Двамата изглеждаха като дребни фигурки, загубени сред огромната прерия. В един щат, където заглавията във вестниците призоваваха „Изтрийте от лицето на земята индианците“, Адам щеше да бъде принуден вечно да защищава земите и народа си. А тя непрекъснато щеше да се пита дали следващият куршум нямаше да й го отнеме.
„Но моля те, Господи, не този път“ — умоляваше тя, а сълзите се стичаха и падаха върху непрекъснато разширяващото се петно кръв на превръзката му.
— Дори една река сълзи да изревеш, това няма да му помогне.
Не беше нужно да се обръща, за да разбере кой говори — подигравката, която звучеше в гласа му, беше достатъчен индикатор. Младата жена се изправи и се втурна към коня си, тъй като кобурът с пистолета висеше на седлото.
— Спри или ще те убия — каза Нед, запънал петлето на пистолета си, който беше насочил към Флора. — А сега остави мъртвия индианец и бавно се приближи към мен.
Усетила опасността, надвиснала над Адам, тя се подчини незабавно на заповедта му и се отдалечи на няколко крачки от проснатото до нея тяло. Нед не би могъл да забележи от мястото си слабото дишане на Адам, размишляваше, изпълнена с благодарност младата жена. Не трябваше да позволи той да се приближи повече.
— Ти си открит — каза тя с надеждата да го принуди да си тръгне. — Трима мъже са по петите ти.
— Опитаха се — отвърна той, а окървавеното му лице се разкриви в гротескна усмивка. — Те се отдалечиха нататък в дола.
Нед махна с пистолета си.
— А сега ела насам.
Тя се опита да го разсее с приказки, докато дойде баща й. Очевидно Сторхъм беше ранен, но доколко опасно — това Флора не можеше да прецени. А тъй като нямаше представа кога ще се появи баща й, тя не можеше да рискува да остане тук, докато Адам се размърда или изохка, така че се подчини на заповедта.
— А сега ще отидем до онези два коня — съобщи той, докато тя се приближаваше, — и после ще пояздим върху тях. Мисля, че ще ми трябва заложник, за да мога да се добера цял до Форт Елис.
Когато се приближи, младата жена забеляза, че три от пръстите на лявата му ръка бяха прерязани от куршум и тя реши, ако е възможно, да язди от по-безпомощната му страна. Малкият двайсет и две калибров пистолет в джоба на панталоните й можеше да го убие от близко разстояние. Чувстваше се невероятно спокойна, съзнанието й работеше трескаво, обсебена най-вече от мисълта да отдалечи колкото се може по- скоро Нед от беззащитния Адам.
Сторхъм беше ранен, а тя имаше оръжие.
До Форт Елис имаше четиридесет мили и той имаше нужда от нея.
Първото, което усети Адам, беше блестящата бяла светлина, а след това чу някакви гласове. Светлината беше топла и приятна, далечните гласове му напомняха нещо. Съзнанието му се бореше да направи връзката между тях. Неспособен да задържи дълго каквато и да е мисъл, той отново потъна в приятна забрава.
Докато две думи не раздвижиха паметта му и той отново се върна към светлината.
Долината Аспен.
А гласът, който ги беше произнесъл, принадлежеше на Нед Сторхъм.
Като че някаква сила отвори поредица от врати в мозъка му и той внезапно си спомни къде се намира и какво се бе случило. И че врагът му още беше жив.
Когато до ушите му достигна и гласът на Флора, всичките му сетива моментално възвърнаха нормалното си състояние. Нетърпящата отлагане нужда притискаше притъпените му от болката и загубата на кръв нерви. Докато лежеше неподвижно, той се опита да прецени доколко беше способен да се движи. Следващата му задача бе да определи местоположението им според гласовете: на юг и леко на запад, а Флора беше по-близо до него. А на какво разстояние? Това му струваше немалко усилия и той усети как съзнанието му опитваше отново да се изплъзне от неговия контрол и да потъне в мрака. Все пак успя да го удържи и започна да пресмята отново. На какво разстояние, дявол да го вземе? И като по някакво чудо отговорът сам дойде — на две конски дължини. Младият мъж почти се усмихна.
