преди да бъде завладяно от червеноармейците.
Не искаше да съзерцава тревожната гледка, нито пък имаше време за губене, затова продължи по пустия път. Присви рамене, за да преодолее студените тръпки, пролазили по гърба й. „О, Господи — прошепна задъханата жена, — дано по-скоро стигна до Ставропол!“
Но съдбата отново бе решила да я изпита.
Само след десетина минути, малко след един остър завой, мракът пред очите й бе нарушен от внезапно изскочили два яркожълтеникави лъча. Светлините се поколебаха треперливо по протежение на пътя, преди да се фокусират върху нея. Чу се и шум на автомобилен двигател. Кобилата така се изплаши от ненадейно изскочилите светлини, че рязко подскочи и Кити изпусна юздите. Усети само как полетя надолу, без дори да успее да изкрещи, когато главата й се удари в нещо твърдо и тя потъна в плътен мрак.
Тромавият автомобил веднага се разтресе закован на място от спирачките, натиснати с все сила от невидимия шофьор. Щом колата спря със пронизващо скърцане, от задната седалка се надигна снажен, висок офицер. Той придърпа шинела си, за да се предпази от острия зимен вятър и с бавни крачки се приближи към тялото, проснато насред покритото със сняг шосе. Побутна го с върха на потуша си, за да го обърне по гръб и едва тогава разбра, че пред него лежи жена. Веднага извика: „Донесете фенера!“ Лъчът се плъзна по тялото на Кити. „Боже мой, тя е в безсъзнание!“ — ахна генералът. После се вгледа по- внимателно в дрехите й и разбра, че непознатата, по всяка вероятност, е от богато семейство — селянките не можеха дори да мечтаят за толкова скъпи дрехи. „Веднага я настанете на задната седалка!“ — заповяда той на своя шофьор, който служеше при генерала като ординарец. Болшевишкият генерал винаги бе харесвал жените с аристократичен произход. Те бяха така изящни и да се общува с тях беше толкова приятно. „Да, революцията си имаше и своите приятни страни…“, зарадвано си помисли той, който преди промените никога досега не бе имал достъп до висшите кръгове, тъй като бе син на бедни сибирски селяни.
Генерал Берьозов заповяда на своя шофьор да подкара колата по обратния път към Ставропол.
На няколко пъти по време на пътуването към града генералът включваше светлините в купето на автомобила, за да провери дали е дошла в съзнание негова последна пленница, която — генералът вече беше сигурен в това — засенчваше с красотата си всички останали жени, с които го бе сблъсквала съдбата.
На следващата сутрин Кити се събуди в непознато легло в непозната, прилично обзаведена стая. Погледът й се плъзна по стените, покрити с брокат, по тавана с гипсови орнаменти, по плътните завеси на прозорците и по старомодните мебели. Но когато обърна глава към един от ъглите, с учудване забеляза възрастна жена да седи мълчаливо на столчето до вратата.
— Къде съм попаднала? — попита Кити и примигна два-три пъти, за да се увери, че не сънува. После извърна глава и веднага изохка от острата болка в тила.
— Намирате се в Ставропол, госпожо. — Очевидно възрастната прислужница бе решила да остави Кити да се наспи и да се съвземе, за да привикне по-безболезнено към новата обстановка. Дори само от обръщението, с което отговори на Кити, си личеше, че прислужницата притежава значителен опит в общуването с хора от дворянското общество.
— Къде по-точно?
— В хотел „Русия“, госпожо.
— Но кой ме доведе тук? — изуми се Кити. Все още си спомняше съвсем смътно как миналата вечер срещу нея на шосето изскочи някакъв автомобил.
— Генерал Берьозов, госпожо.
— Колко любезно от негова страна.
Кити все още вярваше, че Ставропол не е засегнат от болшевишкото нашествие. Затова се зарадва искрено, че е била спасена от генерал от Бялата армия. Погледът на старата жена се насочи към лицето на графинята.
— Да, госпожо, той беше много загрижен за вашето състояние. Нареди ми да не напускам стаята ви, докато не се събудите. Искате ли чаша чай? Може би трябва да ви доноса лекарство срещу главоболието?
— О, да, благодаря. Имам нужда точно от това, защото главата ме боли ужасно.
Жената се приближи към самовара върху масичката и отсрещния ъгъл на стаята. Напълни чашата с чай и я донесе до нощната масичка край леглото, заедно с лекарството против главоболие. После се върна до самовара, за да вземе от подноса няколко парчета кекс.
