Умислен, князът въздъхна тъжно, преди да продължи:
Обичам те, скъпа моя, ненагледна ми княгиньо, и то още от първата ни нощ заедно през декември, миналата година в твоето имение. И винаги ще те обичам. Целуни нашето дете от мен.
Набързо сгъна листа и го пъхна в плика, запечата го с червения восък и с пръстена си, преди да напише на гърба, че може да го съхранява единствено Искендер хан. Разбира се, преди да потегли, Аполон щеше да го връчи на най-предания телохранител на прадядо си.
После се върна до леглото, за да се опита да подремне още малко, поне до зазоряване.
Сбогува се с нея веднага след като тя се събуди.
— Никъде не излизай — посъветва я Аполон, преди да поеме към вратата. — Не е изключено да попаднеш на някой от местните хора, който да не се радва на присъствието ти в долината и да те наскърби.
Освен опасенията, че може би няма да успее да се завърне от рискованата си мисия, най-много го измъчваше тревожното предчувствие дали в негово отсъствие съдбата няма да подложи Кити на нови изпитания и огорчения.
Кити сковано се надигна от леглото, неспособна да преодолее вцепеняващия страх от мрачните си опасения, че го вижда за последен път. Наметна робата си и с въздишка се надигна от постелята. Опита се да прикрие тревогата си, но лицето й, по-бледо от платно, я издаде.
Само един поглед му бе достатъчен, за да се върне с три скока при нея и да я притисне към гърдите си.
Аполон беше облечен изцяло в черно — копринен бешмет, плътен камгарен брич, меки кожени ботуши. Единственото светло нещо по него беше русата му коса и бялото лице. В този драматичен миг те двамата представляваха смайващ контраст — за разлика от високия строен воин изцяло в черно, графинята, дребна, но удивително крехка и нежна, бе облечена с домашна роба от изящна китайска коприна, яркожълта, грееща като изгрева. Приличаше на цъфнала орхидея, заслонена от могъщ тъмен дъб.
— Пази се, моля те! Заради детето те моля, любими! — задъхано прошепна тя, притиснала устни към мускулестия му врат. Графиня Радишевска много добре съзнаваше, че Аполон ще се изложи на смъртен риск веднага след като напусне спасителните непристъпни планини. Дори в този глух аул вече бяха достигнали слухове, че Червената армия е проникнала в съседен Азърбайджан и че предните й части напредват към границите с Грузия.
— Нали знаеш, че винаги съм много внимателен.
Копринената й роба тихо прошумоля под дланите му.
Аполон зарови лице в косите й, опиянен от упойващия аромат на арабски благоухания, каквито използваше откакто я бе довел в долината Дарго.
— Кога ще се върнеш при мен, любими?
Аполон набързо пресметна наум разстоянието до крайбрежието и оттам на север до Сочи. „Ще са нужни пет дни, за да се стигне до Сочи и още пет за връщането в долината. Може да се наложи да изгубим ден- два, най-много три, докато разузнаем кои са слабите места в охраната на генерала“
— Най-вероятно ще бъда тук след около две седмици — обясни й Аполон, като повдигна брадичката й, за да може да я гледа право в прелестните зелени очи. Никак не му се искаше да разговарят повече за предстоящото пътуване, затова измърмори неохотно, с явно нежелание да продължават с мъчителните догадки: — Но всичко се случва, така че не е изключено да се върна ден-два по-рано.
Кити го изгледа тревожно. В гърдите й се бе спотаило мрачно предчувствие. Защо й говореше така… сякаш се чувстваше обречен?
— Наистина ли ще бъдем отново заедно след две седмици? — Веднага прехапа устни, защото не успя да потисне нотката на съмнение в гласа си.
— Да, скъпа, разбира се, че ще се върна при теб. И при нашето дете.
— Обещаваш ли ми? — Въпросът й прозвуча детински наивно, но в момента Кити отчаяно се нуждаеше от повече сигурност.
Той кимна енергично, за да я успокои.
— Обещавам! — Очите му обходиха с неподправено възхищение всеки сантиметър от прелестното й лице, за да го запомнят и това да му вдъхва сили през идните дни и седмици, които най-вероятно щяха да бъдат изпълнени с опасности и изненади. Накрая Аполон бе принуден с тъжна въздишка да отдръпне ръцете си от нея. — Трябва да тръгвам. Моите хора вече ме чакат на седлата. Сбогом, скъпа моя княгиньо! — Целуна я нежно, обърна се рязко и забързано изскочи от спалнята.
Кити за дълго остана вцепенена и заслушала в затихващите му стъпки по коридора и надолу по стъпалата. Но щом чу затръшването на външната врата зад гърба му, графинята веднага изтича към предната веранда, за да проследи как конниците, начело с Аполон, ще потеглят надолу към долината. Искаше й се поне още веднъж да чуе гласа му, когато ще им нареди да пришпорят конете и да препуснат напред към крепостта на Искендер хан. Искаше й се да запечата този миг завинаги в паметта си, копнееше отново да зърне мъжественото му, властно лица и стройната му фигура на седлото. Преди да поемат, мъжете грижливо провериха за последен път оръжията и боеприпасите, патрондашите и паласките, кинжалите и торбите. Аполон, застанал начело на малобройната група, дръпна поводите на Леда и пое надолу по склона. Спътниците му веднага го последваха, подредени по двойки — тясната пътека не позволяваше да яздят успоредно повече от двама ездачи.
Той се поклащаше ритмично върху седлото, гъвкав като планински рис, докато златистата му руса коса, галена от първите утринни лъчи, немирно се стелеше върху черното му кавказко наметало. По снагата му блестяха оръжията, които още през нощта тихомълком бе приготвил, за да не я събуди: двойните патрондаши, опасващи гърдите му, винтовката на гърба му, пистолетите в кобурите на кръста му, кавалерийската му сабя, полюшкваща се покрай седлото. От края на верандата Кити не можеше да види само двата остри кинжала — или ханджара, както ги наричаха дагестанците — забучени в каниите на колана му.
Останалите бойци също бяха въоръжени до зъби. Бяха подбрали най-бързите и най-издръжливите жребци от хергелетата на Искендер хан. Торбите върху конете бяха претъпкани с храна, а кесиите в пазвите на конниците — със златни рубли. Всеки участник в рискования поход беше одобрен лично от Искендер хан и Аполон след старателно пресяване на най-опитните стрелци и ездачи от войнствения полудив планински народ. Сега се нуждаеха само от едно — от малко късмет, за да се промъкнат незабелязано през гъсто разположените вражески постове, за да се доберат до леговището на генерала, да му прережат гърлото без излишен шум и също така безшумно и предпазливо да се върнат обратно в спасителната долина.
Искендер хан ги очакваше в теснината, където беше единственото място за достъп до долината Дарго, за да пожелае успешен поход на любимия си правнук.
— Ще ти стигнат ли хората? — Това бе първото, за което напита загрижено престарелият вожд.
— Напълно — кимна Аполон.
— Ако ти потрябват още бойци, веднага проводи пратеник!
— Всеки по-многоброен отряд неминуемо ще привлече вниманието на врага. Може би дори в този състав сме прекалено много…
— Ще те очакваме да се завърнеш в долината някъде след десетина дни.
— Може да се наложи да чакаме цели две седмици, така че не се притеснявай, ако се забавя малко.
— Бъди предпазлив, синко. Много добре зная, че изгаряш от нетърпение със собствените си ръце да измиеш позора, като забиеш ханджара си до дръжката в гърдите му, но онзи негодник не заслужава да
