— Казах на Каз, че ще се опитаме да измислим нещо — обясни Джони.
Тя за малко не припадна. Да измислят нещо, сякаш —
— Би било страхотно — възкликна тя, изключително небрежно, както би могла да реагира на коментар за автомобилна застраховка, например, или за филм на Дисни.
— Ще поддържаме връзка. — Казуо си погледна часовника. — Дългът ме зове.
Двамата мъже си стиснаха ръцете, после Каз стисна ръката на Ники.
— Беше удоволствие да се запозная с теб. Виждам защо Джони искаше да се прибере у дома. — После махна с ръка и се отдалечи.
— Със сигурност познаваш много различни хора — отбеляза Ники, когато Казуо влезе в мерцедеса, а шофьорът затвори вратата след него.
— Да, така е.
Мълчание.
Добре. Явно нямаше да получи обяснение нито за Казуо, нито за тяхното пътуване.
— Не знам колко мога да ти кажа. — Всяка дума изпадаше в тишината с явна неохота.
Тя си мислеше, че може би не иска да знае след като челюстта му бе толкова стегната и всяка дума, която изричаше, очевидно бе против волята му. Но онази поговорка, че любопитството убива котката, не беше само една фраза без никакво основание.
— Какво ще кажеш за истината? Отиде да разузнаеш някаква нова група, нали?
— Не точно. Всъщност не мога да ти кажа цялата истина. — Първо на първо, дискусиите за бизнеса на бащата на Каз бяха изключени; тук нямаше никакво място за преговори.
— Майтапиш се, нали? Ами онова:
—
— Ето сега ме шашваш. На какво чудновато пътешествие замина?
— Голям скандал ли ще си вдигнем ако ти кажа?
— Зависи какво ще ми кажеш — отвърна тя и зелените й очи внезапно охладняха.
По брадичката му премина тик, той изпусна някаква неразбираема ругатня и, разбирайки, че е необходимо някакво обяснение за да усмири тази ледена студенина в очите й, той най-накрая каза:
— Нямаше група за разузнаване. Отидохме, за да разкараме Юри от пътя ти. Не исках да те плаши отново. Това е то.
— Защо просто не ми каза? — Макар да знаеше как щеше да се паникьоса ако й го беше казал.
Той сви рамене.
— Защото просто не исках да се замесвам в това след твоето — той се поколеба — лошо изживяване с Юри.
— Защото щях да се опитам да те спра.
— Така сметнах.
— Прав си бил. Те имат оръжие. О, боже, не ми казвай, че и вие сте имали оръжие.
— Предимно си поговорихме.
Тя бе достатъчно умна да не го кара да анализира думата предимно. Винаги бе податлива към кошмари. Но бъдещите й кошмари щяха да намалеят значително ако разбереше дали той е успял да убеди Юри да стои настрани.
— Е, значи той се разкарва от пътя ми? — Все едно питаше дали може отново да спи в собствената си къща.
— Да. Той изчезва от живота ти.
— Уха. Това е добра новина. А Каз сигурно ти е дошъл на помощ.
— Да.
— И какво — Юри просто се съгласи и ти се прибра у дома?
— Долу-горе беше така.
Направо не беше за вярване, особено с човек като Юри. Само за да се увери, тя попита:
— И никой не беше наранен при тази среща?
— Не.
— Глупости — възкликна тя, вбесена наполовина от това, че Юри вероятно още беше на сцената, и наполовина от това, че Джони я мислеше за толкова глупава. — Наистина ли очакваш да повярвам, че Юри се е съгласил толкова лесно?
— Успяхме да го понатиснем. Не бе нужно никакво насилие.
— Но щяхте да употребите насилие — процеди през зъби тя, чудейки се дали не се е замесила в ситуация, която можеше да свърши зле. С кръв.
— Не, не бих — излъга той. — Отпусни се. — Посегна към нея, но тя плесна ръцете му.
Боже, дали Джони бе замесен в още нещо освен с музиката, която продуцираше? Дали не трябва да избяга от него като от ада?
— Не ми е до отпускане — процеди през зъби тя, отчасти раздразнително, но повече враждебно. — Всичко това ме обърква ужасно. Аз водя един обикновен живот, или поне го правех докато…
— Знам. Съжалявам, че те забърках в това — отговори тихо той. — Виж, не искам да се караме заради пътуването ми до Цюрих. Пътуването беше еднократно — съжалявам, заличи тази фраза. Става дума за поредица от обстоятелства, които никога няма да се повторят. Никога. Нали? — Той се наведе, за да могат очите им да са на едно ниво. — Юри изчезва от живота ти. Обещавам. Просто има много хора, които трябва да защитавам, така че не мога да ти обясня всички подробности.
Тя наистина хареса това безрезервно обещание, че всичко е свършило, но всичко останало — това, че не можеше да й каже всичко, и хората, които трябвало да защитава — я изнерви.
— Ти не си… мафиот, нали? — попита нервно тя.
Той се разсмя толкова силно и продължи толкова дълго, че тя започна да се измъчва отново, а той изрече докато се бореше с усмивката си и същевременно бършеше сълзите си:
— Честна дума, маце. Не съм мафиот.
— Със сигурност? — Дали можеше да го накара да се закълне над купчина Библии или нещо също толкова глупаво?
— Със сигурност — отговори той, този път без никаква усмивка, без весел блясък в погледа, с такава сериозност, че тя разбра, че казва истината. Поне за това, ако не и за историята с Юри. И ако наистина защитаваше други хора, не можеше да очаква от него да изложи на опасност това доверие, нали?
Самата истина бе, че тя би искала той да й каже всичко. Да разголи душата си пред нея, както ставаше в сапунките.
Действителността бе, че тя го познаваше общо от седем дни и половина и наистина не можеше да очаква много повече от него — само известна любезност към една жена, с която беше спал.
Боже, това бе една сурова действителност, докато тя полагаше всички усилия дори да не си мисли, че е влюбена в него след толкова кратък период от време.
— Хей, добре ли сме сега?
Той я даряваше с онази невероятно сладка усмивка, която би могла да очарова и най-голямата ледена кралица на света и да я накара да си смъкне гащичките.
— Да, добре сме. — Тя се усмихна. — И трябва да ти благодаря, че си се справил с Юри. Благодаря.
— Не го споменавай.
— Както и да е, много смело от твоя страна. — Огромно подценяване, но тя не знаеше къде в този сценарий лежи границата между реалния живот и фантазията. А може би той беше прав. Може би беше по-добре тя да не знае. Веднъж вече бе преживяла един истински кошмар с Юри. Нямаше нужда от повторение.
А Джони единствено искаше този разговор да приключи. Толкова много, че извърши още една смела
