фронтовете, толкова повече се задълбочаваше съперничеството между белите генерали. Деникин притежаваше административни способности, но се оказа лош тактик. Барон Врангел, въпреки че бе надарен с блестящ ум, непрестанно отблъскваше сътрудниците от
