пътуването, макар че бе доста уморен от прекосяването на Кавказките хребети. Веднага сподели с Аполон за радостното посрещане в Баку. Суата и двете й деца едва не припаднали от радост, щом го зърнали на прага на къщата.
Поради някаква необяснима причина именно това безгрижие, изписано на грейналото лице на Пьотр, веднага напълни с озлобление сърцето на Аполон. Или го дразнеше фактът, че Пьотр въобще не се опитваше да прикрива незаконното си съжителство с онази жена в Баку, докато той бе длъжен да спотайва дълбоко в сърцето си горчивината от отказа си да замине за Астрахан и да прекара коледните празници в спалнята на Кити… Още повече, че последните четири денонощия, удавени в мрачно пиянство, съвсем бяха отровили настроението му. Крайният резултат беше плачевен — княз Аполон Кузин, прочут с веселия си нрав и с безгрижното си поведение, сега беше по-мрачен и навъсен от всеки друг кавалерист в ескадрона.
— Не може ли да говориш по-тихо! — раздразнено се сопна той на Пьотр, докато графът оживено споделяше с офицерите си по-интересните преживелици по време на пътуването му от Баку до Таганрог.
Но недоволният тон на Аполон не успя да помрачи веселото настроение на Пьотр. Графът само се извърна и учудено го изгледа през рамо.
— Какво ти става, Аполон? — съчувствено запита той. Да не би да те цепи главата след снощното пиене?
Въпросът му беше риторичен, защото посивялото лице на Аполон беше по-красноречиво от всякакъв отговор. Дори бе занемарил облеклото си, което се случваше извънредно рядко с него. Брадата му беше набола, тъй като през последните четири дни нито веднъж не бе посягал към бръснача. В погледа му се четеше единствено умора и отегчение от всичко, което го заобикаляше, за което всъщност имаше предостатъчно основания. Но Пьотр остана удивен най вече от едно неочаквано разкритие — пръстите на Аполон конвулсивно потрепваха, очевидно мимо волята му. Пьотр не помнеше друг път да бе виждал приятеля си в толкова окаяно състояние, дори и след най-кървавите сражения през миналата година, когато корпусът на Мамонтов достигна до подстъпите към Воронеж и се готвеше да продължи към Тула.
— Нищо ми няма. Ще ми мине — унило промърмори Аполон.
Защо съдбата бе дарила Пьотр с такова щастие, докато той бе принуден да посрещне Коледа в тази отблъскваща впиянчена компания? След онези незабравими нощи в спалнята на Кити останалите жени вече можеха единствено да погъделичкат сетивата му, да пробудят инстинктите му, но не и да го дарят с щастие. Всъщност князът доста смътно си спомняше ласките на медицинската сестра от санитарния влак на Червения кръст, но за нищо на света не можеше да си припомни точно в коя нощ бе станало това. Знаеше само, че въпреки тежкото пиянство така и не успя да изтръгне от паметта си спомена за прелестните мигове в спалнята на Кити.
Вероятно Аполон се озлоби още повече от тези размисли, защото рязко вдигна глава и презрително процеди през зъби:
— Поне веднъж не ти ли хрумна, че жена ти може да те е чакала за Коледа?
Пьотр, приключил със свалянето на ботушите, се изправи, както си беше по чорапи, и се взря изумено в навъсеното лице на приятеля си.
— Кити? Как така се сети за нея?
Погледът му се плъзна по тялото на Аполон — князът лежеше в нехайна поза на койката в купето на вагона, запазен за техния ескадрон. Графът веднага реши, че Аполон още не е изтрезнял от снощи. Затова само безгрижно сви рамене и смутено промърмори:
— Няма защо да се тревожа за Кити. Жена ми чудесно се справя сама с имението. Винаги може да се разчита на нея.
— А ти как разбра, че я бива за управител на толкова обширно имение? — продължи Аполон с още по- заядлива нотка. — Та нали откакто се ожени дори десет дни не си стоял при нея! — Гласът му потръпна от възмущение. Може би наистина още не беше напълно изтрезнял, но напоследък му се бе насъбрала толкова много горчивина, че едва се сдържаше да не избухне.
Но Пьотр, заслепен от илюзорните си представи за щастие — като всеки наивен мъж, въобразяващ си, че ще може до безкрай да живее безнаказано с две жени едновременно, — не успя да забележи гневно припламващите искри в зениците на Аполон. И този път графът само вдигна рамене примирено.
