настигне по пътеката към конюшнята. Гневът на Аполон още не бе стихнал и Кити не можеше да се успокои, като гледаше как конвулсивни тръпки пробягват по смръщеното му лице.
— Нищо особено — глухо промълви Аполон. — Сега ще те заведа във вилата на баща ми, там горе, на хълма.
— Но аз чух, че бе споменато моето име! — продължи да настоява Кити, когато най-после се изравни с него.
— Да, споменахме го, — но това беше просто така, между другото — неохотно отвърна той.
— Нима няма да споделиш с мен какво те разгневи?
Този път той предпочете да замълчи. Зае се да оправи поводите на Леда и на коня на Кити. Набързо се справи с тях и веднага я настани на седлото.
— Аполон, моля те, кажи ми… — умолително изрече тя.
— Няма нищо за разказване. До гуша ми дойде от неговото мърморене! Моля те, скъпа моя, не искам да говорим за това — уморено въздъхна младият мъж.
— Да не би аз да съм виновна? Може да съм сгрешила нещо пред твоя прадядо…
— Не, не става дума за това? — Князът ядосано махна с ръка и дръпна юздата на Леда.
Още не можеше да се успокои, особено като си припомняше какво бяха преживели през последните месеци. Искаше му се да препусне по пътеката, за да позволи на студения планински вятър да охлади страстите му. Но трябваше да язди успоредно с нея, а състоянието на Кити не й позволяваше да пришпори коня си в галоп. Но дори и така хладният нощен въздух му помогна да се успокои, макар и по-бавно. Зад гърба му остана притихналия планински аул, а пред него се простираше китната долина, оградена в далечината от висок хребет. Гледката го успокои и той протегна ръка, за да стисне пръстите й.
— Обичам те, Кити — нежно прошепна той. — Всичко останало няма значение.
Зелените й очи веднага плувнаха в сълзи.
— Мечтая само за едно — никога да не преставаш да ми повтаряш тези думи!
Обичаше безмерно красивия, строен капитан. Искаше й се да й повтаря тези вълшебни думи всеки ден, да я приспива с тях вечер и да я събужда сутрин. Пред тяхната любов дори страховитите планини изглеждаха някак странно смалени, дори приветливи.
— И никога да не преставаш… да ме обичаш! — задъхано довърши тя, изплашена, че си бе пожелала прекалено много от коравосърдечната съдба. Притисна клепачи, за да не позволи на сълзите си да бликнат.
А той протегна този път и двете си ръце към нея, за да се сгуши в него. Кити веднага усети как грубият вълнен плат на неговата бурка за миг одраска лицето й, но това не й попречи да отпусне глава на гърдите му и да чуе мощните удари на сърцето му.
— Ще те обичам докато тези скали посрещат всяка сутрин изгрева… — промълви той. Дъхът му, горещ и нежен, я погали по шията, когато устните му се спуснаха още по-надолу. Сетне се върнаха нагоре и се сляха с нейните, неспокойно потрепващи, за да забравят още в следващия миг всичките генерали, съпрузи и врагове, да загърбят чувството на вина и разкаяние, колебанията и угризенията и да остане само сладостта на мига, окрилян от безумната надежда за споделено щастие, щастие само за тях двамата.
Устните им, търсещи, ненаситни, жадни и алчни, дълго не можеха да се отлепят. Спираха само за миг, колкото да си поемат дъх. Дори не усетиха, че техните коне сами, като потайни заговорници, бяха поели кротко в смълчаната лунна нощ нагоре по пътеката. Разбуди ги подрусването на седлата, а после и унасящото туптене на конските копита по буйната трева. Така стигнаха неусетно до подножието на кокетната вила, кацнала на стръмния хълм над долината. Аполон пръв скочи от седлото на Леда, повдига ръце и пое графинята от коня, но не я пусна, за да я понесе нагоре по широките стъпала. Внесе я в преддверието, после продължи по мраморната стълба към горния етаж, където бяха спалните на князете Кузин. През прозорците надничаха единствено най-високите върхове от планинската верига, отделяща долината Дарго от низините на Дагестан, стигащи до Махачкала и бреговете на Каспийско море. Така им се искаше във вилата на баща му, стария княз Алекс, сега да бъдат само те, съвсем сами, далеч от всички неприятели.
