Той се усмихна на младия мъж.
— Това е ролята ми вече от доста дълго време.
По същото това време Адам беше вперил поглед във Флора, която лежеше до него на леглото, леко смръщила лице.
— Скъпа, знаеш колко много те обичам — каза нежно той, — но наистина не можеш да дойдеш. Това не е някоя джентълменска война с правила и спазване на етикет, нито пък с размяна на пленници. Това не е игра за дами и, моля те, недей да се мръщиш така. Знам, че можеш да правиш почти всичко, което мога и аз. Знам, че можеш да стреляш не по-зле от който и да е мъж, а вероятно дори по-добре от повечето представители на силния пол, но ако те взема с мен, през цялото време ще се тревожа за теб и за бебето. Не мога да си позволя подобно разсейване, скъпа. По този начин ще ме поставиш в страшно неизгодно, дори опасно положение.
— Мислиш, че си прав, нали — отвърна недоволно тя.
Той въздъхна безсилно, защото спореха вече от доста време.
— Убеден съм, че съм прав — заяви твърдо той. — Участвам във военни походи от петнайсетгодишната си възраст и донякъде успехът на моя талисман се дължи на факта, че се концентрирам напълно и никога не позволявам нещо да ме разсейва. Люси също разбира това — то може би изисква подобна на нейната простичка вяра. Тя е убедена, че непременно ще се върна при нея. Трябва да знам, че каквото и решение да взема по време на битката, то няма да бъде компрометирано от съмнение, притеснение или предпазливост. Действията на човек в битката се диктуват от чиста енергия, това вдъхва допълнително живот на мозъка и крайниците и подхранва силата им. Остави ме да отида да се заема с Нед Сторхъм, без да се притеснявам дали някой от наемниците му няма да пробие с куршум красивата ти глава. Моля те, скъпа — прошепна нежно младият мъж.
— Не искам да кажа „да“ — отвърна неохотно Флора. — Но ако все пак го направя — продължи тя, тъй като разбираше, че присъствието й наистина щеше да бъде опасно за него, — какво ще направиш за мен?
— Ще се върна съвсем скоро — обеща той, успокоен, че тя най-после започна да отстъпва. — Чакай ме тук, ако искаш. По-близо е до Вирджиния Сити.
— Нед във Вирджиния Сити ли е?
— Това са последните ни сведения — отговори уклончиво той. — Мислехме да тръгнем днес следобед, но след като ти си тук, бихме могли да сторим това и утре сутринта — от това плановете ни няма да пострадат.
В същност при това положение щеше да се наложи да бързат страшно много, но подобна скорост за тях не беше нещо невъзможно.
— Нека тази вечер да слезем долу за вечеря — каза ласкаво младият мъж и нежно прокара пръст по извивката на долната й устна. — Знаеш ли, че никога досега не сме вечеряли в ресторант? Искам да те изведа. Донесла ли си си рокля — усмихна се той, — или ще трябва да изчеткаме панталоните ти?
— Това ли се очаква от мен сега — да бъда блага, приятна и примирена? — попита тихо тя.
— Наистина ще ти бъда много благодарен за съдействието, биа.
Усмивката й му напомни за момчето, което се криеше под мъжествената му външност.
— Достатъчно смирен ли съм?
— Имам рокля — отвърна лаконично тя. — Ще бъда ли възнаградена за благосклонността и разбирането, които проявих?
— Може би нещо от „Тифани“.
— Аз не съм Изолда.
— В такъв случай — нещо по-лично.
Усмивката му беше неустоима и пълна с обещания.
— Колко си досетлив.
— Целувка? — дяволито предложи той.
— Като начало — прошепна Флора и се протегна, така че да прокара пръсти в тежката му копринена коса и да придърпа по-близо лицето му.
След известен интервал от време, изпълнен с пламенна страст, младата жена каза:
— Вече за трети път поглеждаш часовника. Да не би да имаш някакъв неотложен ангажимент?
„Шест и половина“ — беше отбелязал Адам, преди да насочи вниманието си отново към Флора. Той се надвеси над нея и целуна порозовялата й буза.
— Възнамерявах да се срещна с Джеймс, за да видя един чистокръвен жребец. Продава го Даниъл Макгилврей — излъга младият мъж. — Но Джеймс може да отиде сам.
По всичко личеше, че няма да може да излезе, за да присъства на заминаването на Изолда. Неговите хора и Джеймс можеха да се справят с това и без него.
— Защо да не отидеш и ти? И без това ще трябва да измия косата си, ако ще се обличаме за вечеря. А изсъхването й също ще изисква време. Далеч ли е мистър Макгилврей?
— Не, на оня хълм.
Адам въздъхна облекчено — предпочиташе сам да се погрижи за заминаването на Изолда. Като че ли имаше нужда да го види със собствените си очи, за да се убеди.
— Ще се върна след половин час — каза той. — Сигурна ли си, че няма да имаш нищо против?
Флора се усмихна.
— Сигурна съм.
Тя се протегна лениво и погледна към часовника.
— Когато се върнеш, най-вероятно няма още да съм свършила с къпането.
И така, тази вечер, докато семейство Фиск се възхищаваше на прекрасния залез от височината на хълмовете на запад от града, а прислугата им се радваше на свободната вечер, която имаха право да прекарат при желание и извън дома на господарите си, двама мъже влязоха във въпросната къща и изненадаха графиня дьо Шастлю, която пишеше писмо в библиотеката. Те пъргаво запушиха устата й и завързаха ръцете и краката й, изнесоха я от смълчаната постройка и внимателно я поставиха в паркиралия пред задния вход дилижанс.
— Облечена си за път, както виждам — каза Адам, който се появи до отворената вратичка на файтона, държейки в ръка писмото на Изолда.
Погледна завързаната си съпруга и продължи:
— Постъпила си предвидливо, като си се облякла за пътуване. Все пак, ще кажа на Нед, когато го видя, че си променила плановете си и няма да се омъжиш за него. Много жалко. Сигурен съм, че щеше да го убиеш по много по-брутален начин, отколкото ще го сторя аз.
Младият мъж вдигна рамене и пъхна писмото в джоба си.
— За жалост не мога да чакам толкова дълго. Нямам време за това. Довиждане, Изолда, петте години, които прекарах с теб, бяха истински ад.
Той затвори вратичката на екипажа и така се скри от омразата, която излъчваха очите й, заключи я и подаде ключа на един от своите хора, който щеше да придружи Изолда до гарата. Оттам тя трябваше да продължи пътя си с влак.
— Дали няма да се върне пак? — попита Джеймс.
Двамата наблюдаваха слизащия надолу по хълма дилижанс.
