щаба си и подчинените си с високомерието си. За съжаление в много случаи баронът имаше право да упреква офицерите от своя щаб заради пристрастеността им към опиума, към оскотяващото пиянство, към разгулните оргии и безсрамното мародерство. Най-малко усилия полагаха те за стриктното изпълнение на заповедите му. В щаба на Бялата армия цареше непоносима атмосфера на завист и съперничество, интриги и коварни капани. Крайният резултат се оказа плачевен — координацията между действията на отделните части се нарушаваше почти всекидневно, случаите на неподчинение или на тактически грешки зачестяваха все повече, за което белогвардейските съединения заплащаха с огромни загуби в жива сила, въоръжение и с отстъпление от така трудно завоюваните позиции.
Но в щабовете на Червената армия положението не беше много по-розово. В тях подозрителността, недоверието и наказателните мерки бяха още по-често явление. Естествено, бившите царски офицери най- често ставаха мишена на преследвания. Терорът над всички несъгласни с новия режим се вдъхновяваше от Москва. Изпращаните по фронтовете болшевишки комисари, сред които най-силно изпъкваха Троцки и Сталин, с лека ръка изпращаха на смърт стотици хора за най-дребни провинения, особено по време на отстъпление. Будьони и останалите пълководци от Червената армия често бяха принуждавани да се нагърбват с непосилни за изпълнение заповеди на Москва. Понякога единственото спасение беше оправданието, че заповедта не е получена — съвсем правдоподобна ситуация, защото свръзките изобщо не бяха надеждни. Същевременно командирите на червените полкове и дивизии — също както противниците си от другата страна на фронта — се пристрастяваха към алкохола и наркотиците, жените, златото и диамантите. Повечето от тях не пропускаха да се възползват от възможността да грабят, да си отмъщават, да задоволяват примитивните си страсти, без да забравят обаче за най-важното — на всяка цена да оцелеят, да дочакат живи и невредими края на тази братоубийствена касапница. Нямаше офицер, който да не търси отчаяно някакъв отдушник, за да забрави поне за една вечер кървавите сцени от току-що изминалия ден.
В същото време Ленин, по всички възможни канали — по телефона, по телеграфа, във вестниците или по митингите, не отслабваше призивите за „победа на всяка цена“, „за борба до смърт“.
В разгара на хаоса и междуособиците в щаба на Бялата армия Аполон и Пьотр, заедно с Дивата дивизия, бяха принудени да напредват през леденостудените степи, рискувайки постоянно да загинат или от студ, или от картечниците на червеноармейците. В същото време от изтощените до предела на силите белогвардейски полкове се изискаше да печелят битка след битка, въпреки жестокия недостиг на артилерия, на муниции и на фураж за конете. Дивата дивизия се опита да отблъсне конницата на Будьони в равнините около Азовско море, но претърпя катастрофално поражение.
В средата на януари част от кавказката кавалерия, подчинена дотогава на барон Врангел, беше прехвърлена в Четвърти кавалерийски корпус на генерал Павлов. До края на януари и през февруари Аполон и Пьотр се сражаваха под командването на генерал Павлов, който бе получил невъзможна за изпълнение заповед — да затъкне пробива на Първа конна армия на Будьони при река Манич, без да държи сметка за загубите. Набързо сформираното кавалерийско съединение, съставено предимно от донски и кубански казашки ескадрони, подсилени от отряди от кавказки стрелци, се нахвърли с такава ярост срещу авангарди на Будьони, командван от болшевика Думенко, че отначало спечелиха няколко сражения. Почти целият личен състав в корпуса на генерал Павлов — около дванадесет хиляди саби — беше кален в многобройни битки още от Първата световна война. Подбраните елитни ескадрони нападаха с безумна смелост линиите на червените и непрекъснато объркваха плановете на болшевиките.
Но въпреки временните успехи на белите, щабът на Будьони успя да прехвърли свежи подкрепления към полесражението с център никому неизвестната доскоро река Манич. На шестнадесети февруари започна решителното сражение. Битката се водеше на участък с ширина около двадесет километра. И двамата пълководци — генерал Павлов и Сергей Будьони — отлично разбираха, че тази битка ще се окаже решаваща за цялата зимна офанзива. Ако успеят да обърнат в бягство червените, белите ще спечелят толкова ценното време за прегрупиране на дивизиите, полковете и ескадроните, за попълване на запасите от боеприпаси, за потягане на резервите.
