добре.
И веднъж да върнеше Джорди жива и здрава в Калифорния, всичко щеше да е направо съвършено.
Бари и Коул чакаха до асансьора — прикрити, но наблюдаваха — и влязоха в асансьора след Джони без да изрекат и дума. Спряха да вземат Ники от фоайето, а Джорди я прие със същата непринуденост, с която поздрави и баща си.
Джорди продължаваше да бърбори за видеозалата, която се намираше малко по-надолу по улицата, когато малката група излезе от Риц.
Почти без да я слуша, Джони благодареше на всички богове и светци в небесата, допринесли за успешното приключване на това преследване.
Но при първата възможност щеше да се обади на адвоката си.
Искаше да е сигурен, че това няма да се случи отново.
Тринадесет
Докато Върни се настаняваше в техния апартамент в хотел Кастил, Джони и Джорди заведоха Ники до стаята й. Но още преди Ники да провери дали ръчният й багаж вече е донесен, Джорди се обади:
— Трябва да дойдеш с нас до тази видеозала. Татко ще ме заведе веднага. Нали, татко? — Погледът й се завъртя от баща й към Ники. — Ти играеш, нали?
— Малко.
— Чувствай се свободна да откажеш — усмихна се Джони. — Това може и да не е твоята идея за забавления в Париж.
Той очевидно ми дава вратичка за измъкване, помисли си Ники. Сега, след като си върна дъщерята, аз може би ще им преча.
— Благодаря, че ме покани, но може би следващия път — отговори Ники.
— Тате, Ники трябва да дойде! По-забавно е с повече хора. Можем да играем Mortal Combat или Tekken заедно. Обожавам тези игри.
Той се усмихна.
— Аз вече нямам думата. Виж, хайде ела — предложи й той. — Аз ще ти платя таксата за битката.
— Не е нужно да ми плащаш. Аз обичам видеозалите.
— Видя ли, тате! Ники иска да дойде!
— Добре тогава. Готови ли сме?
Той наистина не трябваше да й се усмихва така. Не беше свикнала с тази размекваща усмивка. Сега, след като си върна Джорди, той сигурно бе на седмото небе. Това бе всичко. Нямаше смисъл да го приема твърде лично.
— Аз съм готова — докладва Ники, доволна да чуе, че гласът й звучи долу-горе нормално.
— Не е много далеч. Можем да идем пеш — обясни Джони.
Оказа се, че тя и Джони вървяха докато Джорди подскачаше по улицата, водейки парада.
— Радвам се, че всичко мина гладко — отбеляза Ники. — Джорди изглежда в добро настроение, очевидно не е понесла някаква травма.
— Както обикновено, тя изобщо не е впечатлена. Аз обаче нямам принос за това; тя винаги се е справяла лесно с всичко. Дори като бебе не плачеше много.
— Може би животът й е бил добър. Нали знаеш онзи стар виц за момиченцето, което не проговорило докато не станало на шест години. Когато удивените й родители я попитали защо, тя отговорила:
Джони се усмихна едва-едва.
— Това щеше да улесни терапевта ми. Ако имах такъв.
— Мислех, че всяка знаменитост си има поне по един.
— Аз не съм знаменитост.
— Е, Джорди е много сладка и това е факт.
— Благодаря.
Мили боже, той наистина говори сериозна. Джони Патрик като горд баща не влизаше в пищните заглавия, но си беше толкова истински колкото и блестящия му образ от таблоидите.
Той спря за миг до една кофа за боклук, извади от джоба си шепа хапчета и ги изхвърли.
— Бяха за подкрепление — обясни той, виждайки критичния й поглед. — Знам какво може да иска Лиза — допълни и тръгна отново, — така че дойдох подготвен.
— Разноцветен микс — подхвърли тя вместо да попита:
— Да, добре… това приключи. Мисията е изпълнена. А сега трябва да те помоля за една голяма услуга — допълни той без предупреждение. — Свободна си да откажеш.
Сякаш пък той приема не за отговор, помисли си тя, след като го видя в стихията му през последните двадесет и четири часа.
— Какво има? — Опита се да замаскира предпазливостта си, но не успя.
— Сериозно, можеш да откажеш.
— Сериозно, ти не можеш да бъдеш сериозен.
Той се усмихна.
— Толкова ли съм страшен?
— Да кажем само, че ако това беше мач между теб и един булдозер, аз не бих заложила на булдозера.
— Тогава може би направо ще ти наредя вместо да те моля — подхвърли остроумно той.
— Ето че го направи. — Тя се усмихна. — Сега със сигурност отговорът е не.
— Можеш да таксуваш времето си. Какво ще кажеш за един такъв компромис?
— Аз вече си водя сметка и ще ти взема хонорар за изгубеното време.
Усмивката му бе адски сладка.
— В такъв случай може просто да си вдигнеш таксата. Работата е там: не бих имал нищо против да си поема дъх след цяла нощ полет до тук. Ако програмата ти позволява по някакъв начин — усмивката му стана още по-сладка, сякаш това бе възможно за някое човешко същество — може да използваме един ден, в който да се позабавляваме, да поотпуснем — каквото и да е — преди да тръгнем обратно.
Молбата му бе достатъчно любезна, а и тя обожаваше Париж.
— Предполагам, че ти можеш да поспиш. — Тя по принцип си беше доста наивна когато трябваше да се нагажда към хората. Ето какво става когато си бебето в семейството.
— Да, вероятно. Въпреки че не се оплаквам. Струваше си дългия полет, за да измъкнем Джорди. Ти какво мислиш?
— Разбира се, защо не — отвърна тя, знаейки, че Бъди ще надигне вой до небесата — но какво по дяволите — щеше да се справи с това. В крайна сметка беше в Париж.
— Докато сме тук ще се възползвам от художествената сцена, ще обходя някои от любимите си музеи и галерии, такива работи.
— Добре звучи. А аз и Джорди просто ще се помотаем.
Тя не разбра дати това бе само от учтивост или предпочиташе политиката, при която шефът и служителите не се сближава прекалено много. Но на нея не й трябваше компания, за да се наслади на Париж. Може би донякъде се намеси циганската съдба и й даде кратка почивка; напоследък програмата й не познаваше покой. Можеше да си почине малко. Като се върнеше в хотела, щеше да се обади на Бъди, да се измъкне за още един ден от света на дървените къщички и утре да се прави на турист.
Ники се изненада когато откри, че залата е супер елитна; никога не беше виждала толкова много хлапета с маркови дрехи. Машината с щипците нямаше обичайните лъскави пластмасови украшения и евтини плюшени животни, машината за безалкохолни бе препълнена с подходящите натурални сокове и скъпа бутилирана вода. Дори видеоигрите бяха шикарни — украсени с орехов фурнир и кожени седалки и
