— Не знаеш колко ми помогна с тези думи. Сякаш камък падна от плещите ми. Хиляди благодарности. Честно ти казвам, просто не зная как да ти благодаря! — Пьотр като че ли забрави да пусне ръката на приятеля си. — Надявам се все пак да не ме мислиш за непоносимо коравосърдечен. Господи, тази нощ преживях нещо, което не ми се бе случвало досега — помолих се на ангелите небесни да ми помогнат да намеря спасителен изход от тази безизходица. Но, за жалост, никой не чу молбите ми…
— За Бога, Пьотр, не се отчайвай. Тъкмо сега не бива да падаш духом. Суата и децата се нуждаят от теб. А за Кити… не се тревожи. Аз мога да се погрижа за нея.
Последните думи се изплъзнаха така спонтанно и неволно от устата му, че в първия миг Аполон не осъзна, че този глас беше негов. Дори дъхът му секна, когато си даде сметка — стори му се безкрайно бавно — какво си бе позволил да изрече! Но приливът на кръв в главата му и внезапно зачестилото му дишане едва не го задави. Нима отново ще може да я види?
Пьотр се усмихна плахо, защото още обмисляше предложението на Аполон. Машинално пусна ръката му.
— Хм, може пък да не се окаже чак толкова неуместно, колкото изглежда на пръв поглед. Не зная какво да… — Графът ядосано махна с ръка. — Работата е там, че не е изключено Кити вече да не е в имението. Защото преди да се разделим, аз й бях оставил подробни съвети какво да предприеме, ако се случи най- лошото. Искам да кажа, ако там стане прекалено опасно за нея. Нали знаеш, сама жена, богата, при това графиня, а на всичкото отгоре мъжът й е полковник от Бялата армия… Нищо хубаво не би могла да очаква, ако болшевиките превземат имението! Лошото е, че отдавна нямам вести от нея. Прекрасно знаеш колко трудно бе през тези седмици да се добера до телеграфа…
— Какво? Искаш да кажеш, че Кити е заминала? — Изтръпнал в тревожно предчувствие, Аполон в първия миг дори не се постара да прикрие загрижеността си. Но бързо се окопити и започна трескаво да обмисля възможностите. Нима има шанс да я срещне някъде сред емигрантите? На борда на някой кораб? Или, например, в Константинопол? Ох, дано е така! Защото това би означавало, че тя вече е в безопасност! Как можа преди малко да се зарадва, че ще я завари сама в глухото имение край Астрахан? Та това би означавало тя да рискува да попадне в лапите на червените комисари…
— Не е изключено — кимна Пьотр. — Нали знаеш, че няма как да проверя каква е сега обстановката в имението?
— Аз мога да проверя вместо теб — заяви Аполон. Тонът му беше предпазлив, но все пак издаваше непоколебима увереност, че ще се справи с тази доста трудна и рискована мисия. — Можеш да бъдеш спокоен, че ще направя всичко, което е по силите ми. Почакай… дали първо да не проверя в пристанището на Новоросийск? Нали ме предупреди, че може да е сред колоните с емигрантите?
— Господи, не знам как да ти се отплатя… — В очите на Пьотр се появиха сълзи.
— Не е нужно. — Аполон с усилие преглътна. За нищо на света не биваше да се издава, и то точно сега. Дори не му остана време да се замисли дали някога досега бе виждал Пьотр просълзен. — Сега по-добре ще е да тръгваме, ако не искаме да бъдем пленени от врага. Ето, там долу се показа първият патрул на червените! Още малко и ще проникнат в Екатеринодар. Тръгвай, Пьотр! Веднага! Не, стой, забравих да те попитам… ще вземеш ли Толя със себе си?
Толя служеше като ординарец на полковник Радишевски. Предан младеж, родом от далечния Петербург, той нямаше къде да се укрие в тези краища, ако Пьотр би решил да го изостави на произвола на съдбата.
Пьотр веднага кимна.
— Разбира се, че ще го взема с мен. Той изгуби всичките си роднини, заради обиските на чекистите в дома им в Петербург. Сега е съвсем сам.
Аполон вдигна ръка и фамилиарно потупа Пьотр по рамото.
— Добре, тогава, крайно време е да потеглиш на юг. Дано успееш да стигнеш невредим при Суата и децата. За Кити не се безпокой. Дано Бог те закриля, Пьотр.
