Джорди отстъпи назад и махна с ръка.
— До утре.
— Аз и бригадата пристигаме рано.
— Нямам търпение!
Ники се усмихна на момиченцето и се отпусна на седалката си.
— Аз също — подвикна тя и осъзна, че наистина е така, въпреки че реши да не се задълбочава в причините затова. Махна, затвори вратата и запали лимонено-зеления си хибрид.
Видя, че Джорди все още й маха докато се спускаше по серпентината към улицата отдолу. Ако всичките й клиенти бяха толкова красиви, помисли си тя, и бяха склонни да плащат бонуси… Джони Патрик щеше да види, че дъщеря му ще получи подаръка на своите мечти.
Изглежда този проект щеше да се радва на слънчево време, поне доколкото се виждаше отсега.
Да стискаме палци…
Четири
На следващата сутрин, когато Ники пристигна на място, графикът за предстоящите дни беше определен. Джони Патрик излезе да я посрещне (заедно с Джорди и Бетси в тази първа сутрин) и след кратък разговор за строителния план и няколко дружелюбни коментари към бригадата, той изчезна в студиото си.
Джорди не беше толкова затворена. Всъщност тя бе пълна противоположност на баща си, следваше Ники навсякъде и постоянно задаваше въпроси, а любопитството й за всяка подробност от строежа отиваше повече на възрастен отколкото на дете. В дните когато се оформяше някой труден проектен елемент или пък имаше въпроси, на които само Ники можеше да отговори, тя оставаше по-продължително време край дървената къщичка.
Пазеха мястото, копаейки възможно най-малко, за да запазят целостта на хълмчето и старите дървета. Самият проект бе органична идея от конзолни нива, подкрепяни от минимален брой големи греди и стоманени въжета, а деликатната структура имаше вид на птица, която ей сега ще полети. Конструкторската работа беше сложна, но именно в това бе красотата на проекта — експерименталното и прагматичното се сливаха в една единна цел.
Понякога, ако програмата й позволяваше, Ники обядваше заедно с Джорди. Готвенето на Мария определено беше допълнителен стимул.
Още по-рядко и Джони обядваше с тях.
Ники си мислеше, че това може да има нещо общо с навиваните на ръка тортили и херингата, маринована в лимон, която Мария приготвяше всеки вторник. Мария бе от Хавай, но някъде бе изучила изкуството на мексиканската кухня и очевидно Ники не бе единствената, която оценяваше майсторството й.
Дори винената сангрия2, която сервираше, сякаш не беше от този свят и според Ники това можеше да се постигне доста трудно с една най-обикновена сангрия.
В тези редки случаи когато Джони се присъединяваше към тях Джорди обикновено говореше най-много. Баща й отговаряше ако го попитаха нещо, но общо взето бе резервиран. Но не по някакъв смущаващ начин, реши Ники, макар че това може би бе заради това, че тя бе свикнала с баща си и брат си, които обикновено оставяха другите да говорят. Но тъй като Джорди беше наоколо, изобщо не трябваше да се притесняват, че разговорът може да престане. Тя бе открито, контактно дете.
С напредването на строежа Ники и Джорди постигаха все по-непосредствено другарство. Тя и Джорди просто си паснаха и свикнаха да си правят чаено парти от време на време, просто за да си откраднат една почивка следобед. Ники събираше чаени сервизи, така че не беше проблем да угоди на едно дете. Тя се забавляваше точно колкото Джорди. Един ден Джони излезе от студиото си и намери Ники и дъщеря му да се смеят истерично на един виц за Гъбата Боб с квадратните гащи; после се присъедини към тях след поканата им. Скоро се превърна в обект за закачките им докато се опитваше да се справи с мъничките чаени чаши в големите си ръце. Дори изпи няколко напръстника чай, макар че не си падаше много по чая, само защото на Джорди й беше забавно.
— Мама пие разни неща от чаени чаши, но не винаги е чай — обяви шеговито Джорди. — Знам, че е нещо друго, защото на мен не ми дава от него.
Внезапно се възцари мълчание.
— Може би мама не знае колко обичаш чай — отбеляза бързо Джони. — Следващия път като си говоря с нея ще й кажа.
Джорди извъртя очи.
— Не съм бебе, татко.
— Знаеш ли, купих най-красивия чаен сервиз в Япония. Защо ли не го донеса следващия път? — предложи Ники, предприемайки една тактическа промяна в разговора. — Сервизът е направен в един манастир, който е на осемстотин години.
— Без майтап? Уха!
— Можем да се престорим, че разбираме малко от японската чаена церемония. — Ники се усмихна. — Тя е много сложна.
— Аз ще помогна — предложи Джони. — Имам приятел, който е майстор на това изкуство, така че съм присъствал на една-две церемонии. — Всъщност на сто-двеста. По едно време приятелят му Казуо беше направо маниак на тема чаени церемонии.
— Аз познавам ли го? — попита Джорди. — Идвал ли е тук?
— Аха. Сега живее в Япония. Познавах Казуо когато и двамата живеехме в Ел Ей — преди ти да се родиш.
— Може ли още утре да направим тази чаена церемония? — Джорди погледна от баща си към Ники. — Може ли? Звучи ми супер забавно!
Баща й винаги й отговаряше с да и днес не беше изключение.
— Аз съм съгласен, стига и Ники да е съгласна.
Джони я погледна така, че не й оставаше нищо друго освен да се съгласи.
— Утре ме устройва — кимна тя. — Ще гледам да донеса сервиза.
Пет
Следващия следобед, когато Ники намина, тя откри два черни мерцедеса, спрели пред вратата — направо се бяха забили в подножието на входните стълбища.
Нещата не изглеждаха съвсем наред.
И очевидно за това си имаше основателна причина, осъзна тя след като видя Мария, застинала пред отворената врата, с куфар в ръка и сълзи, които се стичат по лицето й.
Скачайки от колата си, Ники изтича нагоре по стълбите и взе куфара от Мария, въпреки че възрастната жена изглежда не забеляза това. Навеждайки се ниско към безизразния поглед на Мария, Ники предложи услугите си:
— Мога ли да помогна с нещо? Отиваш ли някъде? Мога ли да те откарам?
Нищо.
Слугинята беше изпаднала в транс.
Разбирайки, че е нахлула в някаква семейна драма, която не беше нейна работа, Ники се канеше да остави куфара и да продължи към дървената къщичка отзад, когато гласът на Джони Патрик проеча през антрето на втория етаж. Вдигайки поглед, тя го видя да тича по масивната вита стълба с двама мъже от двете му страни, които приличаха на бодигардове. Черни тениски, черни панталони, тъмни очила, толкова къси подстрижки, че черепите им лъщяха, и тела като на Хълк.
— Съобщете ми веднага щом разберете кога са заминали. Ако са на път към Париж — той погледна към единия от мъжете, който кимна — аз ще ги последвам веднага. Изкарайте пилотите на листата. Ще се срещнем там след час. Трябва ни плана за полета на Лиза. Платете на когото трябва, за да го получите. Шибана непредсказуема наркоманка. Не може да се откаже от дрогата. Вече мина половин час — извика той, когато те стигнаха до подножието на стълбите. — Ще се видим там. О, по дяволите — трябва ни някой,