Критичността на момента очевидно бяха разбирали и болшевишките водачи в Кремъл, начело с Ленин, защото все повече се засилваше потокът от набързо нахвърлени телеграми, с нетърпящ възражения тон, изобилстващи с истерични подкани за победа на всяка цена. Открито се признаваше, че ако сега не бъде сломена съпротивата на белогвардейците, ще се оголи целият Южен фронт и противникът през лятото отново ще бъде в състояние да заплаши Москва.
На двадесет и пети февруари войските на генерал Павлов превзеха станция Торговая, недалеч от брега на Манич. Но този скромен успех никого не можа да заблуди — от двадесетте хиляди конници, с които генерал Павлов потегли към Манич, след тридневния преход, сред свистенето на куршумите, шрапнелите и ледения вятър в голите донски степи, под командването на генерала бяха останали само единадесет хиляди кавалеристи. Нямаше откъде да се набавя храна за войниците, нито сено за конете. Никъде не можеше да се намери подслон за ранените и болните — наоколо се стелеха само безкрайни казашки равнини.
Боеспособността на белогвардейските ескадрони беше спаднала до критична точка. И тогава врагът нападна.
Пьотр и Аполон — който навсякъде беше съпровождан от верните Карим и Сахин — успяха да се спасят от гибел единствено благодарение на случайността. Полковникът, следван от капитан Кузин и двамата му телохранители, яздеше най-отпред, начело на ескадрона, когато от северозапад връхлетяха предните разезди от конницата на Будьони. Ударът пое ариергарда на дългата колона от ездачи. Пьотр бързо прецени, че неговият ескадрон нямаше никакви шансове за победа и веднага изкрещя на хората си да отстъпват назад към Торговая. Спаси ги лудешкото препускане, продължило повече от половин час, както и това, че червеноармейците прекратиха атаката, за да оплячкосат обоза на ескадрона. Едва успяха да се доберат до станция Торговая, останали съвсем без сили. Нямаше никакво време за губене. Някъде на север, на другия бряг на Манич, се съсредоточаваха основните сили на Първа конна армия на Сергей Будьони — около двадесет хиляди саби, така че полковник Пьотр Радишевски не посмя да издаде заповед за пренощуване в станция Торговая. Оцелелите от неговия ескадрон продължиха още по на юг, към лагера на генерал Павлов, където беше групирана цялата конница на белогвардейската армия.
Двете конници останаха така две денонощия, разделени само от двадесет версти. Никой не бързаше да атакува пръв. Температурите бяха много под нулата, конете все по-често се подхлъзваха по заледената земя и затова опитните кавалерийски офицери не искаха да рискуват напразно. На всичкото отгоре червените не бяха така изтощени, както белите, които още не се бяха възстановили след изтощителния преход от района на Таганрог до бреговете на Манич. Но генерал Павлов знаеше също, че неговите сили се изчерпват с всеки изминал час заради отчайващата оскъдица в тила на войската. Нямаше друг изход, освен да рискува с фронтална атака, в която да хвърли всичките си ескадрони.
На следващата сутрин студът беше още по-свиреп, затова когато генерал Павлов спря белия си жребец в средата на лагера и извика: „На конете! По седлата!“, само половината от кавалеристите веднага изпълниха заповедта на командира на корпуса. Останалите ездачи се засуетиха около изтощените коне и изгубиха почти половин час, докато попълнят нестройните редици на ескадроните. В това време от север се върнаха разузнавачите, с тревожното съобщение, че в падината на петнадесет версти от лагера се е притаил в засада многочислен отряд от конници на противника. Генерал Павлов реши да се възползва от предимството на изненадващия удар и веднага се провикна:
— Саби вън! В атака! Ще накажем с оръжието си тези проклети кучи синове!
Но бялата кавалерия не успя да препусне в галоп — конете бяха толкова изтощени, че бе истинско чудо как въобще се понесоха в лек тръс към падината. Заради това фатално забавяне тъкмо на превала — малко преди да се разкрие пред очите на ездачите наклона към падината — отсреща внезапно изскочи първата вълна от вражеската конница. А зад нея, в далечината, откъм хоризонта се понесоха следващите вълни, с безчет пробляскващи в студената утрин стоманени остриета, размахвани от галопиращите будьоновци.
Конниците на генерал Павлов настръхнаха от тази заплашителна гледка, но дори за миг не намалиха темпото. Само изпънаха сабите напред, за атака, приведоха се над гривите и пришпориха конете. Единственото спасение за тях бе да атакуват, преди противникът да успее да се разгъне в ширина, за да не ги притисне по фланговете с превъзхождащите си сили. Трябваше да сразят предния ешелон със светкавичен, безмилостен пробив в центъра.
Само след секунди двете конници се сляха в невъобразимо объркано гигантско кълбо, многолико,
