— Да, да, разбира се, точно така беше. Как можа да ми изскочи от ума?
В отговора й най-много го подразни думата „винаги“. Намекът беше пределно ясен — в техния род така се е сервирало открай време. За разлика от неговия. Обзе го дива ярост и стремеж още сега, тук, в този изискано подреден салон, да се нахвърли върху нея, за да й даде да се разбере кой всъщност е сега господарят на положението.
Помогна му единствено отдавна придобитото чувство за военна дисциплина, както и вродената му способност да се самообуздава. Вече нямаше съмнение, че тя ще се окаже костелив орех.
За пръв път му се случваше да попадне на жена, която не беше лекомислена кокетка, способна само да хленчи сърцераздирателно или да онемява глупаво, или пък да се киска престорено на всяка негова реплика. Тази млада особа очевидно отказваше да се вмести в която и да е от категориите, според които той бе свикнал да класифицира жените. Интересно предизвикателство, каза си той, развеселен от хрумването си, че един висш офицер като него не заслужава да си губи времето с празноглави и лесни противници, та било то и жени. Но склонността на генерала да поддържа спортсменски дух на борбата съвсем не бе неизчерпаема. Колкото и загадъчно и любопитно предизвикателство да бе за него тази прелестна графиня, в неговия духовен свят нямаше място за други победители, освен за самия него. Иначе генерал Берьозов никога не би се добрал до толкова висок пост в действащата армия. Свикнал бе да получава това, което желаеше, независимо от загубите. По този въпрос нямаше абсолютно никакви скрупули, което обясняваше защо самият той не знаеше броя на безименните гробове, с които бе осеян неговия път към властта.
— Ами какво да правя с цветята? — продължи той с престорено любезен тон веднага след като успя да възвърне самообладанието си.
— Няма по-приятни цветя от белите. Например на фона на тези тапети червените рози биха изглеждали ужасно. — Кити набързо огледа стените на просторното помещение. — Хм, струва ми се, че ще е по- изискано, ако се махне кадифето, с което е загърната мраморната полица над онази камина. Изглежда безвкусно. — Обърна се към подвижната масичка за поднасяне на ордьоврите. — Няма да е зле да поръчвате шоколадите само от производители, на които може да се има доверие.
За миг генералът се взря учудено в лицето й, като се колебаеше дали тя всъщност не му се подиграва, макар и по така тънко завоалиран маниер. Но Кити издържа на недоверчивия му поглед и спокойно сви рамене.
— Нали поискахте да узнаете мнението ми?
„Дяволите да я вземат! — помисли си вбесеният генерал. — Какво си въобразява тя? Че може да се преструва на Екатерина Велика? Кралицата на Грузия Тамара би изглеждала по същия начин, когато отхвърля някой омръзнал й любовник. Дори проклетият шоколад трябвало да се доставя от еди-кой-си фабрикант! Е, добре, сега тя може да ми се надсмива колкото си пожелае, но през нощта, в леглото, ще си плати за всичко!“, злобно се закани той.
— Иван! — кресна генералът с онзи груб, нетърпящ възражения тон, който вероятно използваше в битките.
След секунди в салона се втурна изплашеният прислужник.
— Веднага да се махнат всички рози! Онези там, червените! — изръмжа Берьозов и посочи с пръст масичката с цветята до стената. — Веднага! Ясно ли е? И ми донеси бели. Бели! Никакви други. А, да, смъкни онова кадифе! От камината, глупако! — извика той след Иван, който вече бе стигнал на бегом до прага, понесъл под мишниците си двете вази с червени рози.
Зачервеният генерал пристъпи към страничната масичка, отрупана с бутилки с шампанско, оставени да изстиват в масивни сребърни купи. Грабна първата, която се изпречи пред погледа му, върна се до голямата маса и напълни две от кристалните чаши. Кити продължаваше да седи вцепенено, подпряна на стената край отрупаната с блюда маса, на която спокойно можеха да се настанят поне тридесет гости, замислена дали не беше по-добре да сложи край на живота си, за да не търпи повече тази невъобразима пошлост. Нали късно през нощта, когато най-после приключи тази кошмарна вечеря — тя не смееше дори да помисли какво ще последва след вечерята — и генералът се унесе в непробуден сън, ще е много лесно да измъкне смъртоносната ампула с морфин от пътната си чанта. Ще заспи, и то завинаги, за да не се събуди никога вече… какво по-лесно спасение от това? Спаси я единствено мисълта, че под сърцето си носи дете — детето на Аполон.
