сутринта се чувстваше много отпаднала. Не знаеше на какво се дължи това, но преди вечерята тя не бе сложила дори един залък в устата си. Помисли си, че състоянието й се дължи на преумората от последните две седмици, през които грижите по настаняването и изхранването на непрекъснато прииждащите бежанци поглъщаше цялото й време.
По-късно, докато лежеше в леглото, напразно очакваща съня, я прониза едно неочаквано прозрение. Прилошаванията, които зачестиха през последните няколко дни, не бяха причинени от преумората и напрегнатото й всекидневие. Причината беше съвсем друга — тя беше бременна!
Най-учудващото бе обаче това, че не изпитваше никакво разкаяние, камо ли угризения. Дори напротив, това откритие я оживи и въодушеви. Защото нямаше съмнение, че детето е от Аполон. Веднага притисна длани към корема си, за да се опита да си представи как в нея се заражда нов живот. Малкото същество, плод на онези безумни декемврийски нощи. Разчувствана, тя тихо прошепна: „Ще те обичам, мъничко мое, така, както обичам баща ти…“
Въобще не й хрумна, че надали можеше да се намери по-неподходящо време за раждането и оглеждането на дете, когато всичко наоколо се сгромолясваше с трясък и никой не можеше да бъде сигурен в утрешния ден. За Кити сега само едно бе от значение — тя можеше да бъде обичана, можеше да има деца, можеше да стане майка.
Изминаха още два дни. Потокът от бежанци постепенно намаляваше, докато накрая секна съвсем. Павел, който бе изпратен от графинята в Астрахан с писмо до търговеца, който досега изкупуваше житото от имението на граф Радишевски, се върна с празни ръце. Вече нямало дори помен от търговската къща „Ешлов и синове“. Търговецът потеглил с цялото си семейство към далечния Константинопол.
Странно, но именно това съобщение подсказа на Кити, че вероятността от пристигането на болшевиките в техния затънтен край е напълно реална и че опасността вече чука на вратата. Досега тя си бе въобразявала, че злото ще ги отмине, че в последния миг нещо ще се случи и че в имението нищо няма да се промени. Може би просто не й се искаше да изоставя дома си… Но след като се замисли, младата жена разбра, че има и друга причина — през цялото време досега тя се бе надявала тайно, скришно дори от себе си, да дочака завръщането на Аполон. Да напусне имението, означаваше за нея да се прости с надеждата някога да го зърне отново. Може би всичко това бе само един романтичен блян, от онези, по които вехнат невръстните девойки. Въпреки че се досещаше колко наивна бе тази надежда, Кити продължаваше да копнее по него. Сега за нея нямаше нищо по-важно от това Аполон Кузин да бъде с нея и с детето. С тяхното дете.
„Само още няколко дни… — повтаряше си графинята. — Ще изчакам още три, най-много четири дни… и ако и тогава не получа поне някаква вест от него, е, тогава ще трябва да напусна имението…“
В онези дни графиня Радишевска не подозираше какви опасни и съдбоносни последици щеше да има отлагането на заминаването.
Късно през нощта Кити се събуди от панически викове. Анна беше изпаднала в истерия и Кити, щом се втурна и стаята й, изтръпна от тревожната гледка.
— Подпалили са именията на Болотоков и Никитин!
Кити веднага изтича до прозореца. Надяваше се Анна да е сгрешила. Но не, нямаше грешка. На хоризонта, над неясното зарево, се виеха гъсти кълба дим, точно в посоката, в която се намираха двете съседни имения.
— Какво ще правим сега, господарке? Те и нас ще подпалят!
Кити трескаво обмисляше какво да предприеме. Припомни си, че от двете опожарени къщи по-близка беше тази на Болотоков. Изплашена, графинята веднага се затича обратно към вратата. Но на прага се спря за миг, за да извика на треперещата Анна, свита на кълбо в леглото.
