никой освен нея не бе в състояние да утеши злочестата княгиня. А това бе много необходимо, особено днес, на Бъдни вечер. С нежни, внимателно подбрани утешителни слова графиня Радишевска успя да привлече вниманието на домакинята — която след като се поокопити малко, предложи на гостенката си да я заведе в стаята на сина си. Там всичко се пазеше непокътнато, така, както бе останало пред смъртта на младия княз Григорий Давидов.
— Моят Гришенка много обичаше това легло. Сега аз често се отбивам в неговата стая, лягам на леглото и си го представям какъвто беше като съвсем мъничък. Още не беше проходил и нощем, щом го стреснеше вятърът, блъскащ капаците на прозорците, се притискаше плътно към мен…
Княгиня Давидова коленичи пред иконата до леглото — кандилото под сребърния образ на Божията майка също се поддържаше денонощно от три камериерки — и отново започна да се моли за душата на непрежалимия си първороден син, напълно забравила за своята гостенка.
Почувствала се напълно излишна, Кити тихомълком напусна къщата и потегли обратно към имението. Набързо вечеря, защото не й бе приятно да се храни сама в единия ъгъл на масата, достатъчно дълга за двадесет и четирима души, след което веднага се оттегли в спалнята си на горния етаж.
Дните й, сиви и монотонни, все тъй продължаваха да се нижат в мъчителна самота, но след появата, по-скоро втурването на Аполон в живота й вече нищо не беше както преди онези съдбовни три дни и нощи. Досега Кити не се бе замисляла върху незавидната си участ. А сега, измъчена, разкъсвана от недоволство, тя избра единствения достъпен начин да намери покой — младата, ужасно самотна графиня се зае с небивало усърдие да изпълнява задълженията си като управител на имението. Готова бе на всичко, само и само да потисне, дори само временно, изгарящия копнеж по Аполон Кузин.
Зад гърба й слугите си разменяха многозначителни погледи. Не помнеха някога тяхната господарка да се бе старала така и не спираха да търсят някакво що-годе смислено обяснение за тази загадка.
В един късен следобед, след като за трети път събра числата от дългата колона с разходите за последния месец и получи сума, съвсем различна от сумите при предишните две сборувания, Кити не издържа. Запрати писалката на пода, а след нея полетя и книгата за разходите по издръжката на голямото имение. Отчаяна, графинята захлупи лице и зарида с горчиви сълзи.
Цял час й бе нужен, за да възстанови душевното си равновесие. Първо избърса сълзите си с батистената си кърпичка, после тръсна къдриците си и се зарече отсега нататък да не се вторачва чак толкова в сметките. Явно, това не беше лекът за изтерзаната й душа. Усилията да намери отдушник във всекидневните грижи по поддържане на имението само й причиняваха хронично изтощение и изблици на отчаяние като сегашния. Безрадостните вести, пристигащи от фронта, с нищо не допринасяха за преодоляването на тези душевни кризи, дори тъкмо обратно още повече стопяваха вярата й в бъдещето. От ден на ден ставаше все по-зле. Тя, която в миналото никога не бе плакала, освен на гробовете на родителите си, напоследък се разстройваше по най-незначителни поводи.
Смутът в душата й съвсем не се уталожваше от мислите за Аполон. Кити така и не успя да го изтласка от сърцето си, въпреки че отчаяно се опитваше да не мисли за него. Младата жена се самообвиняваше жестоко не само за непростимата си разпуснатост през онези три дни и нощи вече бе изтекъл почти месец оттогава, но укоряваше и паметта си, която не се уморяваше да й напомня за очарователния млад княз, за страстните му устни, очи и ръце. Особено ръцете му… тъй дръзки, непоколебими и горещи. От допира им кожата й бе настръхвала, тялото й се бе възпламенявало. Усещаният спомен за ръцете му, за тялото му, за прегръдките му бяха тъй живи и завладяващи, че Кити често стенеше, охкаше и се извиваше в просъница, без да може да го осъзнае. Събуждаше се много рано, призори, обляна в пот, разчорлена и задъхана. Но след разсъмване събираше последните остатъци от волята си, за да си наложи забрана повече да не мисли единствено за него. За Бога, нали беше омъжена? И все така ли ще бъде занапред? Какъв ужас! О, не беше ли длъжна да мисли единствено за Пьотр, за мъжа, на когото се бе заклела пред олтара във вярност до гроб?