Имаше ли право да убива хладнокръвно това още неродено дете? Дори и ако Аполон не преживее тази кошмарна война, детето ще я крепи през идните години, ще й напомня за тяхната, уви, тъй кратка любов, за най-щастливите дни в живота й — дни и нощи, преливащи от топлина и нежност, с които успя да я дари единствено този невероятно чувствен мъж, който най-после й бе показал какво означава истинска любов. Да, единствено детето й, тяхното дете ще й бъде опора в този невероятно мъчителен момент.
Крепеше я също мисълта, че далеч не е сама в своето нещастие. Навред в Русия милиони страдащи и унизени човешки същества полагаха неимоверни усилия, за да оцелеят. Бяха стъпкани в калта всички добродетели, всичко хуманно, почтено и справедливо, понесено от мътния бесен порой на революцията. Длъжна бе и тя да се бори, с нокти и зъби, с хитрост и воля, с всички средства за своето оцеляване, за да може да спаси детето на Аполон. Дори за миг й се стори, че вижда очарователната му усмивка, блясъка в очите му, белите му зъби, поразително контрастиращи със загорялото лице, докато й казваше през смях:
— Трябва да се живее, скъпа моя, за да съхраним любовта, без да мислим за нищо друго. Трябва да живееш, любов моя, с мен или без мен, заради радостите на живота. Защото след смъртта нищо добро не очаква никого от нас.
Реалността обаче грубо й напомни за себе си. Генералът докосна ръката й, за да й подаде чашата с шампанско, но Кити веднага поклати глава:
— Не, благодаря.
— Много бих се радвал, ако ми правиш компания поне за шампанското. — Думите бяха любезни, но в тона, с който бяха произнесени, нямаше следа от любезност.
Ръката й пое чашата. „Това е просто урок номер едно в изкуството на оцеляването“, примирено си каза тя.
— Да пием за нас двамата, Катерина! — предложи генералът. Тя се поколеба за миг, защото тази наздравица никак не й допадаше. Никога досега не помнеше да е била насилвана за каквото и да е, затова сега с мъка сдържаше отвращението си.
— За нас — успя да прошепне тя пряко сили, след което повдигна чашата до треперещите си устни, докато си шепнеше безмълвно: „Урок номер две!“
Внезапно пръстите му посегнаха към чашата й, за да й попречат да отпие от нея.
— Как така за нас? За кого по-точно? — тихо попита Берьозов.
Погледите им се кръстосаха за няколко безкрайно дълго секунди. Кити остана ужасена от злобния блясък в присвитите му очи.
— За нас… Дмитрий — едва чуто прошепна тя. С което приключи и урок номер три.
Така продължи тази кошмарна увертюра преди вечерята. През цялото време генералът не се умори да настъпва, а тя неохотно да отстъпва — за негово искрено забавление и за неин ужас, въпреки че се опитваше да се самозалъгва, че всичко това е просто нейното прохождане в жестокото изкуство на оцеляването.
След като бе сервирано последното блюдо според строгите указания на генерала и прецизните съвети от страна на Кити, те двамата се настаниха на запазените за тях столове от двете страни на дългата маса. Едва тогава генерал Берьозов даде знак на ординареца си да обяви, че гостите могат да бъдат поканени в салона.
Гостите се оказаха офицери от щаба на Шеста дивизия, придружавани от доста съмнителни особи от нежния пол, очевидно от най-различни социални прослойки. Господа офицерите пък биеха на очите в двете крайности — грубовати хора от простолюдието и бивши офицери от някогашната царска армия, преминали на страната на новия режим. Тя остана изненадана от спотаената в очите им тъга по безвъзвратно отлетялото минало — макар че бяха изминали по-малко от петнадесет месеца, откакто болшевиките бяха започнали да поробват страната — но след няколко бутилки шампанско те се развеселиха или поне така
