— Или може би гланцирания пъпеш…
— Знаеш ли, мислех си…
— Ти харесваш розово.
— Не, щях да кажа, че стана добре че Джони отведе Джорди у дома. Тя нямаше какво да прави докато ние купонясваме. А ако се възползваме от фармацевтиката на Юри и Раф, изобщо няма да ти остане време да бъдеш с нея. Плюс това, ти не обичаш онази бавачка с постоянната й кисела физиономия да ти се мотае наоколо.
Бледото съвършенство върху любимото лице на кинокритиците прие претенциозно изражение.
— Предполагам, че си права — въздъхна Лиза. — Права си. Не че ще кажа това на бившия си, какъвто е гадняр.
Шантел се усмихна.
— Че защо да го правиш? Е, хайде да опитаме малко от онези шоколади, които купи Юри. Дояде ми се след тревата.
— Аз не ям шоколад.
— Е, ще има повече за мен.
— Моля. Аз ще си взема една от онези ягодови торти — Лиза махна към подноса със сладкишите, донесен преди малко от рум-сървиса, — а после ще си взема от онези черни перли, които са в багажа на Юри. — Тя оголи ослепително белите си зъби с благодарност към най-добрия зъболекар от Бевърли Хилс. — Юри няма да забележи, че няколко липсват; там трябва да има стотици. И не може да са много ценни, иначе щеше да ги сложи в сейф с всички останали неща.
Шантел присви лазурните си очи.
— Аз не бих взела. Може да ги е преброил.
Лиза направи презрителна муцунка, както го правеше толкова ефектно в „Шепот за живот“ в годината когато филмът спечели Златна палма.
— Сигурна съм, че Юри може да си позволи да ми даде една-две. Или ако го направи на въпрос — тя вдигна елегантната си ръка в небрежен жест — ще предложа да му ги платя.
— Не бих се забърквала с тези неща. Този човек е много буен.
Лиза притвори пренебрежително деликатно оцветените си мигли.
— Вярвай ми — мога да се оправя с Юри.
Докато двете дами се отдаваха на шоколади, сладкиши и качествен канабис, Юри и Раф седяха срещу двама мъже в задната стая на мръсен склад на една общо взето необитаема улица в Монмартр. Недодяланите графити върху заградената с дъски сграда възпираха любопитните, както и бодливата тел върху оградата от ковано желязо, заграждаща имота, докато избледнялата табела на кирилица над невзрачния главен вход излъчваше атмосфера на небрежност или на възможен риск за минувачите. Юри се излежаваше в креслото си със златната младежка леност на богат младеж, ръцете му бяха отпуснати леко върху катедра Александър Първи в Имперски стил, която изобщо не беше на мястото си в това помещение. Макар че ако някой погледнеше под прашните чаршафи на пръснатите мебели, заобикалящи изпоцапаната маса, разделяща мъжете, той би открил повече от един предмет, носил някога сериен номер на известен музей.
— В теб ли е скицникът? — попита той провлачено на френски, без да се бои от студения поглед на едрия мъж срещу него, който приличаше на български щангист.
— Първо парите. — Непоколебим поглед.
Юри огледа бавно бръснатата глава на мъжа, който нямаше врат, а мускулестите му ръце вероятно биха могли да вдигнат кон, после сви рамене и се обърна към Рафаел.
— Покажи му парите.
По-низшият чин на Рафаел бе в резултат от съответния статус на бащите им в йерархията на глобалната престъпност. Бащата на Юри бе просперирал в нова Русия, но това го направиха всички хора с връзки, включително и от организираната престъпност. Раф произлизаше от южноамерикански картел с по- малки мащаби и техният бизнес бе свързан единствено с дрогата. Но и двете семейства забогатяха невероятно след падането на талибаните. Производството на опиум в Афганистан бе по-високо от всякога.
Всъщност днес всички бяха в този склад заради това, че един от най-големите транзитни дилъри на дрога в Узбекистан си падаше по изкуството — особено по Пикасо. Носеха се слухове, че откраднатият скицник, попаднал в ръцете на българина, бил от ранния период на Пикасо и щеше да представлява плащане за доставка на опиум към Европа. Скицникът бе откраднат от частна колекция — стойността му се оценяваше на около пет милиона долара. Не че дребните крадци със скицника разбираха стойността му.
— Всички пари са тук — заяви Раф, сложи на масата малко куфарче и го отвори. — Двеста и петдесет хиляди евро. — Еврото се превърна в предпочитана валута за наркосделките след скорошния спад на долара.
Българският помощник преброи бързо пачките с банкноти, после затвори куфарчето и го остави в скута си.
— Ето. Не е много — предимно драсканици — изрече на френски щангистът със силен и груб акцент.
Юри дръпна малкия скицник по-наблизо и разлисти няколко страници преди да го затвори.
— Баща ми оценява бързата ви услуга. — Той стана и кимна на Раф, който също се изправи. — Ако нашият клиент има други желания, ще ви се обадим.
Никой от младежите не погледна назад докато излизаха от помещението. Не беше необходимо. Фамилиите им се ползваха с огромен авторитет в престъпния свят, а гардовете им чакаха пред вратата.
Не че Юри и Раф бяха замесени в някои от по-мръсните аспекти от бизнеса на бащите си. Само от време на време те изпълняваха ролята на куриери за по-дребни задачи.
Когато се появяваха опасни мисии, се наемаха професионалисти — безмилостни мъже без елитно образование или кръвно родство с онези на върха.
На Юри и Раф, наследници на един бизнес, разраснат се до глобални мащаби, а с това набрал и необходимия реквизит от счетоводители и международни банкери, им оставаше просто да се наслаждават на луксозния начин на живот на супер богатите.
Петнадесет
След няколко чаши вино Джони бе готов да се срути докато се върнат в хотела. Не че щеше да си го признае, но Върни бе виждала достатъчно деца, борещи се със съня, за да разпознае симптомите. Вземайки нещата в ръце с авторитета, натрупан за три десетилетия, в които бе слагала в леглото немирните палавници, тя заяви:
— Вие си дремнете, мистър Джони, а ние с Джорди ще отидем да видим дали мис Ники се забавлява.
Джорди придумваше Ники да дойде в техния апартамент и да играят видеоигри.
— Може би трябва да вървя — възпротиви се Ники, чувствайки се не на място в тази семейна сцена, осъзнавайки факта, че Джорди, а не Джони я моли да се върне в апартамента им заедно с тях.
— Трябва да останеш — умоляваше я Джорди. — Кажи й, тате. Кажи й да си поиграе с мен на Проект Готам.
— Аз ще поиграя с теб. — Джони се усмихна на Ники. — Ти се отърва.
Виж, помисли си Ники, сега наистина се чувствам излишна. Това не беше покана и от двамата.
— Не толкова бързо — предупреди Върни присвила очи. — Вие ще си дремнете, мистър Джони, това е.
— Уух, тате, сега си в беда — заяви Джорди и погледът й се стрелна от баща й към бавачката — Върни те гледа злобно.
— Никакви спорове, мистър Джони. — Изправяйки се в целия си внушителен ръст, Върни посочи към една от спалните. — Вървете. Ние ще се справим и без вас. Ние, трите момичета, ще си побъбрим на по чаша чай.