— Сбогом, Аполон — въздъхна Пьотр. — Но няма да призовавам Божията закрила, защото не ти е нужна. Ще се моля само за душите на враговете, които ще имат нещастието да се изпречат на пътя ти.
Подплашена от далечните изстрели, Леда неспокойно тръсна глава и зацвили. Аполон я погали по гривата и махна с ръка на Пьотр.
— Тогава да си пожелаем това лято да се срещнем в Париж, граф Радишевски.
Пьотр се усмихна тъжно.
— Дано се сбъднат думите ти. Бъди щастлив, Аполон Aлександрович — сбогува се той с приятеля си според старата руска традиция, след което обърна коня си и пое на югоизток. Толя, неговият предан ординарец, подкара кобилата след жребеца на графа.
Аполон, заедно с Карим и Сахин, веднага потегли на североизток. Трябваше да се скрият от приближаващите се червеноармейски отряди. На няколко версти от тях проблесна светлина. Можеше да бъде отражение от бинокъл… Двамата дагестанци, Карим и Сахин, пришпориха яростно конете си, а Аполон плътно ги следваше, яхнал Леда. Към края на този напрегнат ден тримата конници вече бяха вън от опасност, настрани от маршрута на главните сили на болшевиките. Нощта ги приюти в ласкавите си обятия. „Остават ми само два дни път до имението на Кити“, помисли си Аполон и се загърна в бурнуса, развяван от студения източен вятър.
Глава 7
Без въобще да подозира за тревогите и плановете на капитан Аполон Кузин, Шеста дивизия от Червената армия, командвана от генерал Берьозов, напредваше на изток и само за три седмици превзе Астраханска област. Никой не очакваше толкова бързо да бъде овладяна тази обширна равнина, но след поражението на белите край река Манич съпротивата на белогвардейците на изток от донските степи, командвани от генерал Ердели, беше вяла, а отбранителните им линии — недостатъчно укрепени и много разпокъсани. Навсякъде Бялата армия отстъпваше в безпорядък.
След Коледа не секваше потокът от бегълци, устремен към спасителното пристанище на Астрахан. Всички се надяваха да отплават с някой от претъпканите кораби по Каспийско море на юг, към Махачкала или още по-добре към далечно Баку. След разгрома на армиите на Колчак край Волга все повече дворяни изоставяха именията си и поемаха дългия път на емиграцията, като взимаха със себе си само децата и фамилните скъпоценности.
Имението на граф Радишевски, разположено недалеч от главния път, водещ на юг към Астрахан, беше препълнено с тълпи от окаяни бежанци. Покъртена от страданията на тези нещастници, Кити никому не отказваше подслон и храна. Наложи се двете просторни конюшни временно да бъдат преустроени за лагеруване на пришълците. Слугите устроиха полева кухня в един от ъглите. Запалиха огньове, донесоха одеяла, стъкмиха постели в сеновалите. Около всеки огън се скупчваха по около двадесетина от бегълците, загърнати кой с каквото бе успял да докопа. Но въпреки че хората от имението посрещаха радушно всеки новодошъл и се грижеха да получи топла храна и място за пренощуване, никой не оставаше за повече от едно денонощие. Изплашените хора бързаха да поемат по дългия път на юг, защото не искаха да бъдат застигнати от предните отряди на Червената армия. По-заможните поемаха по-рискования, но по-къс маршрут към черноморските пристанища, откъдето можеха да отплават с някой от корабите към Турция и оттам за Франция. Кити ги изпращаше със замислен поглед. Знаеше, че ще настъпи и нейният час, когато ще трябва да изостави имението и да поеме пи пътя към Новоросийск. Но непрекъснато отлагаше датата на заминаването си.
Може би защото всеки път, когато по пътя се задаваше фигура на кавалерийски офицер, нещо трепваше в гърдите й. Графинята продължаваше да се взира в силуета, докато накрая се убеждаваше с тъжна въздишка, че и този път се е припознала. Не, не беше Аполон Кузин. Но може пък да пристигне на следващата сутрин. Или след няколко дни. Тя продължаваше да чака.
По едно време плъзнаха слухове, че белогвардейците начело с генерал Ердели спечелили решителна битка и най после преустановили напредването на червените. Говореше се дори, че белите полкове са преминали в контра атака.
Една вечер, към края на февруари, след дълъг, изморителен ден в импровизираната амбулатория, изтощена, Кити се задоволи само с малко супа и побърза да се прибере и стаята си на горния етаж. Още от
