постоянно почиствани от персонал в ослепително бели ризи и черни панталони. Светлините отгоре бяха разноцветни, италианско ръчно надувано стъкло — Мурано, несъмнено, — а по плюшения килим не се виждаха обичайните лепкави петна от дъвка или от газирани напитки.
Това бе едно луксозно местенце.
Не й трябваше повече от секунда, за да отбележи лукса, и реши, че заведението на Лайл в Блек Дък, с линолеума на пода и машините, облепени с тиксо, отстъпваше много по отношение на декора.
Джорди им махаше яростно да приближат до една машина.
Татко й игра пръв с нея и тя го би с огромен резултат на
Когато дойде редът на Ники, тя разбра, че Джони може би изобщо не е позволил на дъщеря си да спечели. Беше нужна сериозна концентрация, само за да се задържиш в първото ниво на Tekken. За около десетина минути тя избягваше поражението преди нейният самурай най-накрая да отстъпи пред фаталния удар.
Хлапето наистина беше добро.
Джорди изтича да си опита късмета при машината с щипците, давайки възможност на Ники и Джони да отскочат до бара заедно с другите родители и бавачки.
— Джорди е едно супер координирано хлапе — възкликна Ники и се усмихна докато Джони им поръчваше по чаша вино. — Мисля, че е готова за световно първенство.
— Понякога си мисля, че е твърде дяволски готова за всичко. — Той се усмихна кисело. — Но аз не отговарям за това как се развива светът.
— Сега децата растат по-бързо отколкото по мое време. — Ники сви рамене. — Разбира се, Блек Дък е много далеч от бързата писта.
— Не че Форт Браг е точно центърът на културната вселена — усмихна се той. Вдигайки чашата с вино, която келнерът остави пред него, продължи: — За перспективата по-закътано детство. И отново ти благодаря за помощта.
Ники вдигна чашата си.
— Не съм направила много.
— Уговори мениджъра на Риц за онова телефонно обаждане. Това беше важно.
Тя се усмихна.
— Е, тогава да пием за послушните мениджъри.
И двамата отпиха в приятно мълчание.
— Това наистина е много добро — отбеляза Ники, кимвайки към чашата си. — Нещо специално ли е?
— Нещо такова. Мой приятел е собственик на лозето.
Нейните приятели бяха собственици на икономични коли и къщи според средствата си. Може би имаха и по някоя платноходка. Той бе далеч от нейната лига.
Но точно тогава той я докосна по ръката и й се усмихна сърдечно — като приятел на приятел.
— Просто искам да повторя колко съм ти благодарен за компанията ти снощи. Нервите ми бяха опънати до скъсване. Помогна ми, че си там — нали разбираш… някой, който да ми съчувства.
При докосването му пулсът й изхвръкна в стратосферата и то без някаква разумна причина; за секунда й се стори невъзможно да говори, макар да си каза, че той просто проявява учтивост.
— Няма проблеми — промълви задушено тя най-накрая, чудейки се дали всички жени биваха заслепени от тази сърдечна усмивка.
Той се усмихна.
— Не се спазари за това допълнително задължение когато се съгласи да построиш къщичката на Джорди. Искам да ти взема нещо за благодарност. Харесваш ли Хермес! Или Шанел! Може би от онези парфюми на JAR? Всички те са наблизо.
— Боже, не! Не е необходимо.
Той сви вежди. Жените, които познаваше, не отказваха скъпи подаръци.
— Сигурна ли си? Можем да ги накараме да занесат някои неща в хотелската ти стая. Особено тези аромати на JAR? Трябва да са нещо наистина специално.
— Моля те, не. Не се нуждая от нищо и адски ще се стресна ако някой от Хермес дойде в стаята ми. — Тя махна с пръст надолу. — Виж ми дрехите. Аз не съм тип Хермес, или Шанел, или нещо подобно. Но благодаря — нали разбираш… за предложението. Ще бъда повече от щастлива ако утре успея да видя някои от новите изложби. В Лувъра има изложение на Ингрес и изложба с рисунките на Бернини или може би изложбата на Търнър ще бъде…
Тя бе благодарна на бармана, че дойде точно в този момент, прекъсвайки онова, което все повече заприличваше на несвързано бърборене, объркано, недодялано обяснение на това защо не може да приеме подаръците.
С елегантен жест барманът остави на мраморния плот бутилка вино.
— Поздрави от вашия приятел — обясни той, посочвайки към масата в ъгъла.
Когато Ники проследи жеста му, тя направо зяпна. Шон Пен се усмихваше и им махаше с пръст сякаш държеше пистолет.
— Ти познаваш
— Да. Знаем се отдавна. — Джони отвърна на поздрава, после се обърна отново към Ники сякаш не беше се случило нищо необичайно. — Ти гладна ли си? — попита той. — Тук имат добри ордьоври.
— Не, не, всичко ми е наред. — Тя все още се опитваше да осмисли факта, че Шон Пен се намираше само на около десетина метра и си пийваше докато хлапетата му си играеха на видеоигри. В нейния ежедневен свят — да оставим настрани богатите клиенти — тя никога не с срещаше с истински знаменитости.
— Аз ще си поръчам нещо. Забравих да ям. — Джони поръча различни ордьоври заедно с няколко вида сладкиши и докато Джорди продължава да ограбва машината с челюстите, той хапна, а Ники положи огромни усилия да не зяпа към Шон Пен. Обожаваше всеки негов филм.
Но, разбира се, накрая и тя хапна. Всеки знае, че не съществува такова нещо като лоша френска храна. Човек може направо да си умре дори за палачинките от уличните сергии.
Докато хапваха Джони я попита за дървената къщичка. Тя беше благодарна за това. За разлика от изисканите къщи и елитния свят на кинозвездите, дървените къщички я връщаха обратно на земята. Тя продължи да описва следващия етап от къщичката на Джорди — ръцете й се движеха бързо докато говореше, а идеите й се раждаха с жива яснота. Тя не говореше като проектант и не се изразяваше с неясни термини. Говореше за водопроводи, осветление, фина мазилка, затова как ще задоволи желанията на Джорди и своите собствени в цялата сделка.
Джони откри, че е направо очарован. Макар че снощи разговаряха и той я беше виждал няколко пъти у дома си, никога досега не бе усетил тази нейна огромна сърдечност. Беше напълно различна от обичайните му познати; различна в добрия смисъл на думата. Разпита я още за Минесота, чудейки се дали не е пропуснал нещо от миналото, което би могло да обясни защо сега постигаше такова специално разбирателство с нея.
— Наистина ли съществува такова място като Лейк Уобегън? — подразни я той. — Където мъжете са силни, жените — красиви, а децата — над средното ниво?
Тя се разсмя.
— Разбира се, и освен това — ние си имаме най-големите комари, познати на човечеството, и зимни температури, които вие, калифорнийците, не бихте понесли. Но повечето хора наистина са дружелюбни и приятни, а през лятото околността е тучна и зелена, за разлика от района край Залива. Навсякъде има езера — поне десет хиляди. Аз си имам колиба в едно от тези езера на север — на един остров. — Тя се усмихна. — На острова няма комари. И мечки.
— Уха. Мечки?
— Даже и вълци. Те вече не са застрашени благодарение на проекта за вълците, който бе стартиран преди години в Ели от един далновиден човек. Орлите също се завръщат с помощта на местните програми за грабливите птици. Срещу моята колиба в езерото има едно гнездо.
