който говори френски, някой, който може да бъде дискретен. Последното, което искам, е таблоидите да започнат да душат наоколо.
Когато Ники се отстрани от пътя на двамата яки мъже, препускащи през вратата, Джони я зърна за пръв път.
— Ти говориш френски, нали? — Запознат добре с нещата, случващи се в една индустрия, които можеха да я извадят от мода за една нощ, той се върна към добрия тон, решен точно сега да направи така, че нещата да станат по неговия начин. — Каза, че баба ти ти е говорила на френски. — Темата бе повдигана веднъж на обяд когато обсъждаха различни френски вина и имена.
— Казах също, че френският ми акцент е доста чудноват. — Диалектът на баба й, която бе френска канадка, бе направо от осемнадесети век. И ако се нуждаеше от друго извинение, за да не тръгне, хората, които пътуваха с бодигардове, наистина, ама наистина я безпокояха.
— Имаш ли паспорт?
Очевидно чудноватият акцент не свърши работа.
— Да, но…
— Виж, ще те затрудня малко. Отиваме в Париж. Трябва ни някой, който говори френски, да дойде с нас, някой, на когото мога да се доверя.
— Наистина съжалявам, но не мога. Имам предвид… Имам бригади, които работят, и офис, който да ръководя, и клиенти, ами… да си го кажа направо, които ми крещят всеки ден.
— Какво ще кажеш за петдесет бона — сто — мамка му, не ми пука колко? Нямаш ли си офис мениджър?
— Ами, да… но…
— Те взеха Джорди — заяви мрачно той. — Не че шибаната ми бивша половинка не го е правила и преди. Но никога преди не е извеждала Джорди извън страната, а хората, с които се мотае, не са точно благородни и набожни християни. Така че наистина бързам, по дяволите. Можеш ли да ми помогнеш или не?
Сивите му очи се забиваха в нейните. Въпреки безцеремонното му мнение за нейния бизнес, тя наистина си имаше бизнес, който изискваше присъствието й. Винаги. Но сега бе разстроена и за положението на Джорди. Разбра че да бъдеш потомък на богатите и известните си има и някои недостатъци. И въпреки че Джорди приемаше навиците на майка си, точно сега тя вероятно плашеше малкото момиченце.
— Ще изпратя моите счетоводители да ръководят офиса ти. Трябва да имам поне десет. Какво ще кажеш?
Човекът знаеше как да преговаря.
— А със сателитните телефони постоянно ще поддържаш връзка. Можеш да оставиш номера в офиса си. Два, три номера. На самолета има пълно чекмедже с телефони. Виж — продължи той и страданието му си пролича за пръв път. — Джорди може да е в опасност. Наистина имам нужда от помощта ти.
— Кога тръгваш?
Усмивката му освети хладното, мрачно фоайе.
— Веднага. И благодаря.
— Не ми благодари още. Все още не съм сигурна и веднага изобщо не ми звучи добре.
— Ами след като ти вземем паспорта? — предложи той с едва доловима усмивка, усещайки, че най- накрая нещо в този негов адски ден се нарежда както трябва.
— Ще трябва да си събера багажа ако ще тръгвам.
— Ще ти купя всичко, от което се нуждаеш.
— Поне трябва да се обадя в офиса си.
— Можеш да им се обадиш от колата и да уредиш каквото трябва или да им звъннеш от самолета. Ще имаш на разположение дванайсет часа полет, за да говориш. Паспортът ти у вас ли е или в офиса?
— Боже, не те познавам много добре — изтърси тя, огласявайки най-сериозната си резерва. Всъщност щеше да излети извън страната с един сравнително непознат човек — без да се броят историите в Enquier и няколкото обяда.
— Какво ти трябва да знаеш? Кажи й, че съм надежден, Мария. Кажи й, че съм бил скаут.
Боже, тя дори бе забравила за присъствието на прислужничката. Тихите ридания на Мария се стопиха някъде отзад, зад нейната собствена недоверчивост и съмнения.