— Стига, Аполон. Тя отлично ръководи имението, — Пьотр винаги говореше за двете имения като за една обща собственост. — Там аз съм напълно излишен, поне засега.
За щастие князът вече бе успял да се овладее и се задоволи само с една тежка въздишка.
— Е, щом е така, не ти остава друго, освен да благодариш на Бога, че те е дарил с толкова разумна съпруга — полугласно измърмори той.
— Какво? Какво каза? — сепна се Пьотр.
— Казах само, че ще се радвам, ако наистина нямаш никакви основания за тревога.
Между двамата приятели надвисна неловко мълчание. Пьотр присви очи и отново се вторачи с недоумение в лицето на Аполон, опитвайки се да отгатне мислите му.
— Ти… ти да не би да си научил нещо… искам да кажа… случило ли се е нещо в мое отсъствие? Може би Кити е изпратила телеграма? — Гласът му внезапно се промени и сега звучеше подчертано загрижено, но Аполон го познаваше прекалено добре, за да се подлъже от нотките на безпокойство в тона на Пьотр.
Вместо това князът само се засмя презрително и без да става от койката, се протегна към масичката, за да хване недоизпразнената бутилка с водка.
— Разбира се, че в твоето имение всичко е наред. Също и тук, в Таганрог. Докато те нямаше, почти не съм ставал от тази койка. Ординарецът се грижеше бутилката да ми е под ръка, а девойчетата от Червения кръст не ме оставиха да умра от скука. Особено старателна беше онази… тъмната. Дявол да го вземе, защо все не мога да й запомня името? Започвам много лесно да забравям какви съм ги вършил предишната вечер, а това никак не ми харесва. Ето, на, не мога да си спомня дали завчера някоя от другите медицински сестри не успя да изпревари моята предишна компаньонка и да се напъха под завивките ми преди нея. Всичко ми е така замотано в главата…
— Че от какво толкова можеш да се оплакваш? — прекъсна го Пьотр, нежелаещ повече да слуша бъбренето на Аполон. Нали така безразборно те двамата живееха от години и вече бяха свикнали с непретенциозните полеви условия. Така нехайно съществуваха и хиляди руски офицери, защото никой не бе сигурен дали ще оцелее в следващото сражение.
— Уф, като се замисли човек, излиза, че този живот е напълно лишен от смисъл — сломено въздъхна князът. — С какво всъщност си запълваме дните ние двамата с теб, Пьотр? Ядем, пием, спим, вкарваме в леглата си първата фуста, която се окаже толкова плиткоумна, че реши да ни обърне поне малко внимание. Прахосваме парите, останали от богатствата на бащите ни… — Аполон надигна бутилката като за наздравица, опря гърлото й до пресъхналите си устни и отпи солидна глътка. — Моля се на Господа само за едно… поне имената им да мога да запомням… Ех, ако не завинаги, то поне за месец или даже два. — Сянка падна върху измореното му лице. Отвори уста и шумно си пое въздух, за да угаси парещия огън в гърлото си. За съжаление краставичките и сельодката бяха свършили още преди два дни, а последните запаси от хайвер бяха изчерпани още преди падането на Харков.
Пьотр се намръщи. Отдавна не бе виждал приятеля си изпаднал в толкова мрачно настроение. Графът замислено потърка брадичка и след няколко минути, изтекли в напрегнато мълчание, лицето му внезапно просветна. Очевидно го бе озарила някаква спасителна мисъл.
— По дяволите! — изруга Пьотр. — Как не успях по-рано да се досетя! Трябваше да отида първо в имението, да успокоя Кити. Даже можеше и теб да те взема. Да, защо не! — При тези думи на Пьотр лявата вежда на Аполон нервно потръпна, но за щастие Пьотр не забеляза тази издайническа мимолетна промяна в изражението на своя приятел. — Да, точно така е трябвало да постъпим. Ако ти беше с мен, щяхме да бъдем много по-убедителни. На другия ден щеше да ми помогнеш да обясня на Кити, че е крайно необходимо да забравим за ужасните преживелици на фронта, като заминем на лов. А вместо това можеше да прескоча до Астрахан и от там да потегля с парахода за Баку. Е, нямаше да имам на разположение три дни да остана при Суата и децата ми, но пък Кити щеше да е по-спокойна…
— Виждам, че все още си загрижен за жена си — хладно процеди Аполон.
— Да, за Бога! — Пьотр гневно стисна юмруци. — Как не се сетих тогава! Точно така трябваше да
