— Ах, княже! Така ми липсвахте! — възкликна тя още от прага, с топлота и с онази непринуденост, с която след дълга раздяла се срещат стари приятели.
— И ти ми липсваше, Зоя — отвърна Аполон и пристъпи към нея, за да я целуне. — Прости ми, че толкова се забавих, но възникнаха непредвидени обстоятелства.
— Аполон Александрович винаги съумява да измисли някакво извинение за отсъствията си, като при това го поднася така изискано, че просто не можеш да му се разсърдиш — намеси се Пьотр, настанил се на стола зад бюрото, върху което беше разстлана картата на Южния фронт. — Готов съм да се закълна пред иконата на свети Георги Победоносец, че никой от моя ескадрон не може да му съперничи в откриването на местните хубавици, независимо къде ще ни запрати съдбата.
— Ето, Зоя, виждаш ли какви упреци съм принуден да търпя? Непрекъснато се налага да браня репутацията си на скромен и почтен офицер, посветен само на воинския си дълг — шеговито отвърна Аполон.
— Никой в този дом няма намерение да ви упреква в подобни прегрешения, княже — лъчезарно му се усмихна Мадам Зоя и му подаде ръката си. Капитан Кузин веднага се наведе и я целуна галантно.
— Благодаря ти за подкрепата, скъпа. Толкова много дължа на теб, толкова много съм научил от теб…
Мадам Зоя се вгледа в очите му, после вдигна ръка и с майчинска загриженост отметна русия кичур от челото му.
— Самата аз имах великолепен учител, преди много, много години — въздъхна тя. — Между впрочем, как е баща ти?
— Засега е добре, на безопасно място, в Шамбор, Франция. Изразходва излишната си енергия на игрището за поло, също както в доброто старо време. Добре стана, че ме подсети за нещо, като заговори за баща ми. Той ми изпрати писмо, в което настоява да не отлагаш заминаването си за Франция, защото тук става все по-опасно за теб. Баща ми пише, че ще те очаква с нетърпение в Шамбор.
— Ще замина, Аполон Александрович, още малко време ми трябва, за да…
— Позволете ми да прекъсна този поток от носталгични възпоминания — намеси се Пьотр. — Забравихте ли, че около нас бушува война? Хайде, Аполон, искам да проследим на картата нещо доста обезпокоително. От разузнавателната рота към щаба на барон Врангел ни съобщават, че конницата на Будьони се съсредоточава на левия бряг на река Манич.
Глава 5
Следващите две седмици бяха истински кошмар. Ескадронът на полковник Пьотр Радишевски стигна до Харков тъкмо в разгара на щурма на червените полкове. Белогвардейците веднага започнаха да се евакуират от обсадения град. На Дивата дивизия бе възложена задачата да прикрива отстъпващите конвои. От тази небивала суматоха не закъсняха да се възползват бандите на атаман Махно — или „зелените“, както ги наричаха в това размирно време. Те нападаха всеки влак, бавно напредващ по четиристотинкилометровата железопътна линия от Харков до Ростов на Дон. Изскачаха изневиделица, най- често през нощта, подгонваха тачанките успоредно на релсите и засипваха вагоните с картечен огън. За тези отявлени бандити нямаше никакво значение дали вагоните са фронтови, тилови, пътнически или санитарни, белязани със знака на Червения кръст. Бесните атаки се повтаряха и през следващата нощ, и през третата, и през четвъртата, докато най-после не постигнеха целта си — да дерайлира локомотивът, изпускайки мощни струи гореща пара, пуфтящ като смъртно ранен звяр, надупчен от десетки куршуми. Тогава степта се огласяше от възторжените крясъци на нападателите, които веднага измъкваха наганите си и се втурваха към вагоните, защото ги интересуваше само едно — плячката. Заради плячката зелените нападаха с еднакво настървение влаковете както на белите, така и на червените — за тях политическите убеждения не струваха пукната нара, защото отричаха всякаква власт.
Точно заради хаотичната и напрегната обстановка на офицерите от Дивата дивизия не им оставаха повече от три-четири часа за сън на денонощие — предимно следобед — колкото да съберат сили за престрелките през нощта.
Много затруднения създаваше разчистването на релсите — почти през час движението на влаковите композиции се блокираше заради горящите отломъци от най-предния ешелон, станал жертва на последния бандитски набег. Трябваше да се отместват тежките локомотиви — любимите мишени на „зелените“, да се възстановяват изкривените релси, да се заравят труповете.
