— Порасни най-после, Блейз. Не използваш правилната дума. Между мен и теб няма нищо друго освен проблеми.
— Не съм съгласна с теб.
— И никога не си била, бостънче. — Той се усмихна колебливо. — Ето ти още един проблем. — Хейзард избута стола си назад и стана. — Ще отида да се поразходя преди вечерята. — Той прескочи с лекота украсените перила и се отдалечи.
ГЛАВА 40
— Ще ти трябва ли помощ? — попита Блейз, влизайки в кухнята. След това добави по-искрено: — Необходим ми е съвет.
Лидия се обърна от прозореца до мивката, през който бе видяла Хейзард да се отдалечава към потока.
— Спречкване с любимия?
— Щеше ми се да е толкова просто — и Блейз проследи последните няколко месеца с пестеливи фрази.
— Но той все пак дойде, за да те вземе.
— Не мен. Дойде за детето си.
Лидия можеше да разпознае любовта, щом я видеше, а Хейзард определено не беше воден единствено от бащинските си чувства.
— И той самият казва така — отбеляза тя.
— Той дори не се доближава до мен.
— Подозрителен е, досущ като вълк, който се е измъкнал от капан.
— Така ли мислиш? Та аз дори не бих могла да определя дали чувства все още нещо към мен. Наложи ми се да направя сцена във влака, за да го накарам да проговори.
— О, разбира се, че не му е все едно.
Блейз се усмихна, притисна длани към страните си и усети как те пламват.
— Ако все още изпитва нещо към мен… — прошепна тя.
— В това няма съмнение, дете мое, той те гледа като… Е, да речем, че никога не съм го виждала да гледа така някоя жена.
— Отдавна ли го познаваш?
— Откак беше на около петнайсет. Той дойде с баща си и група бойци, които щяха да търгуват с кожи при Барутната река. Враните обикновено не търгуват в тази област, но те бяха чули, че Джоел предлагал добри карабини. Хейзард изпъкваше дори измежду тия прекрасни младежи. Враните са най-красивото племе в прериите. Още тогава Хейзард беше малко по-висок от останалите, малко по-хубав и облечен убийствено. Никое друго племе не би могло дори да се сравнява с умението на враните да се обличат добре. Но това момче направо ме заслепи. — Лидия се усмихна на този спомен отпреди десет години. — Ние му продадохме първата му карабина и тогава той се усмихна също тъй хубаво, както се усмихва и сега. И нежно при това, нещо, което, предполагам, и сама си усетила. След това изгубих дирите му за няколко години. Чух първо, че се бил оженил, после жена му умряла, а после изведнъж се появи и той самият… Бяха изминали три-четири години, косата му бе подрязана, беше облечен по маниера на белите и помоли Джоел да му помогне да стигне на изток от Сейнт Луис. Аз и Джоел му станахме нещо като родители. Някакъв негов бял чичо, омъжен за леля от неговия род, бе попълнил всички документи и сега баща му го пращаше да се учи в училището на белите. Момчето се чувстваше много нещастно, но въпреки това отиде. Заради баща си, предполагам. Както и да е, след това той ни идваше на гости много често. Казваше, че ни харесва, по неговия си тих начин, защото можел да ни се довери. Не бе го споменал изрично, но със сигурност нямаше доверие на повечето от белите.
Блейз кимна, опитвайки се да си представи Хейзард на петнайсет или осемнайсет години.
— Аз го казах вече и на него — продължи Лидия, докато нарязваше зеления боб за вечерята, — каквито и да са ви проблемите, те могат да бъдат изгладени. Аз имам опит в това. През всичките тези години аз и Джоел сме минали през доста проблеми. Но щом най-лошото минеше — тя сви рамене, — всичко биваше постепенно забравено. Най-доброто нещо в един брак, ако питаш мен, е късата памет за лошите неща.
— Проблемът не е само в нас — обясни Блейз, сграбчила облегалката на простия, ръчно направен стол. — И никога не е бил. Става дума най-вече за всичките му задължения, за дълга му като вожд на неговия клан, а в не по-малка степен и за минната компания. И най-вече за Янси, който е най-опасен от всички. Комбинацията от всичко това прави нещата невъзможни.
— Е, поне докато сте при мен, ще можете да забравите за всичките тези хора и проблеми. Поне за тази нощ — каза Лидия, махвайки с ръка.
Блейз се усмихна и повтори:
— Поне за тази нощ. Хубаво би било.
— За мъжа и жената е трудно да продължат да си връзват кусури, докато спят в едно и също легло.
— Но той няма да иска.
— Тази нощ ще иска — уверено заяви Лидия, събра боба в големите си сръчни ръце и го изсипа в тенджерата. — А сега бисквитите. Искаш ли ти да ги направиш? Повечето от мъжете свикват с бисквитите на съпругите си.
Блейз се изчерви.
— Аз не мога да готвя.
— За Бога, момиче — възкликна Лидия, — как очакваш да го задържиш при себе си, щом не можеш да готвиш? Мъжете могат да приказват каквото си щат за любов и страст, но доброто готвене ги сваля на колене по-бързо от копринената нощница. Сега внимавай, дете, ще ти покажа как се правят най-хубавите бисквити западно от Мисисипи.
Блейз гледаше и слушаше, говореше по-малко за живота си и накрая опита с разточването и нарязването на тестото, докато Лидия остана доволна от постижението й.
— Добре, ще станеш много добра за нула време. Само трябва да се упражняваш. Сега се измий и гледай да се докараш хубаво. Махни тая черна рокля. Моята Аби е горе-долу колкото тебе на ръст. Тя е мъничка, на татко си се е метнала. Има една или две нейни рокли на рафта в твоята стая. Не са кой знае какво, но са по-хубави от черните. Пък и баща ти не би се възпротивил. От това, което чух, си мисля, че той е искал най-много от всичко ти да си щастлива.
Малко след като Блейз излезе, за да се преоблече, се завърна Хейзард. Той си бе възвърнал самообладанието и в мига, в който влезе в стаята, отметна назад все още влажната си коса.
— Потокът си го бива за плуване — каза той. — Както винаги.
— Въжената люлка е все още там, където ти я сложи, Хейзард. Внучетата я обожават.
— Няма нищо по-хубаво от една въжена люлка в горещ ден.
— Бог да те благослови. Седни и си пийни от лимонадата. Почти съм готова.
Очите на Хейзард се разшириха, щом Блейз влезе в стаята няколко минути по-късно. Той се усмихна, сърдечно.
— Малките цветчета, които ти търсих в Даймънд Сити. Чудесно ти стоят.
— Благодаря — отвърна Блейз и го възнагради с малък реверанс и усмивка. Комплиментът я стопли и окуражи, точно като предишната забележка на Хейзард. Той изглеждаше по-отпуснат, усмихваше се по- често, говореше по-непринудено с нея, както бе правил това и преди.
— Ще трябва да ти намерим няколко такива рокли. Как се казваше платът?
— Басма. — Блейз развя полите на роклята край голите си крака.
— Точно така. Басма. Ще можем ли да намерим няколко такива, Лидия?
— Вземете тези на Аби.
— Блейз? — обърна се въпросително към нея Хейзард. Въпреки че мисълта за бъдещето, намекнато от неговата загриженост, с цялата обич и всички останали подробности, беше доста привлекателна, Блейз си при помни, че трябва да отговори също така спокойно, както я бяха попитали.
— Ако си сигурна, че няма проблем — обърна се тя към Лидия.
— Ни най-малък. Добре ти стои, дете.
