да казваше „не“, мъжът в него казваше „да“.
— Не съм писала тази бележка, Джон. Кълна ти се.
Гневът му припламна леко. Той можеше да обърне гръб на демоните, но не и да забрави. Това време никога не бе напускало спомените му, въпреки че искаше да й повярва.
— Всичко свърши — каза той твърдо, прогонвайки всички болезнени елементи на съмнението. — Не искам да говоря за това.
— Бих могла да те цапна — тросна му се Блейз, тъй като собственото й усещане за несправедливост се бе надигнало — когато се държиш така ужасно мъжкарски и покровителствено. — И тя подкрепи думите си с действия.
Хейзард хвана малкото й юмруче лесно, без да влага сила, малко преди то да стигне целта си, и огромната му длан го погълна. Усмихвайки се на проблясващите й очи, той заяви:
— В момента имам по-добра идея. Но обещавам — устните му се снижиха, за да погалят нежно нейните, — че ще можеш да атакуваш покровителственото ми отношение по-късно, ако — езикът му се плъзна по горното очертание на устните й — все още имаш сили, за да го направиш.
— Мина ли ти през ума — прошепна закачливо Блейз, с устни, навлажнени от разхождащия се бавно по тях език на Хейзард, — че може би си се съюзил с извратената зла жена, която се е опитала да те убие?
Тя усети топлия му дъх, когато той гризна нежната й плът.
— „Извратена“ ми звучи интригуващо — въздъхна леко той, предизвиквайки тръпки по гърба й, — както и „зла“.
Тъмнокосата му глава се повдигна, дългите му клепки докоснаха брадичката й и той погледна изучаващо прекрасното й синеоко лице, свежо и непокварено като пролетна утрин. Прелъстителският му поглед стана подкупващо весел и той се усмихна нежно и дяволито — на нея и на нелепите си съмнения.
— При твоята прилика със злото, прекрасна принцесо на пролетта, мисля, че бих могъл да рискувам — увери я страстно той. — И единственият начин, по който би могла да ме убиеш, благоуханна девойко — прошепна той докато разкопчаваше нощницата със смуглите си пръсти, — е чрез сладката смърт, която, ще приема с готовност. — Хейзард освободи и последното конче, смъкна нощницата през голите рамена на Блейз и прокара пръсти надолу по ръцете й. — Адски ми липсваше — прошепна той. — Знаеш ли колко време мина оттогава? — Дишането му се ускоряваше и тя усети как възбудата му оживява, усети топлината й и пулсиращото й великолепие.
Ръцете й се извиха назад, за да се освободят от ръкавите, и всеки път, когато Хейзард я докосваше, тя си мислеше, че неговата нежност е невероятна. Как можеше един мъж, обучаван за воин, да има ръце, които се движеха по тялото й като кадифе?
— Прекалено много — въздъхна леко тя и се пресегна, за да приближи лицето му към своето. — Ужасно много — промълви тя и го целуна така, сякаш в следващия миг щеше да настъпи свършекът на света. Когато езичето й проникна в устата му, неговите ръце се сключиха около нея, като едната от тях обхвана силно рамото и врата й, прибирайки косата й назад и притискайки я със страст, неизпитвана от толкова много седмици.
Това, което става тази нощ, помисли си той, е отвъд преценките и анализите, независимо от жестокостта на провалите. То беше непредотвратимо. А това, че можеше да се окаже и фатално, вече нямаше значение. Той я притискаше към себе си с радост. С радост, безпокойство и болезнена нежност.
Тя беше негова жена. И нямаше начин да се отрече от това.
Това беше тържествуващата пролет след най-тежката зима на душата му.
Това беше ходене по въздуха. Беше лудост.
Той проникна в нея колебливо, неуверен като младо момче. Плъзна се в нейната разтапяща влага така бавно, че тя запротестира.
— Джон — извика леко Блейз повдигнала се, за да го посрещне, желаеща го и притискаща го страстно към себе си. Той се възпротиви за миг и тя усети как могъщите мускули на гърба му се напрягат под ръцете й. — Моля те…
— Не искам да ти причиня болка — промърмори той, като запазваше дистанцията.
— О, Джон, моля те, моля те. Няма да ми причиниш болка. От това не боли. Ще умра, Джон, ако не ми позволиш да те усетя. Джон, моля те!
И последното „моля те“ бе заглушено от експлозивно издихание, тъй като Джон Хейзард Блек направи това, което бе искал да стори още щом зърна за пръв път своята своенравна съпруга в Ню Йорк. Той потъна в копринената й сладост.
— Ди ауатсичику. — Обичам те — въздъхна той до ухото й. Беше си у дома.
Блейз не би го пуснала да си тръгне, не би му позволила да я напусне. Той беше неин любим, неин приятел, неин съпруг. Тя искаше цялото му внимание и го получаваше.
Доста по-късно през същата вечер Хейзард се претърколи встрани от нея и й каза закачливо:
— Само кратка почивка, биа… не се притеснявай.
Леглото бе ужасно разбъркано, а те двамата плувнали в пот.
— Бях забравил колко си взискателна, котенце — пошегува се той, протягайки ръце, за да изпъне гърба си.
— Да не би да се оплакваш? — измърка Блейз, приглаждайки косата му зад едното ухо.
Той се обърна и я погледна. Тя беше поруменяла, разрешена, прекрасна… и му принадлежеше.
— Ами — каза той, усмихвайки се бавно. — На глупак ли ти приличам?
ГЛАВА 41
Много рано сутринта, докато Блейз все още спеше, Хейзард се изкъпа в потока и закуси с Лидия.
— Изглеждаш така, сякаш ще успеете да се спогодите — отбеляза тя. Усмивката на Хейзард се набиваше в очи.
— Благодарение на теб.
— Няма нужда от благодарности. И сами щяхте да се сдобрите рано или късно. Тя спи ли?
Дори под бронзовата кожа на Хейзард си пролича, че той се изчерви. Забелязала притеснението му, Лидия бързо допълни:
— Нямах предвид това… мислех за дългото пътуване, което ви чака. Тя не е като жените по фермите или като тези от твоето племе. Тя е смела, умна, но ръцете й не са пипвали тежка работа.
Хейзард остави вилицата си и каза тихо:
— Знам това по-добре от теб. Това е една от причините, поради които се опитвах да стоя настрани от нея.
— Не съм казвала, че от това нищо няма да излезе, Хейзард. Просто не го вземай толкова навътре в началото.
— Ще опитам, но — той сви рамене, — се тревожа, че те скоро ще надушат следите ни.
— Остани тук, ако така си намислил.
— Това само ще отложи развръзката. Щом веднъж стигнем при моето племе, Блейз ще е на сигурно място… а също така и детето.
— Не си намислил нещо глупаво, нали, Хейзард? — Тя бе забелязала липсата му на внимание към собствената му безопасност.
— Той трябва да умре. Янси Страхан е от хората, които няма да се спрат, докато са живи.
— Приеми съвета на една антика, Хейзард. Убийството не винаги оправя бъркотиите, както ти си мислиш.
Хейзард вдигна поглед от царевичната кифла, която бе започнал да маже с масло.
— Зависи — каза меко той — кого се налага да убиеш.
— По-добре помисли първо за жена си и за бебето, което тя чака, и после се заемай с героични дела. Знам ви аз враните, с вашето проклето чувство за справедливост.
Хейзард остави ножа и заоглежда маслото, което се топеше върху кифлата.