За нещастие именно в тези мъчителни дни и седмици Пьотр не беше крий нея. Как тогава можеше Кити да пренасочи мислите си към него? Странно, но по някаква необяснима прищявка на съдбата именно сега я връхлетяха угризения и самообвинения за лекомислената й изневяра, за оскверняването на семейното ложе. Защо бе забравила законите на честта и каноните за светостта на брака по време на посещението на Аполон в имението? И в същото време вълната на разкаянието очевидно не бе успяла да залее докрай съзнанието й, защото нищо не можеше да я принуди да престане да копнее за прегръдките му, да бленува за устните му. Как можеше младата графиня да забрави, че дъхът й секваше до изнемога, на границата на припадъка, щом двете му ръце я сграбчеха, за да се притиснат двамата, гръд до гръд в екстаз… Както водата капки по капка запълва речния яз, за да прелее рано или късно, така и спомените за приказните мигове с Аполон — дори името бе име на най-слънчевия от древните богове — я обсебваха все повече и повече. Ала не така кротко и плавно, както се издигаше нивото на водата в някой вир. Не, връхлитаха я като буен планински поток, който никой не е в състояние да укроти. Нейде дълбоко, в потайните кътчета на сърцето й, не преставаше да пърха надеждата, макар и съвсем плаха, че в един прекрасен ден техните пътища пак ще се пресекат.
В навечерието на Коледата тази надежда спонтанно избуя в душата й — глождеше я предчувствието, дори и да бе съвсем смътно, че поради някаква причина Аполон ще се появи в имението.
Но от княза нямаше ни вест, ни кост…
На Кити й остана една-единствена утеха — спомена за онези вълшебни три дни и нощи. Колкото повече дни отминаваха, толкова повече я измъчваше отговорът на неразрешимата загадка как може един човешки живот да се промени до неузнаваемост само за три денонощия? За някакви си седемдесет и два часа? Преживяното от нея, когато споделяше леглото с Аполон, беше толкова неочаквано и смущаващо, белязано по всяка вероятност с фатална необратимост. Много неща графинята не можеше да си обясни, но поне в едно беше сигурна — нещо в нея завинаги се бе променило. И виновникът за тази промяна беше княз Аполон Кузин.
Но за жалост това нищо не можеше да промени сега, когато бушуваха кървавите вихри на братоубийствената война. Нейните мечти и копнежи можеха дотолкова да повлияят на съдбата, колкото и две горящи свещи на казаните в Ада, препълнени с окаяни грешници. Такива като нея.
Неутолимият копнеж на Кити не можеше да скъси почти непреодолимата дистанция от стотици версти, нито пък можеше да запълни безрадостните дни след тяхната раздяла с нещо смислено. Ами ако повече никога вече не се видят? Нито веднъж дори? При тази мисъл тя цялата се парализираше от ужас. Ами ако трупът му се въргаля вцепенен в някоя крайпътна пряспа?
Сърцето й се свиваше в болезнен гърч. Пред очите й причерняваше. Така реагираше всеки път, когато я връхлитаха опасения за живота му.
Но по неведомите закони на подсъзнанието нейде в дълбините на психиката й отново оживяваха кълновете на надеждата. Аполон и Пьотр бяха близки приятели, а в последните си писма съпругът й нищо не споменаваше за него… Разбира се, Кити все още нямаше никаква гаранция, че ако по някакъв магически начин огромното разстояние между нея и Аполон успее да се стопи, той ще откликне на чувствата й. Графинята дори не смееше на моменти да си позволи мисли за чувства, за любов… Тогава неизбежно бликваха сълзите й. Защото, колкото и да бе неопитна в любовта, младата жена знаеше, че неотразими мъже като Аполон Кузин с лекота зарязваха и напълно забравяха разбитите женски сърца по пътя си. Или преставаха да влагат същите чувства и всеотдайност, както през първите любовни нощи. Разплакана, графинята неволно си припомняше подмятанията на Пьотр за дръзките похождения на Аполон — князът винаги съумявал да избегне обвързване с жена под каквато и да е форма. Обяснението било много просто — князът никога не се влюбвал в своите обожателки. Тази мисъл се бе загнездила упорито в ума на Кити и това я съкруши напълно.
Оказа се, че мечтата й да го дочака в имението за коледните празници е била поредната й илюзия, по детински наивна и глупава. Оставаше й само едно — всяка вечер, след като слугите заспиваха, да се прибере в спалнята си с изтръпнали нозе, да захлупи лице в студеното празно легло и да остави сълзите си да рукнат на воля. Явно съдбата беше изцяло против нея.
Глава 6
Пьотр спази обещанието си и се завърна в Таганрог точно на четвъртия ден, щастлив и доволен от
