— Това е любовта, скъпа — отвърна тихо Адам, като че се опитваше да я успокои, защото беше се стреснала насън.
Докосна бузата й с пръст. Разбираше прекрасно бясното й желание, неуправляемите чувства, които владееха и него, сладката отрова, която го беше накарала да забрави дори дълбоко вкоренения в него страх от женитбата.
— Кажи, че винаги ще ме обичаш.
Никога не беше усещала подобно безпокойство — чувстваше се цяла, пълноценна само в обятията му.
— Сигурно съм уморена — добави смутено тя, търсейки някакво логично обяснение за уязвимостта си.
— Винаги ще те обичам — каза простичко той, изпълнен със симпатия към емоционалната борба, която водеше тя — той самият беше преживял нещо подобно в Саратога. — Ще те обичам повече от най-високите върхове на дърветата — добави нежно той, гласът му беше притихнал като лятната нощ. — Повече от най- високите върхове на планината… сега, в този миг — утре… и завинаги.
— Добре — отвърна с въздишка тя. — Сигурен ли си? О, Господи — измърмори неспокойно тя, — чувствам се толкова странно…
— Любовта е като жива — каза тихо Адам. — Тя стимулира и възбужда, тя оцветява всяко едно кътче на света. Тя прави цветята да изглеждат по-нежни, небето — по-синьо, променя представата за щастие…
— Набързо слага край на живот, изпълнен с пътувания — намеси се Флора.
— Или пък го изпълва с неизмерима радост — добави младият мъж. — Ние се открихме един друг и ще изживеем живота си заедно. Няма от какво да се плашиш.
Той се усмихна.
— Нямам търпение да ти дам възможност да проявиш вкуса си при избора на новите мебели.
Флора се усмихна в отговор.
— Всичко, което може да се сгъва, да се пакетира или което Хенри може да купи мимоходом.
Устните й се присвиха леко.
— Което означава, че трябва да променя някои от навиците си, щом искам да се опитам да пусна някъде корени.
— Всеки, който може с оръжие в ръка да си проправи път сред група китайски бандити, би се справил успешно с тази задача, сигурен съм в това — увери я Адам.
— В такъв случай объркването ми е само временно явление?
— Вероятно все още си уморена от дългото ни пътуване — отвърна любезно младият мъж, тъй като разбираше прекрасно несигурността, която я измъчваше. — Искаш ли да поспиш? Тук или във вигвама?
— Всъщност — не.
В гласа й звучаха познатите възбудени нотки, отражение на вълнението, което я обземаше отново.
— Наистина… — започна шеговито той.
— Уморен ли си?
Тя протегна ръка и прокара длан по широките му рамена, надолу по мускулестото му тяло — ребрата му все още се брояха след наскоро прекараната болест.
— Би ли имал нещо против… искам да кажа — ако не си много уморен… въпреки че може би е прекалено скоро…
— Погледни — прекъсна опитите й да прояви тактичност младият мъж и погледна надолу.
— О…
Тихо възклицание, израз на учудване.
— По всяко време, скъпа.
Усмивката, която се появи на лицето й, изразяваше искрената й радост.
— Благодаря ти — прошепна тя.
Призори, след една незабравима нощ, Адам се търкулна по изпотъпканата трева, затършува из дрехите си и подаде на Флора украсена с мъниста торбичка.
— Мислех да ти го дам след като гостите ни си тръгнат.
— Аз обаче провалих плановете ти.
Той се усмихна.
— Не се оплаквам, биа.
Тя развърза кесийката и, оглеждайки я, я обърна надолу. В ръката й падна бляскава брошка.
На дланта й с диаманти беше написано „блаженство“. Семпъл деликатен дизайн, изработен с големи скъпоценни камъни.
— Много е красиво — прошепна тя, обзета от спомени за тяхната първа нощ във влака, изпълнена с нежност.
— Ти си моето блаженство — каза тихо Адам. — Исках да го знаеш.
— Ще се разплача — промълви с усилие младата жена, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. — А аз никога не плача.
— Нямам нищо против да си поплачеш.
Винаги се беше учудвал от нейното себеотрицание и сила. Той я вдигна, постави я в скута си, обгърна я с ръце и започна леко да я полюлява, както правеше с Люси, за да я успокои.
— Чувствата ми са в пълен безпорядък — извини се тя, като хълцаше, подпряла глава на гърдите му, а сълзите й се стичаха по лицето й. — Не знам защо плача.
После изтри мокрите си бузи.
— Просто те обичам толкова много.
— Тогава сме квит. Защото и аз те обичам толкова, че чувствата ми са неуправляеми. Кажи, хареса ли ти?
И той докосна бляскавите диаманти, лежащи в дланта й, за да я поразсее.
— Прекрасно е — прошепна Флора, като облиза една сълза, потекла към ъгълчето на устата й. — И ти си прекрасен, толкова си нежен, но не мога да си обясня как… как успя…
— Джеймс го направи — прекъсна я той, обърса бузите й с опакото на ръката си и я целуна по челото. — Поръчал да изработят брошката, докато чакаше пристигането ни в Шайен. Изпратих му по телеграфа инструкциите си.
— Мислиш ли, че сме прекалено щастливи? — попита с треперещ глас Флора, свръхчувствителна към най-незабележимите нюанси на емоциите, пияна от любов, измъчвана от нетипичен за нея страх.
Тревожеше я подозрението, че животът може би не е чак толкова съвършен и че по-късно щеше да се наложи да плащат за блаженството, което изпитваха сега.
— Не, просто сме истински щастливи. Това е — заяви убедено Адам, а ръцете му я притиснаха още по- силно.
И той възнамеряваше твърдо да направи всичко възможно щастието им да продължи.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА
Когато Флора се събуди на следващата сутрин, чувстваше особено неразположение, като че беше яла нещо развалено. По време на закуска продължи да се бори с желанието си да повърне и се опитваше да се съсредоточи върху въпросите на Люси. Не й се искаше да тревожи Адам. Той веднага щеше да си помисли, че това е холера, а тя беше сигурна, че неприятните усещания, които имаше в стомаха си бяха доста по- слаби от симптомите, които беше видяла във влака.
Когато след закуска Адам излезе да нагледа конете, които щяха да яздят по-късно през деня, двете с Люси останаха в прохладния вигвам, за да упражняват някои от последните изречения на езика на абсароките, които графът бе записал предишната нощ.
Не след дълго урокът им беше прекъснат от пристигането на Пролетна Лилия и децата й.
