Малката армия се появи на хоризонта в ранния следобед. Наемниците яздеха в две колони, гласовете им се носеха надалеч в откритата местност, оръжията им блестяха на слънцето. Когато се приближиха достатъчно, хората на Адам се прицелиха в пушките си, поставили палец на спусъка, изчаквайки първите редици да отминат. Нед не яздеше начело, както се очакваше от един предводител. Беше се прикрил добре някъде назад. Но те не можеха да чакат да отмине цялата колона, така че Адам даде очаквания знак. В същия миг изгърмяха четиридесет пушки, над брустверите проблеснаха четиридесет пламъчета и се издигнаха белезникави струйки дим. Много от наемниците се олюляха върху седлата си, кон след кон започнаха да падат на земята и колоната се разтури. Всички се втурнаха да търсят някакво прикритие и се струпаха зад двата вагона, спрели малко по-нататък по склона.
Индианските воини използваха настъпилата суматоха, за да минат в настъпление. Те се спуснаха надолу по скалите, надавайки бойния вик на абсароките, а пушките им им пригласяха. Водеше ги Адам. Хората му яздеха между наемниците и падащите коне, стреляха, удряха враговете си със специалните бойни тояги, убиваха блъскащите се в опитите си да избягат противници. След това обърнаха коне, за да отидат и да съберат ранените си другари.
Прашилката, вдигната от копитата на конете и пушекът от пушките се носеха на облаци над бойното поле, свистяха куршуми и се забиваха в земята, а индианците се носеха в галоп назад, за да вземат ранените. Мъртви, умиращи, ранени наемници лежаха по земята, убити и ранени коне се валяха в безпорядък по тревата, цвиленето на животните и виковете и стенанията на хората се издигаха над прашилката, към огряното от слънце небе.
Първият щурм беше приключил.
След като събраха ранените, абсароките се спуснаха към прикритието си зад скалите. Нямаха намерение да позволят загубите им да се увеличават — противникът все още беше много по-силен. Само четирима от техните бяха ранени и то не особено тежко — добро предзнаменование за хора, чийто главен талисман беше самият живот. И след като се настаниха отново зад насипите, подложиха на непрекъснат обстрел противниците си, които се бяха скрили зад двата вагона.
Никой не беше разпознал Нед в суматохата. Дали беше още жив? Дали не беше избягал? Кой ръководеше отстъплението? Но когато наемниците започнаха отново да настъпват към скалите през покритото с трупове поле, стана ясно, че той все още стоеше начело. Никой, който имаше макар и малък боен опит, не би се втурнал да щурмува такава добре укрепена позиция, без да е принуден да го стори от някой висшестоящ.
Смъртоносният огън увеличаваше броя на ранените и мъртвите, което сложи край и на тази атака.
Следобедът се точеше бавно. Абсароките, всички отлични стрелци, улучваха всеки, който посмееше да вдигне глава. Тъй като зад вагоните не се забелязваше никакво раздвижване, те започнаха да се опасяват, че Нед е изпратил да повикат подкрепление от Форт Елис. Всичко изглеждаше прекалено спокойно, неестествено притихнало под жаркото слънце.
— Струва ми се, че чакат помощ — каза Адам, като попипа дръжката на висящия на колана му нож.
— Или пък мрака, за да се оттеглят — добави Джеймс.
— Само за да се върнат някой друг път — отвърна с отвращение братовчед му, като гледаше над насипа към бойното поле под тях.
— Но ако Сторхъм не е изпратил за подкрепление — обади се Джеймс, — бихме могли да ги заобиколим и да ги довършим.
— Не можем да чакаме толкова дълго. Дотогава те вече може да са изпразнили целия Форт Елис и да са довели тук друга армия.
Бездействието не му даваше мира. В желанието си да ускори конфликта и най-после да сложи край на грубото нахлуване на Нед Сторхъм в живота му, Адам каза:
— Ще яздя към тях, за да ги предизвикам.
Въпреки че това беше акт на изключителна смелост и безстрашие, подобен подвиг не беше нещо рядко сред северноамериканските индианци, където личната смелост и успешните акции водеха до завоюването на водеща роля в йерархията в племето. Адам беше станал вожд още на двадесет години, а талисманът му беше изключително силен и ефикасен от най-ранното му детство. Така че нищо не можеше да му навреди.