— Остани и ме чакай тук! И престани да се паникьосваш. — Кити се опита да говори спокойно и уверено, въпреки че сърцето й биеше до пръсване. Машинално стисна пръстите си, за да успокои треперенето им. Дори за малко скри ръцете си зад гърба, за да не забележи Анна колко бе изплашена. — Слушай ме внимателно! — властно заговори графинята, вече успяла да се окопити от първоначалния шок. — Грабваш първото палто, което ти попадне пред очите. Нахлузваш ботушките си. Омотаваш главата си с дебелия шал, онзи, черния, и хукваш право към къщата на баба си. Нали тя е бедна старица, селянка? Е, щом болшевиките са закрилници на селяните, значи няма да я закачат, нали така? Покрай нея и ти ще си в безопасност. Защото тук, в имението, повече не можеш да разчиташ на моята закрила! Ясно ли е? — Кити не си правеше илюзии, че червеноармейците ще се трогнат от някаква си бедна старица — нищо не можеше да им попречи, стига да пожелаят, да подпалят и къщурката на бабата на Анна, но в тази суматоха нямаше никакво време за обяснения. Всяка секунда бе скъпа. — Хайде, момиче, по-бързо! Бягай! И нека Бог да те пази…
Прислужницата се поколеба само за миг. Страхът от смъртта се оказа по-силен от предаността й към господарката. Още повече, че Кити веднага схвана какви мисли се въртят в главата на изплашената девойка и я побутна към вратата с думите:
— Не бива да умираш заради мен, Анна… Мисли само за баба си. Тъкмо сега тя най-много има нужда от теб!
Анна сподавено затисна устата си с ръка, за да не се разплаче с пълен глас, след което отчаяно тръсна глава, рязко се завъртя на пети и хукна по дългия коридор. А Кити се втурна към другото крило на къщата. Трябваше начаса да прибере бижутата си. Въпреки треперенето на ръцете си успя да ги натъпче в първата пътна чанта, която се изпречи пред замъгления й поглед. После слезе тичешком по стълбата и се втурна в кабинета на Пьотр. С пребледнели устни отключи сейфа и измъкна ковчежето с листата, изписани с почерка на съпруга й. Знаеше, че под тези листа е смъртоносната ампула с морфин. Пъхна ковчежето в чантата и тъкмо щракваше двете масивни месингови ключалки, когато някъде отвън проехтяха първите изстрели.
Кити се вцепени, но следващият гърмеж така я подплаши, че хукна като обезумяла към задната врата.
Дори не усети кога стигна до конюшнята в задния двор. На щастие зад ъгъла се зададе младият коняр, който се грижеше за конете на Пьотр и Кити. Момчето й помогна да оседлае любимата си кобила, помогна й да се настани на седлото, дори се досети да метне в ръцете й своя кожух и шала от врата си. Графинята едва успя да избъбри някакви думи за благодарност, след което смушка кобилата. Подплашеното животно веднага прескочи прага и препусна към портата в задната част на двора — почти в същия миг, когато червеноармейците вече приключваха с разбиването на масивната дървена врата на предната веранда.
Леденостуденият вятър безжалостно брулеше лицето й. Тялото й изтръпна съвсем — и от студ, и от страх. Кити се приведе ниско над гривата на кобилата, за да скрие лицето си от вятъра. Така изтекоха няколко кошмарно дълги секунди, преди да успее да си поеме дъх. Не смееше да се обърне назад. Но слава Богу, зад гърба й не се чуваше конски тропот. Може би ще успее да се измъкне невредима… Но след малко й хрумна, че могат да я нападнат някъде по пътя. Сигурно цялата местност е пълна с болшевишки отряди, решени да се възползват от суматохата, за да плячкосат всичко по пътя си. Господи, как да намери най- безопасния път към Батуми? Или към Сочи, или към Новоросийск може би…
За миг ужасената жена затвори очи и се помоли със сълзи на очи, изсушавани мигом от ледения вятър, преди да успеят да замръзнат върху лицето й. За щастие се досети, че трябва да поеме на запад, направо през полето нямаше никакво време да търси местните черни друмища, засипани с дебели преспи. Най- важното беше да бъде по-далеч от имението, от сградите и огражденията.
По едно време в далечината пред нея се появи тъмна редица. Да, това бяха стволовете на плачещите върби край реката! Сега разбра къде се намираше. Веднага отби натам, след което продължи покрай реката. Дърветата, макар че бяха оголени, все пак й осигуряваха някакво прикритие или поне Кити, все още изплашена до смърт, си въобразяваше така. След като измина в тази посока около пет версти, младата жена се отклони на югозапад, към Ставропол. Ако успееше да стигне до града, може би ще може да продължи с влака до крайбрежието. Но напредваше много бавно, защото кобилата й вече беше доста уморена. Кити се утешаваше само с надеждата, че вече се бе отдалечила толкова много от имението, че войниците няма да могат да я настигнат.
След още четвърт час накъде отляво, в далечината, внезапно се просветли. Оказа се зарево от опожарени имения на помешчиците от съседната губерния. Кити отново благодари на провидението с гореща молитва — тя поне бе успяла да се измъкне невредима от своето имение, при това броени минути