Кити преглътна лекарството с чая и тъкмо оставяше чашата на подноса върху масичката, когато вратата се отвори и на прага се появи едър мъж в униформата на генерал от Червената армия. Той кимна сухо и възрастната прислужница веднага напусна стаята. Генералът се отпусна в креслото, оставено недалеч от леглото, кръстоса крак върху крак и се облегна удобно. Светлите му очи си оставаха полускрити зад миглите, но въпреки това той излъчваше някакво покоряващо, макар и грубо обаяние.
От мига, в който генералът се появи в стаята, сърцето на Кити започна да бие така ускорено, че й стори, че ударите му отекват като удари от чук в ушите й. Не можеше да откъсне ужасения си поглед от ярките, кървавочервени еполети на раменете му. Лежеше на възглавницата, онемяла и пребледняла, неспособна да се отърве от усещането, че е попаднала в капан. Щом усети как преценяващият поглед на генерала се насочи към лицето й, а после се спусна по шията и по гърдите й, гърбът й се вледени от страх.
Какво ще прави сега? Какво въобще можеше да се направи! Безпомощната жена трескаво се зае да обмисля възможните ходове. Очевидно той нямаше намерение веднага да се нахвърли върху нея или поне така й подсказа вътрешният й глас. Нали все пак непознатият офицер бе проявил поне малко любезност към нея, като я бе настанил в тази изискана стая. Защо, за Бога, не бе избягала по-рано от имението? „Заради онази романтична, отчаяна надежда да дочака там завръщането на Аполон“, отговори й обвинително вътрешният й глас. Сега тези надежди й изглеждаха смешни и неразумни. Именно заради това тя бе попаднала в ръцете на този червеноармейски генерал. Защо бе проявила такава непростима наивност? Но нали нямаше никаква възможност да му изпрати нито писмо, нито телеграма! За миг тя се зачуди как би реагирал Аполон, ако би узнал, че след няколко месеца ще стане баща.
Но в следващия миг я прониза една ужасяваща мисъл какво ще стане с нейното още неродено дете, ако се окажат истина всичките зловещи слухове за жестоките репресии на болшевиките? Дълбоко в нея се пробудиха първите признаци на майчински инстинкт и Кити мигновено реши, че сега най-важното за нея е да оцелее, да оцелее на всяка цена. Искаше да спаси детето, детето на Аполон, тяхното дете, рожбата на тяхната бурна и романтична любов.
Докато тези объркани мисли тревожеха съзнанието й, генералът спокойно прокара пръсти по брадичката си, очарован от красотата на пленницата си. Не можеше да ги спомни друг път да бе виждал толкова очарователна млада жена. С блестяща кожа, като перли на лунна светлина, с коса, като че ли целуната от слънчевите лъчи, с подчертано изискани, като че ли изваяни аристократични черти, с класически гръцки нос, на който биха могли да завидят дори богините от Олимп, с огромни очи, прикривани зад гъсти мигли, с цвета на ирландски морави на зазоряване. Но най-прелестни за него бяха устните й, чувствени и обещаващи невъобразими наслади. Още от първия миг едно такова лице запленява мъжкото око и се запечатва завинаги в сърцето. Каква разлика с лицата на всичките онези дрипави жени от простолюдието, с които генералът се бе забавлявал през краткотрайните си престои в селцата, където се разквартируваше неговата дивизия.
Очите му не пропуснаха нито една подробност от нейната прелестна фигура. Все още обаче не бързаше да заговори. Нямаше закъде да бърза, затова успя да прикрие надигащото се у него желание, като се постара да придаде на лицето си изражение, типично на скромен и любезен домакин. Засега можеше да се задоволи само да съзерцава тази необикновено красива и толкова деликатна млада дама.
Но мълчанието на непознатия никак не успокояваше Кити, дори напротив — така нервите й се опънаха още повече, защото и тя, като всички нормални хора, не обичаше загадките, особено когато таяха скрити помисли. Най-после, неспособна повече да издържа на потискащото мълчание, тя първа заговори, като се постара гласът й да звучи колкото бе възможно по-спокойно и естествено:
— Какво искате от мен, генерал Берьозов?
В нейните маниери се появи нещо ново — нотка на решителност и твърдост, която досега не се