Навред смъртта размахваше безмилостната си коса като ослепяла и обезумяла вещица. Страданията и мъките нямаха край, затова за оцелелите нямаше друго спасение, освен да претръпнат, да станат напълно безчувствени и коравосърдечни. Пътищата бяха осеяни с мъртъвци — бегълците, много от които бяха старци, жени и деца, гинеха поголовно, защото не можеха да избегнат смъртоносния дъжд от куршуми, сипещ се от бясно препускащите тачанки. Но никак не бяха малко и загиналите войници. Умираха не само от картечниците и наганите на бандитите, но и от свирепия студ, все още стискайки във вкочанясалите си ръце прикладите на винтовките.
Точно през тази зима, когато на хората никак не им беше до съблюдаване на здравословни хигиенни навици, из цяла Русия върлуваше кошмарна епидемия от тиф, която косеше наред местното население, особено градското. Истинска мъка бе да се осигури баня поне веднъж седмично — нямаше дърва, отдавна бе секнал добивът на въглища, водопроводите в Харков и околните градчета бяха прекъснати от шрапнелите, след като оръдията на червените и белите не замлъкнаха няколко денонощия преди падането на Харков. Бежанците се тъпчеха като сардели във все по-оредяващите вагони на потеглящите на юг влакове, с което още повече улесняваха разпространението на смъртоносния вирус.
Само преди два дни капитан Аполон Кузин бе изпратен от полковник Пьотр Радишевски да инспектира санитарния влак, отбит на резервния коловоз край станция Дебалцево. През изпочупените от стрелбата през миналата нощ прозорци Аполон видя болните, изпоналягали по седалките и койките, но го озадачи фактът, че не се чуваха нито стонове, нито викове. Едва след три часа една раздрънкана талига докара недоспал фелдшер от близкия град Купянск.
Но тези усилия се оказаха напразни — всички във влака отдавна били мъртви, включително лекарите и медицинските сестри, санитарите и охраната. Фелдшерът повтори какво му бяха разказали очевидците на трагедията от предишната вечер. На предходната гара, на двадесетина версти южно от Таганрог, към спрелия за вода влак запълзяло сиво пълчище. Лекарите, ужасени от гледката, отначало помислили, че глутница изгладнели вълци се насочва към вагоните. Всичко изглеждало много неясно и объркано в здрача. Към средата на декември се смрачава много рано. Оказало се обаче, че група войници от предишния влак, оплячкосан от бандитите, пълзели с окървавени лакти и колене в снега, със сетни сили, само и само да се доберат до спасителните вагони на гарата. Но тези окаяни пешаци до един вече били болни от тиф, и то в безнадеждно напреднал стадий. Намерили се по-жалостиви сред сестрите, които внесли на ръце нещастниците в последните два вагона. Фатална грешка, защото така заразата проникнала във влака и покосила всички пътници, дори и машинистите, които едвам успели да докарат влака до следващата спирка гара Дебалцево.
В тези кошмарни седмици, след пробива на Южния фронт при река Манич и след последвалото превземане на Харков от червените, на оцелелите им се струваше, че милосърдието беше изчезнало от лицето на земята, а небесните сили завинаги се бяха отвърнали от грижите за злощастните бегълци.
Човешкият разум, скован от несекващите злочестини, понякога, макар и доста рядко, се пробуждаше от този кошмарен сън, за да си зададе въпроса: „Как е възможно да се случи всичко това?“ През последните пет и половина години — откакто Русия бе въвлечена в Световната война — животът на Аполон Кузин бе един низ от мрачни мигове. Или отдаваше чест пред пресния гроб на поредния загинал от ескадрона или полка, или крачеше със свъсени вежди между камарите от трупове на старци и деца, вледенени от зимните студове или пък разложени от летните жеги, или изслушваше мълчаливо хлипащите очевидци на поредното зверско клане… Да, това бе точната дума, защото в степите вече не се водеха истински, достойни битки за някакви идеали, а се разиграваше безумна кървава вакханалия, неописуема касапница между освирепели човекоподобни зверове.
За Аполон, както и за всички мъже, сражаващи се независимо на чия страна в Гражданската война, нямаше друго спасение, освен да привиква с озъбеното лице на смъртта, като постепенно си създава