— Мистър Джони е най-добрият, мис Ники. Добър и мил, най-добрият баща… — Мария отново избухна в ридания, а думите й се превърнаха в нечленоразделни стонове.
Фактът че Джорди харесва Ники е определен плюс в тази шибана ситуация, реши Джони. Макар да не бе особено убеден, че Джорди е завързала приятелство с една жена, която едва познаваше. Но Джорди беше на първо място. Той бе абсолютно сигурен в това.
— Ще дойдеш ли с мен заради Джорди, ако не за нещо друго? Тя може да е уплашена до смърт. — Той се намръщи. — Досега майка й не я е извеждала извън страната, така че сигурно е адски притеснена. А вие двете се смеете много… и, нали знаеш… погаждате се толкова добре, ти ще бъдеш още едно приятелско лице, ако разбираш какво имам предвид. Ще вкараш нещо нормално в цялата тази странна каша. — При мисълта за Ники и Джорди, които се смееха заедно, му стана малко неудобно: Джорди толкова лесно харесваше хората; той някак си бе изгубил тази способност. — Виж — продължи вече с нисък и дрезгав глас… — ще ти бъда дяволски благодарен ако дойдеш.
— Ако дойда — произнесе объркано Ники, знаейки, че действително няма избор, освен ако не искаше да изглежда като най-безчувствената кучка, — не мога да остана дълго там.
Той не осъзнаваше, че е затаил дъх. Издиша бавно.
— Ще се погрижа за това. Имаш думата ми. Хей, Мария — възкликна Джони, тръгвайки към прислужничката, чувствайки се значително по-бодър. — Имам си помощник. За нула време ще се върнем с Джорди. — Той я заведе до един стол, настани я и я потупа по рамото. — Извикай майка си да стои при теб докато се върнем. Джоузеф ще я вземе. Аз ще му кажа. Сега остани тук и той ще дойде.
След едно последно потупване по рамото кимна към Ники и тръгна към вратата.
— Ако имахме повече време, щях да изчакам докато дойде майката на Мария, но… — сви рамене докато излизаха отвън и вдигна куфара — но точно с време не разполагам. Колата ми е ей там — посочи към едно черно ламборджини и извади мобилния си телефон от джоба. Само трябва да се обадя на шофьора си и изчезваме от тук.
Шест
Джони отново набираше някакъв номер на мобилния си телефон когато Ники излезе от колата му и тръгна по пътеката към входната си врата. След като прерови бюрото си и чекмеджетата с дреболии в кухнята, тя най-накрая откри паспорта си там където го бе оставила след пътуването си до Токио — на дъното на чантичката си за ръчен багаж, която все още се мъдреше върху един стол до вратата. Дори не й остана време да изпита вина за това, че не я е прибрала цял месец. Грабна зелената кожена чанта и изтича нагоре до спалнята си.
Изтърси няколко чекмеджета върху единичната си спалня, хвърли в чантата си няколко чифта бельо, отиде до дрешника и изпразни рафта с козметика — общо четири неща — в чантата върху бельото си. Изпрати до небето кратка молитва да не би шишенцето й с парфюм да протече, тъй като струваше повече отколкото един човек от Минесота можеше да си позволи да плаща за глупости, дръпна две тениски от гардероба, добави чифт панталони, за да приключи с минималния си багаж, и слезе долу за рекордно време.
Грабвайки бледозелено кожено яке от закачалката до вратата, тя се завъртя във фоайето на реставрираната си калифорнийска занаятчийска колиба, сякаш този последен поглед в огледалото щеше да й даде някакъв разумен съвет, някакъв знак, че постъпва правилно.
Препарираната глава от лос, която бе наследила от дядо си, се втренчи в нея с обичайното си абстрактно изражение.
Един настойчив клаксон бързо се намеси в моментното й съмнение.