— Качвай се на коня веднага, но бавно — нареди Нед.
Беше взел оръжията от коня й и държеше юздите му с останалите пръсти на ранената си ръка, допрял револвера в хълбока на Флора, докато тя промушваше крак в стремето.
В този момент, след като вече се беше качила, тя можеше да пришпори коня и най-вероятно да се измъкне и ако така не излагаше на риск живота на Адам, сигурно щеше да го направи. При дадената ситуация обаче тя бавно се намести на седлото и изчака Нед Сторхъм на свой ред да възседне коня си. Без да смее да погледне към Адам, от страх да не привлече вниманието върху него, тя стоеше напрегната като струна и всяка секунда й се струваше безкрайна.
Много неща бяха в нейна полза — стоеше от слабата страна на неприятеля си, баща й със сигурност щеше да ги последва, малкият пистолет беше в джоба й и Адам беше в безопасност.
Или поне щеше да бъде, щом тръгнеха оттук.
Адам наблюдаваше тази сцена с притворени очи, лявото му око беше заслепено от кръвта. Прецени, че Нед ще мине на няколко метра от него. А това беше наистина страшна опасност, ако реши на минаване да изстреля за всеки случай няколко куршума в проснатото на земята тяло. А това беше доста разпространена практика — често след края на битката победителите обикаляха бойното поле и довършваха ранените. Трябваше да бъде готов да се спусне върху му в най-благоприятния момент.
Не прекалено рано, защото тогава Нед щеше да има време да стреля, но не и късно, защото в такъв случай нямаше да може да спаси Флора. А с жалките остатъци от сила, с които разполагаше, щеше да има право само на един опит да срази врага си.
Флора яздеше до Сторхъм, юздите на коня й бяха привързани към седлото му. Тя не можеше да види мястото, на което лежеше Адам, но когато приближиха към него, каза нарочно:
— Не мога да повярвам, че мислиш да яздиш целия този път до Форт Елис.
Нед обърна глава към нея и отвърна провлечено:
— Ти няма да го изминеш, ако не си затвориш човката.
„Още няколко крачки“ — помисли Адам, като преценяваше скоростта, с която се движеха и оставащото до него разстояние.
— Ще видим — отвърна хладно Флора. — Кървиш доста силно.
Знаеше, че още не може да я застреля, защото имаше нужда от нея, за да избяга от абсароките.
„Сега.“ Призовавайки на помощ целия остатък от сили, младият мъж се изправи. Конят на Нед спря рязко при това внезапно движение. Ездачът му изви глава и забеляза грозящата го опасност.
Заставяйки тялото си да се движи, стиснал зъби от непоносимата болка, Адам измина делящото ги разстояние на две дълги крачки. Със здравата си дясна ръка измъкна ножа от неговата калъфка и го заби до дръжката в тялото на Нед Сторхъм.
Той замря за миг, като че беше закован за седлото. Тогава Флора удари с всички сили обезобразената му ръка и, издавайки последен агонизиращ вик, той се строполи на земята.
Падайки, удари раненото ляво рамо на Адам. Той залитна, после инстинктивно се отмести. Болката беше невероятна. Бореше се като лъв, за да остане в съзнание. Дишаше тежко като ранено животно, ушите му пищяха, пред очите му се появяваха бели петна.
Хванала юздите на своя кон и на този на Сторхъм, Флора обърна животните, скочи от седлото и ги пусна, за да може да се прицели необезпокоявана. След това пъхна ръка в джоба на панталоните си и извади малкия пистолет.
Имаше право само на иден изстрел.
Имаше само една единствена възможност да убие Нед.
А той все още се държеше на колене. Лявата му ръка висеше безжизнено. Револверът в дясната трепереше, но беше насочен срещу Адам, проснат върху тревата. Лявата страна на лицето му беше