По време на военни походи войните обличаха само леки ризи и панталони, без каквито и да е ярки цветове по тях. Но те винаги си носеха и тържествено облекло, което слагаха за победоносното завръщане в селото си. Адам извади богато орнаментираните си дрехи от една кутия от необработена кожа и започна да се облича: украсена с ресни, мъниста, хермелинови опашки и човешки скалпове риза, панталони с мъниста и вълчи опашки в долната част, колие от нокти на мечка, две орлови пера в косите. Ако беше по- тщеславен, би могъл да сложи по едно перо за всяка от удържаните от него победи.
После извади малката кутийка с огледалце, изрисува с охра лицето си, провери дали талисманът му е здраво прикрепен към кичурчето коса зад лявото му ухо и, след като поговори тихичко с бойния си кон, който трябваше да го преведе невредим през редиците на враговете му, той го яхна. Измъкна „Уинчестъра“ от калъфа му, излезе иззад насипите и се спусна надолу към откритата равнина, като яздеше право към барикадираните вагони, където вече беше лесна мишена за пушките.
После обърна коня си и размаха високо оръжието си, като че искаше да предизвика неприятелите си да стрелят. Премина край тях под дъжд от куршуми, красивите му, украсени с мъниста дрехи блестяха на слънцето, орловите пера се развяваха след него, конят му като че летеше през тревистата равнина — беше недостижим, талисманът му го пазеше.
Чу Нед, който крещеше на хората си да стрелят. Куршумите свистяха край ушите му. Хората на Сторхъм, които се надигаха зад прикритията си, ставаха лесна мишена за абсароките. Откъм скалите се понесоха изстрели. В цялата тази бъркотия Адам ясно различи някакъв нов звук.
Той обърна животното и отново прелетя край вагоните. Черните му коси се развяваха от вятъра, кожените ресни и хермелиновите опашки по ръкавите му като че бяха увиснали във въздуха, синята фигура, нарисувана на щита му, като че се подиграваше на враговете му и ги приканваше да стрелят в нея. Младият мъж беше като призрак, недосегаем за куршумите, който яздеше нагоре по хълмовете. Бойният му кон достигна бруствера на окопа и спря рязко с невероятна точност.
Адам скочи от коня си, застана между Джеймс и Изправеното копие и, като погледна по посока на отскоро присъединилите се към боя изстрели, попита:
— Откъде се чуват тези пушки с пълнители?
Джеймс вдигна ръка и посочи на юг, където силен обстрел очевидно нанасяше значителни щети в оголения тил на хората на Нед.
— Отляво… от другата страна на онази скала. Убиват наемниците като мухи.
— Дявол да я вземе — каза Адам, като примигваше срещу слънцето. — Все пак е дошла.
Но въпреки това се усмихваше.
— Ако съдя по честотата на стрелбата, бих казал, че Флора е довела малко подкрепление. Виж какво остана от отряда на Нед. Започват да се паникьосват.
Никой от куршумите не отиваше напразно, тъй като от онази страна хората на Нед бяха напълно изложени на огъня. Адам несъзнателно започна да брои изстрелите и когато стигна до петдесет, съблече украсената си с мъниста блуза и каза с лека усмивка:
— Готови ли сме да се качим на конете си и да ги довършим?
Когато малко по-късно абсароките се спуснаха надолу по хълма, наемниците се оттегляха, като се опитваха да се измъкнат към Форт Елис. Адам поведе хората си след тях и спря за секунда край вагоните, търсейки с поглед Нед Сторхъм. Тъй като го нямаше нито сред мъртвите, нито сред ранените, той разбра, че врагът му беше все още жив. Младият мъж пришпори коня си, за да настигне приятелите си.
До Форт Елис оставаха четиридесет мили, достатъчно разстояние, за да догони Нед и да го убие. Той вдигна автоматично очи към слънцето, за да прецени времето. До мръкване оставаха още четири часа. Махна с ръка в безмълвен поздрав към Флора и се устреми на изток.
