— Нямат търпение да си поиграят с Люси — обясни гостенката, застанала до входа. — Може ли да влезем?
— Заповядайте — отвърна учтиво младата жена.
Страховете, породени от ревността й, бяха изчезнали предишната нощ. А и беше обещала на Адам да се държи любезно с нея.
Децата веднага изтичаха заедно навън, а Пролетна Лилия влезе във вигвама, подаде на Флора изплетено от върбови клонки панерче, пълно с дребни сладки, направени от ягоди, малини, лешници и сироп.
— Предложение за мир — каза с усмивка тя.
— Нива показвах толкова ясно емоциите си — изчерви се леко Флора, като пое панерчето. — Извинявай. Адам ми обясни колко много значите за него ти и твоето семейство.
Тя взе една от дребните сладки и я сложи в устата си.
— Той обича само теб — каза стройната чернокоса жена. — Всички разбраха това, толкова е очевидно. Радвам се, че той най-после намери някой, който да го направи щастлив. Неговата съпруга съсипа живота му, а сега на всичкото отгоре отново е тук — кой знае какви неприятности замисля пак.
Флора се задави със сладката, шокирана от неочакваната новина. Изолда в Монтана! В мислите й настъпи истински хаос. В отговор на това стомахът й като че се сви и тя внезапно усети, че закуската започва да се качва към гърлото й. Тя затисна с длан уста, избърбори едно „Извинявай“ и изскочи от вигвама.
Малко по-късно Пролетна Лилия я завари коленичила под едно сливово дърво, пребледняла и с покрито с дребни капчици пот лице, а съдържанието на стомаха й лежеше на земята пред нея.
Тя подаде на Флора една влажна кърпа, помогна й да се изправи и я поведе към колибата. Там настоя младата жена да си легне.
— Вече съм добре — каза слабо Флора, отпусната върху ложето от натрупани една върху друга бизонови кожи.
Доколкото можеше да се чувства добре, при положение че съпругата на Адам отново се беше върнала в Монтана.
— Новината за Изолда беше… — тя преглътна с усилие, за да се освободи от набралата се в устата й слюнка. — Беше истинска изненада — прошепна тя, усещайки, че всеки момент ще повърне отново.
— Стомахът ти нещо не е ли наред тази сутрин? — попита гостенката й, без да обръща внимание на коментара по повод на Изолда, тъй като отдавна беше я обявила в мислите си за безполезна.
Много повече я интересуваше здравословното състояние на Флора.
— Малко.
— Напоследък спиш ли повече? Чувстваш ли се уморена?
— Наистина се чувствам уморена, но пътуването от Саратога беше изтощително, като се има предвид боледуването на Люси и Адам.
И тя предпазливо пое дълбока глътка свеж въздух.
— Сигурна съм, че като си починем няколко дни, няма да съм толкова уморена.
— Гърдите ти болезнени ли са?
Разговорът внезапно беше се отклонил в друга посока. Последният въпрос на Пролетна Лилия определено беше от личен характер. Или поне стомахът й го прие така. След като преодоля смайването си, тя попита предпазливо:
— Какво искаш да кажеш?
— Извинявай, ако се меся — отговори любезно младата жена, — но видът ти е блед, а така изглеждат обикновено жените в началото на бременността си. На Адам ще му бъде много приятно, сигурна съм. Той обожава децата.
— Това е невъзможно.
Но още докато произнасяше тази дума, тя усети, че отново започва да й се гади и направи всичко възможно, за да се пребори с това усещане.
— Ще ти направя чай. Помага много.
— Струва ми се, че се лъжеш — прошепна Флора, като се опитваше да диша бавно, с надеждата, че това ще й помогне.
— Все пак опитай. Винаги първите три месеца от бременността си сутрин не можех да хапна нищо, ако първо не изпиех чаша чай.
— Искам да кажа — лъжеш се, че съм бременна — измърмори Флора, като се надигна, подпря се на лакти и притвори очи. — Надявам се, че не се разболявам от холера.
Беше отчаяна.
— Не съм виждала болни от холера — отбеляза Пролетна Лилия, — но съм виждала подобно на твоето неразположение у много бременни жени. А за Изолда няма защо да се тревожиш — Адам ще се оправи с нея. Чух го като казваше на Джеймс, че ще намери начин да я накара да си отиде най-късно до един месец.
При споменаване на името на Изолда стомахът й отново се присви и младата жена изохка.
— Не мърдай — рече припряно Пролетна Лилия. — Няма да кажа нито дума повече преди да ти направя чай и тогава ще видиш колко по-добре ще се почувстваш.
Разбираше доколко травмиращо можеше да бъде дори само споменаването на съпругата на Адам.
И така, докато Флора лежеше неподвижно, опитвайки се да се пребори с желанието си да повърне, Пролетна Лилия прибяга да вземе една торбичка с билки от вигвама си. След като се върна стопли вода и направи по чаша чай и за двете. Очевидно всичко в колибата на Адам й беше добре познато.
— Обичам чая слаб и с много захар — каза тя и подкрепи думите си с действия. — Ето, опитай — продължи да говори тя, като помогна на Флора да седне и вдигна чашата до устните й.
Промяната, която настъпи, беше истинско чудо. Само след минути младата жена се почувства несравнимо по-добре, спазмите бяха преминали, вече можеше да мисли и за друго, освен за повръщане и дори забеляза, че децата отново играеха на гоненица в малката поляна между вигвама и реката.
— Е, сега не ти ли е по-добре?
Пролетна лилия се усмихваше топло. Флора чак сега си даде сметка за безупречния овал на лицето й.
— Безкрайно по-добре — въздъхна с благодарност тя. — Много ти благодаря.
— Трябва да кажеш на Адам. Ще бъде страшно щастлив.
— Страхувам се, че не ме разбра — отвърна едва чуто Флора. — Аз не мога да имам деца заради една болест, която прекарах преди години. Няколко лекари потвърдиха диагнозата.
— Според мен те са сбъркали.
Думите й звучаха толкова уверено, че Флора за първи път в живота си помисли, че тази вероятност може би все пак съществува. Тази надежда обаче беше незабавно отхвърлена. Десетина лекари не можеше да грешат, каквито и да бяха заключенията на Пролетна Лилия.
— Иска ми се да си права, но…
И младата жена бавно поклати глава.
— Е, поне чаят излекува стомаха ти — отговори любезно събеседницата й.
„Жената на Адам скоро ще се убеди сама, когато коремът й започне да расте“ — помисли си тя. Не беше нужно да се опитва да убеди в това непременно днес.
— Кажи ми, когато се почувстваш по-добре — искам да те запозная и с други от роднините на Адам. Всички те изгарят от нетърпение. Той най-после е отново щастливи цялото му семейство е доволно, че те е намерил.
„Или може би е намерил нас“ — помисли зашеметена Флора, която въпреки всичко не можеше да не се надява.
Тя обаче не спомена пред Адам за проблемите, които беше имала със стомаха си, защото знаеше, че той ще се разтревожи сериозно. Освен това с множество рационални доводи обяви за несъстоятелни