За съжаление във вилата беше пълно с прислуга, изпратена там по заповед на Искендер хан. Мъдрият старец още с появата на Аполон, придружен от непознатата жена, се бе досетил, че правнукът му ще пожелае да се усамоти с нея във вилата, която бе на почти половин час бавна езда от ханския сарай. Сега слугите наизлязоха от стаите, където почти всичко вече бе старателно подредено, за да приветстват младия си господар. Аполон бе принуден да спре на горната площадка над мраморната стълба, но дори и сега не я пусна на пода, само я представи по възможно най краткия начин:
— Това е моята съпруга, графиня Кити Радишевска. — От тълпата се изтръгнаха радостни викове, последвани от дълбоки поклони и оживено шушукане.
— Жена ми е много уморена — веднага продължи той, за да съкрати посрещането, — така че нека не губим време в любезности. — Извърна се и посочи с ръка към спалнята. — Сега трябва да си починем от пътуването. Ако някой се осмели да тропа на тази врата и да смущава покоя ми, ще отговаря с главата си!
Усмихна се предизвикателно, но опитните слуги веднага схванаха, че това в никакъв случай не смекчава думите му.
Отвори с ритник вратата на спалнята и закрачи така, както бе обут с ботушите за езда, по разкошния ориенталски килим, изпъстрен с розови и зелени шарки. Отметна с рамо спуснатия от тавана балдахин, положи Кити на царственото широко ложе и се отпусна до нея. Ръцете му веднага се устремиха към лицето й. Очите му блестяха нетърпеливо и като че ли още по-силно сред полумрака под балдахина. Гласът му прозвуча пресипнало от напиращото желание:
— Ти и само ти си моята възлюблена, сега и завинаги!
— Завинаги… — замечтано прошепна Кити като ехо, преди да обвие ръце около врата му.
„Завинаги моя“, повтори той, като си припомни зимните месеци, когато бе принуден да потиска копнежа си по нея. Сега, когато мечтата му най-сетне се бе сбъднала, щастливият княз не спираше тихо да шепне на ухото й: „Моя, в моя дом, в моето легло, до мен“, докато припряно разкопчаваше многобройните кехлибарени копчета.
Внезапно ръката му замръзна.
— Кити, ами детето? Да не му причиня нещо опасно?
Кити свенливо кимна и зашепна нещо тъй тихичко, че той се наведе, за да чуе думите й:
— Искам само да ме любиш… да ме любиш…
— И то всеки ден, нали? — възторжено разтърси русата си коса младият мъж, воин, летец, експерт по експлозивите, но в същото време потомствен княз, наследник на славната титла, на тази райска долина и на безчетното богатство на фамилията Кузин. — …до последния ми ден, отряден от всички богове на небето!
Докосването му — топло, меко, опиващо нежно — отново разтърси снагата й. С леко прошумоляване фината коприна сякаш сама се смъкна от раменете й.
— Не мога да повярвам… Нали в живота не ставали чудеса? Да не би да е сън? — зашепна Кити и го погледна и очите, за да потърси в тях отговора на загадката. — Наистина ли никога вече няма да се крием и да бягаме? Моля те — разтресе тя раменете му, — кажи ми, че е сън, че утре няма да се събудя отново в онзи хотел! Гласът й се извиси в болезнен вопъл, тя отпусна глава на гърдите му и потръпна от ужас — Кажи ми, че вече никога няма да ми се налага да прескачам детски трупове в крайпътните канавки!
Силните му пръсти състрадателно погалиха слепоочията и скулите й, преди да се спуснат към раменете, изваяни сякаш от слонова кост, преди да повдигнат брадичката й, за да насочат овлажнелите й очи към неговите.
— Такъв е животът, скъпа моя, жесток и безмилостен. Но сега не сънуваш. Сега сме тук, ние двамата, ти и аз, съвсем сами, в това огромно легло. И никой няма да посмее да попречи на щастието ни! Така ще бъдем, все заедно, докато свят светува. Защото повече никога не ще се разделим!
